интервю на Лияна Фероли

Неотдавна в манастирския комплекс „Св. Успение Богородично”, Кърджали, бе представена най-новата книга „Смисълът в живота” на писателя-богослов Мартин Ралчевски. „Смисълът в живота” е една книга, даваща надежда за възкръсването на християнската вяра в обезкръвените днес от нейната липса  Родопи, надежда за събуждането на родовата памет на родопчаните, за укрепването на изконната им вяра в Христос. Изпълнената с чиста и неподправена любов нова книга на Ралчевски хем преобръща и разтърсва сърцата на нейните читатели, хем ги обгръща и докосва със сърдечната искреност на едно народностно богословие, с духа на истината и свободата, със силата на милостта, благостта, смирението, прощението. Разкрива трудния, но тъкмо затова сладък и удовлетворяващ път на вярата, който води към откриването смисъла в живота - постигането на мира с Бога и със себе си. Подчертава с увереност, че смисълът е във вярата в Христос, защото тя те прави свободен, дарява ти жизненост, упование, пълнота в духа, душата и сърцето, простор на съзнанието, независимост от материалните неща. Прави те спокоен, умиротворен, смирен, но и отговорен за своите дела, чувства, думи… Подготвя те и за идващата духовна и реална битка между силите на доброто и злото. Мартин Ралчевски е роден през 1974 година в София, където завършва Богословския факултет. В момента живее и работи в Англия, женен е и има три деца. От дълги години неуморно се труди чрез перото си за съхраняването на българщината и Православието. Автор е и на книгите: „Безкрайна нощ”; „Горски дух”; „Полубогиня”; „30 паунда”; „Измама”; „Емигрант”; „Антихрист”; „Душа”.

- Г-н Ралчевски, прочитайки новата ви книга  „Смисълът в живота”, вече не се съмнявам, че изкусният духовен воин може да „воюва” и със силата на художественото слово, с примерите за благочестив живот и за пълен обрат във вярата. Това не е ли един много силен, активен вид популярно богословие, достигащо без всякакви бариери до сърцата на колебаещите се, търсещите пътя към истинния Бог?

- Не знам дали е силен, а още по-малко пък популярен вид богословие. Мога да кажа само, че аз правя това, което усещам и което смятам, че умея - да пиша от сърце. А дали се получава - това ще кажат читателите. Вие сте права, че усилията ми са насочени предимно към колебаещите се във вярата. Защото всички тези, които вече са убедени в съществуването на Бога имат нужда от по-твърда духовна храна. А моите книги умишлено са написани на по-достъпен и разбираем език, за да достигнат главно до прохождащите във вярата.

- Вие правите с книгата си едно много фино духовно „воюване”, изпълнено с разбиране, с влизане в положението на изпадналите в съмнения  и заблуди… А това предпазва и от задълбочаването на нетолерантността между различните вярвания и на грубия фанатизъм, водил винаги до много изстъпления…

- Не съм сигурен, че е точно така, защото навсякъде ясно говоря за Православието като за единствения път за спасението на човешката душа. Аз вярвам в това, което, само по себе си от гледна точка на модерния човек, сигурно е вид фанатизъм. Но монетата има и друга страна - ние никога не знаем какви бури и смутове се разгарят в душите на хората, които търсят Истината. Представете си например един мохамеданин, който, да речем, спазва с вяра повелите на неговата религия, но тъй като е интелигентен и чувствителен, някои правила и заповеди, естествено, започват да го смущават и той, лека-полека, усеща в душата си проявата на човешкия елемент в исляма и неволно започва да се оглежда встрани. Ако на такъв човек се каже безапелационно, че ако не се кръсти в православната вяра, няма да се спаси, той ще се смути и е възможно да отстъпи назад. Затова на такива хора е редно да се говори с много любов и да им се обяснява кротко, че Истината е една, но никога да не им се размахва нравоучително пръст.

- Сега, с приближаване завръщането на Иисус Христос на земята, духовната битка между доброто и злото се разгорещява. Навсякъде виждаме доказателствата за нея: корупция, убийства, геноцид, войни… Но с опасността, също расте и възможността за спасение. Ние можем ли, трябва ли и как да участваме в него?

- Това е напълно така. Наистина краят на времената се е приближил особено близко. И все пак никой не знае Божията воля. Може Господ да дойде отново на земята и човешката история да приключи и след 20 години, но може това да се случи и след 200. Разбира се, ние трябва да участваме в това свидетелстване на вярата и чрез него да спечелим Божието благоволение. Казано е от много свети отци, че в последните времена християните често ще се спасяват и само заради едното изповядване на вярата си. Това обаче съвсем не трябва да ни успокоява.

- Нуждаем ли се ние, християните, от напътствия в тази посока, от правилно разбиране на интензивната войнствена духовна обстановка, в която живеем?

- Разбира се, че се нуждаем. Но откъде можем да очакваме тези напътствия, когато вече почти няма истински духовни водачи. Днес монасите и свещениците, които пребивават в непрестанна молитва и горят за вярата, са единици. Но все пак надежда за нас ще има до самия край, защото добри християни ще има до последния залез на слънцето.

- Сега зад външните конфронтации в света започват да прозират отявлено и духовните причини за тях. Наистина, тече една духовна бран за спасение или за погубление на човешките души. Развоят на тази битка е предрешен, както се твърди в Библията. Но това не означава, че само трябва да сме наблюдатели на случващото се, нали?

- Абсолютно. Ние трябва да отстояваме всячески Божията правда. И въпреки, че злото за кратко ще надделее в този свят, не трябва в никакъв случай да се отказваме да свидетелстваме за Истината. Например, напоследък е много популярно на Запад извращението на еднополовите връзки да се представя като нещо нормално, дори положително. Това безспорно е падение. Но на него не можем да противопоставим единствено традиционното християнско семейство. Към това омерзение е редно да погледнем и по духовен начин. Да кажем на тези хора директно, но и с любов, че това е смъртен грях, че е мерзост пред Божието лице. Без да мразим никого от тях, ние трябва да им показваме грозната страна на греха и да ги измъкнем от смъртоносната му прегръдка.

- А това че в Изход 13:14 се казва „Не се бойте, стойте и гледайте спасението на Господа… Господ ще воюва за вас, а вие ще останете мирни” какво означава?

- Този цитат се отнася за историята на юдеите след излизането им от Египет. Той няма пряко отношение към нашето време и към последната духовна битка за човешките души, която предстои. Пред нас днес стои друг въпрос - трябва ли да се съпротивляваме докрай или има и среден път? Отговорът тук е ясен - уви, среден път няма! Или си с Христос, или си против Него.

- А щом „стъпките на човека се утвърждават от Господа (Пс. 37:23) и Той ни помага да ходим по правилния начин, навярно, ще трябва и да приемаме Неговите допущения за кризите, изпитанията, необходими ни за изпитване и за утвърждаване на вярата ни?

- Да, доверието е неизменна част от нашата вяра. Може и да не сме наясно защо Господ е решил да се случат толкова страшни неща преди настъпването на края на този свят, но ние, като добри християни, трябва напълно да Му се доверяваме. Така както би постъпило всяко малко дете към родителите си в момент на бедствие, и да сме спокойни, защото злото, в края на краищата, ще бъде напълно победено от Божията сила и правда.

- И, все пак, чия е тази борба, тази духовна бран, щом Бог е обещал чрез завет да ни води и напътства чрез Духа Си? Изобщо, спасението ни въпрос на благодат ли е или на закон?

- Спасението започва от спазването на Божиите заповеди, а накрая винаги завършва с опрощаване по милост, т.е. по благодат. Защото кой човек би имал дързостта да каже на Бога, че е изпълнил докрай Неговия закон и поради това е достоен да бъде поставен в рая. Това би било гордо и неприемливо. Оттук следва, че поради любовта на Бога, Неговата благодат надминава закона. Тази благодат, разбира се, не отменя закона, но го допълва, като помага на всички нас, грешниците, които копнеем за небето.

- Знаем от Библията, че духовното воюване не е срещу плът и кръв, а срещу духовните сили на нечестието (Ефесяни 6:12). Тогава то по силите ли е на редовите християни?

- Не е по силите на обикновените християни, уви. Защото няма как злите духовни същества, демоните, които нито спят, нито се хранят, нито са ограничени от пространството и времето, да бъдат победени от немощни хора. Но с Божия помощ, с молитва и пост, и това е възможно. Пример за това са светците.

- Или щом битката не може да бъде спечелена в плътта, то и нейната стратегия не е умствена, интелектуална? Но пък можем да се оставим Духът на Бога да ни води…

- Да, срещу плътта не можем да се борим с още плът. Нужно е доверие в Божия промисъл и повече молитви. Ако се молим по-често, ще сме в мир с хората и няма да се тревожим толкова от падението около нас, което, щем не щем, ни се натрапва отвсякъде.

- Любовта ли си остава най-всесилното „оръжие” за духовно воюване? Достигаща до там, да обичаме нашите врагове и с нейната огнена сила да очистваме и нашите, и техните умове?

- Безспорно. Любовта е на първо място. Тя е повече дори от вярата и надеждата. В това ни утвърждава и Св. Ап. Павел, който пише: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо ме не ползува” (1 Кор. 13: 1 - 3).

- Напоследък все повече се уверяваме, че единствено промяната е постоянна и затова все по-трудно се ориентираме да открием истината, смисъла на живота в нея. Но пък имаме примера на Христос, Който си остава непроменим. В тази константна величина на любовта, мъдростта, милостта, благостта ли трябва да търсим себе си?

- Да. Именно в това се състои и благовестието и посланието на Евангелието, че Божиите заповеди са непроменяеми. И, че „Иисус Христос е Същият и вчера, и днес, и завинаги”. Духът на времето не трябва изобщо да ни влияе. Ако, например, човек е ограден от хора със слаба вяра, които въпреки че се наричат християни, нямат доблест да изразят позиция срещу греха, той трябва да не се плаши, но да знае, че смелостта, проявена заради вярата в Христа, е най-прекрасното нещо.

- А какво точно означава да открием смисъла на живота си в мира с Бога? Това мирът на вечността ли е, който носи спокойствие, изцеление?

- Ако постигнем духовен и душевен мир и сме в мир с Бога, това е всичко, за което можем да мечтаем. Какво повече би ни трябвало? Този мир е спокойствие и щастие в този живот, който ще се преобразува във вечна радост, в прегръдката на безкрайната Божия любов, след нашата кончина.

- А не е ли най-доброто, което можем да направим, да се радваме в нашия Бог, да вярваме, че всичко е Негово дело и да дочакаме спасението Му?

- И да, и не. Защото трябва да внимаваме и разсъждаме духовно, кое е Божие дело и кое е Божие допущение. Не може една война, например, да е дело на Бога, нито появата на нови и страшни болести или пък разрастването на исляма. Всички тези страшни неща Бог ги допуска поради нашата свободна воля, но не Ги одобрява. Но доверието в Него безспорно е висша добродетел.