ПРОДЪЛЖЕНИЕ
ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Защо ли те обичам старееща и бедна
сред другите държави. А би било по-редно
да избера по-млада, по-силна, по-богата,
каквито има много щастливи по земята.
Съдбата е такава: родина не избираш,
тъй както се избира бутилка ледна бира,
не можеш да я купиш като луксозна вила
или да я поискаш, че Шекспир е родила.
Ти си родина моя, защото си ми дала
предимството да имам и упрек и похвала
при всяка моя крачка от теб - като от мама…
Невидима на глобуса, за мене си голяма.
Потомството ми тъй в народа ти се влива
и словото ми скромно с езика ти е живо.
Ще кажа най-накрая: На мен това ми стига -
на български да срича детенцето ми книга.
Че изживял живота си дори наполовина:
човекът продължен е, щом има си родина.
***
Не, не вярвам на гръмките речи,
в тях пулсира вода вместо кръв.
Те до корена свой са подсечени -
ще се скършат при повея пръв.
Ти, тъй както народът кажи го,
без увъртане, фира, лъжи.
И тогава сложи го във книга,
и неверника сам накажи.
Зная, трудно постига се - честно
да се слеят дела и слова.
Всеки публично може да кресне,
да се скрие отзад след това.
Не, не вярвам в оратори шумни,
а в онези - от редкия род,
защитавали своите думи
просто не със дела, а с живот.
ДА БЪДА СДЪРЖАН
Да бъда сдържан - значи равнодушен,
с несправедливостите да се съглася,
да бъда незабележим, послушен
и да се изпаря като роса
от този свят, когато дойде време.
И да останат тръни, треволяк…
Аз родов герб със надпис: „Не ми дреме!”
не съм избрал в живота си все пак.
Не мога да го сторя. Мен ми дреме
за всичките неправди наши днес.
Умът ми, вярвайте, не може да приеме
подлецът пример да ми е за чест,
простакът да ми преподава мъдрост,
предателят за вярност да зове,
и да ми сочи някой бъдещето мътно
като бленувана мечта от векове…
Добре, добре - ще бъда вече сдържан,
Река съм, тихо нося сламки и листа.
Ала реката се променя бърже:
проливен дъжд и… става страшна тя.
ЗАЩИТА НА ЖИВОТНИТЕ
Нилските крокодили живеят до 90 години
Да защитим животните! Хуманно е.
Подкрепям този жест необходим.
А хората? Нима небесна манна
ще падне и така ще се спасим?
За нас не знаем кой ще се загрижи.
Държавата? Тя няма дерт такъв.
Човеци, българите с вас сме ближни -
да бъдем заедно, нали сме своя кръв.
И след като опровергахме Дарвин,
и за родител наш маймуната нещем,
решихме: Бог ни е създал.
Това ни вкарва
в божествен казус - да го наречем.
Незащитени сме. И божи рожби всички
живеем по-кратко от нилски крокодил?
Милея за животни и за птички,
ала човекът ми е, подчертавам го,
по-мил.
КЪМ ПОДЛЕЦА
Подлецо, трудно се променяш, да.
Надявах се, дори ръка подадох.
Ти се направи, че не я видя
и в отговор сервира нова гадост.
Е, как да се съжителства с такъв?
С теб в два различни свята сме изглежда.
Ти гледаш да ми пуснеш тайно кръв
и да отчаеш моята надежда.
Изпитваш дива радост, щом раниш
достойнството ми и напоиш мълвата.
Събрал съм цял том с твоите злини,
и се замислям вече за разплата.
Не заслужаваш мъжкия дуел,
словесният куршум се удря в броня.
Не е във моя арсенал, но имам цел:
с ритник от своя ден ще те изгоня!
СВИДЕТЕЛ
Не ни зачитаха, когато бяхме млади.
Какво се промени? Кажи, нов ден!
Раздават пак безочливо награди
на кум и сват или на овластен.
Какъв морал? Пак нашенските нрави.
Не казва никой, че е царят гол.
А силният пак може да направи
бездарника да грее с ореол.
Е, хубаво. Навярно тъй ще бъде
за тоз живот или за векове.
Съдът небесен справедливо щял да съди.
Дано свидетел да ме призове!
ПРЕЛЮБОДЕЙЦИ
„Позор, позор!” - най-яростно крещят
в квартала ни най-грозните жени.
А блудницата неумело крие плът
до онзи, с който снощи измени
на своя мъж, греха за да опита.
И днес изправени пред съд нелек,
стоят, ще кажеш в седемнайсти век,
и Инквизицията ги разпитва…
Но има тук и разлика. Че той -
с проблеснала в очите му насмешка,
едва ли не се мисли за герой,
не грешник, притеснен с присъда тежка.
„Позор, позор”! - не спират пак онез.
Дорде крещят от яростта замаяни,
готови са да жертват свойта чест,
ако любовникът ги пожелае.
Вината, питам, кой да понесе? -
чак от библейската градина е въпросът.
Грехът на Ева се приписва все
и тя до днес като дамга го носи.
„Позор!” - но не за двамата - ечи.
покрай кварталната средновековна клада.
И страх и срам - във нейните очи,
а в неговите - жажда за награда.
ЗА ЛЮБОВТА
За любовта научи ли ме нещо
животът, между пръстите изтекъл?
Понякога скептично ме подсеща,
друг път рече: „Не съм библиотека,
там може в някой том и да намериш
съвета драгоценен, постарай се…”
Живях във вярност, в страх от изневери
и пак неук съм - както на шеснайсет.
Да, любовта си е наука сложна -
как ще я зубриш до последна буква?
И сонди сто на сто места да сложиш,
пак няма като извор тя да рукне.
А най-внезапно може да те блъсне
с гърди и поглед на завой случаен,
когато счел си: за любов е късно
и си готов за някой жест отчаян.
***
Помни ме дълго, моля те, помни ме,
додето съм във спомена ти жив,
не може да изчезне мойто име
като изгубен в мрака апокриф.
Ако дълбоко съм в сърцето ти, в ума ти,
макар да знаеш: няма заден ход,
то времето с вълни не ще размъти
прозрачния ни споделен живот.
