Георги Н. Николов

От две взаимно допълващи се части - „Междусезония” и „Блус за оптимисти”, е съградена новата стихосбирка на Елка Василева „В сандалите на лятото”, изд. „Либра Скорп”, Бургас, 2019 г.

И както при всеки талантлив автор, и тук авторката отправя взор към философската енигматика на битието.

Към неговата същност, дълбок библейски и емоционален смисъл и разбира се, за нашето място в неговата необятност.

Книгата може да бъде уподобена на галерия от цветни платна, в които многопластово отправя Елка своите послания към читателската публика. Както отбелязва във встъпителните си разсъждения към сборника Керана Ангелова:

„В междусезонията на един живот се е стаил пети сезон, в който залезът е застинал и се очаква да е толкова голям, колкото е необходимо да стигне времето му, за да бъдат изговорени пропуснатите думи. Докато останалите сезони все още се изпълват с бъдеще, в сезона на поезията лирическата героиня, обута със сандалите на късното си лято, се разхожда едновременно в миналото и в бъдещето и ги преживява миг по миг, без значение на кое от двете времена принадлежат тези мигове.”

Можем смело да твърдим, че в поднесените стихове Елка Василева прави равносметка за изминалите дотук години с радостни очаквания, тревоги, щастливи моменти и трепетни очаквания за нещо, което предстои да се случи.

За житейските уроци, научени в досега с многоликата човешка тълпа и за търсенията на любовта, която всъщност е сред централните теми на тази иначе малка по обем книга. Какво е любовта и кога тя е най-значима? Може би с първите юношески трепети, или с вълненията на постепенно настъпващата зрелост? С откритието, че мъжът до теб е именно онзи, бленуваният и с терзанията, когато го няма? С отронената сълза или с душевната буря, напомняща есенно море?

За любовта е писано толкова много още от зараждането на разумното човечество и пак остават бели страници, които перото на твореца бърза да запълни. Може би това е най-святото чувство! Колкото е свята неговата жрица - жената, дарила на света неизброими поколения, а на любимия до себе си - най-съкровените и светли мигове в необята на богатата си с чувства и готовност за себеотдаване душа.

Любовта в стиховете на Елка е ту пареща, ту обзета от миража на тревожното очакване, или скрита в алегорията на отлитащото време, но далеч все още от финалните мигове пред Вечността. Тя е и разсъдъчна, изпълнена с мъдростта на изживяното преди това и готова за тленното си безсмъртие, каквото жадуваме всички ние:

Следите по душата са невидими,
но тя успява да ги разпознае
и ги покрие с лек от бяла нежност.
Тя гледа със сърцето и не вижда
гротеските на времето по тялото.
Последната любов…
Не страст, а осъзнаване
на смисъла да бъдеш част от другия. „Последната любов”

Стихосбирката „В сандалите на лятото” е скрит морален кодекс, в който са залегнали редица важни за личността канони - за доброто и злото, за младостта и старостта и смисъла да съществуваме, за истинските ценности на битието в противовес на маловажното, мимолетното и дребното.

За потребността от хармонично съществуване и развитие на хората в лоното на своето интимно „аз”, вплетено във времето, в което живеем. И закодирана в коловоза на дните, отронващи се като тъжни бисери от календара на собствената ни орис.

Преди да падне залезът над техния светъл хоризонт, трябва да свършим толкова важни неща. Разбира се, да се влюбим. И да дарим щастие на околните, приемайки за нещо естествено да не чакаме ответни жестове на благодарност.

Да обичаме близките си, да се преборим със самотата и да откриваме прелестите в малките неща и в кратките мигове на съвършенството. Защото:

Това е той - мигът на осъзнаването,
че си смъртен.
И за какво така препускаме?
Спасителните котви
сами изтръгваме.
Удавяме си изгревите
в безпаметност
и в безразличие.
А там, на дъното на чашата,
която всеки има да изпие,
прозира винаги
един и същи изход -
следва нощ. „Напомням си”

Новата книга на Елка Василева несъмнено надгражда създаденото от нея досега. По страниците с пълна сила диша живият живот - едновременно такъв, какъвто е и такъв, какъвто го моделират нашите сетива през призмата на душевното ни възприятие.

Вярно, той е един единствен и трябва да го изживеем пълноценно. Как да стане това, решава всеки от нас. А може би не? Може би носим в себе си кода на предопределеното, на нещото, за което сме родени и орисани.

И задъхани, улисани миг подир миг в мимолетието на човешката си същност, може би забравяме, че сме образ и подобие Божие. Че простите човешки радости са дар, без който не можем и без който светът ни ще бъде лишен от светлина. Че да обичаш е онзи благослов, с който са дарени единствено човеците, обричащи сърцата си един на друг.

А правото да простиш на ближния е извисена нравственост, с която се пречистваш от зли помисли. Всичко това откриваме в поетичния сборник на Елка Василева - несъмнено задълбочен психолог и приятел на човеците от различни възрасти.

Носителка на пламъка на любовта, от който си взимаме искрица и ние. И след прочита на книгата ставаме по-мъдри, по-чисти и добри. Вглеждаме се с открит взор в погледа на човека до нас и съзираме обичта. Без която никой от нас не може, нали…