Боян Ангелов

СЕЛФИ

Смъртта не би била жестока,
ако укрия се от нея,
но, ако бягам без посока
и без възвишена идея,
вече е смърт наполовина.
Щастлив не съм, не съм спокоен
и се разплаквам без причина
в унилия, обезгероен,
оплешивяващ, скучен делник.
Опитвам се да предположа,
че с теореми безпределни
в ентропията ред ще сложа.
Задават се и наедряват
предизвикателни дилеми,
които болката спояват,
а тя и дързостта отне ми.
Припомням да не ви е чудно,
че съм облечен в кожа чужда
и не заспивам непробудно,
но непробудно се пробуждам.

ДОБРАТА ВЕСТ

Добрата вест
като дошла
да си почине, се отбила
върху невидима могила
в прозирната полумъгла.
Вестта отвела своя кон
да попасе, да се напие
с роса, тъй както пием ние
от зноя, зърнем ли заслон.
Но се намерили крадци,
които коня й отвлекли.
Сама стояла - ден ли, век ли -
ще питам своите предци.
А те мълчат като пръстта
(могилата им е завивка),
застинали в полуусмивка,
посрещайки без плът вестта.
Отишла си добрата вест
и - да я зърнем неуспели -
ще търсим в гнилите недели
плът за живота си злочест.

ПРОФИЛ

Имената ни кой ще си спомни,
кой в гранит ще ги вреже и кой
мирословите главоломни
ще вплете в безначален конвой?
От различни посоки ли идем,
щом сега ни остана една?
Виждам профила твой миловиден
през разкъсана здрачевина.
Виждам всичко, което не виждат
заслепените от печал.
Замълча повалената грижа
в дом напуснат, полуизгорял.
Полуистини се изливат
и се вливат в полулъжи.
Може ням вестовой с кон без грива
греховете ни да удължи,
да разкаже и за ветровете,
дето още в горите шумят.
Мила, нека надзърнем и в двете
половини на чуждия свят!

БОЯЗЪН

Понякога боязънта
е по-опасна от уплахата.
Не ме е страх от есента,
щом някога за мен бе стряха тя.
Усмихвах се на всеки смях,
който зениците разгаряше.
Най-важните вини узнах,
а паметта ги преповтаряше.
Забравих накъде вървя
и приютявах полуистини.
Залъгвах се с полуслова -
банални и недоизмислени.
Мнемониката на гласа
извайва кълбовидни фокуси.
Как времето ще пренеса
през разгневените жестокости?
Боязънта преследва друг
определител на опасности.
Присвивам пръстите в юмрук
и с него укротявам страстите.

ВОДАТА СЛЕД

Блудкава е водата,
ако не е студена.
Още неопозната,
още неосветена
идва водата, ляга
и настрани не гледа.
Топли като винтяга
корен и семе… Бледа
в пролетната стихия,
зиме - с шамия ледна.
Как да не си отпия,
ако до нея легна?!
С хладна богобоязън
водната плът отплава.
Пътят й е белязан
с памет и незабрава.
Тази непредвидимост
в бъдещето е скрита,
но и водата има
опит - сама полита
от висината, пълни
вдлъбнатините земни.
И я преграждат стръмни
зъбери неизменни…

ПРОШКА

Непреведен от никого вик
върху мен се стовари.
После зърнах изплезен камшик,
скрит сред гънките стари
на протрития вълчи кожух
с гръб от агнешка кожа.
А гласът, който после дочух,
беше глас на велможа.
Разпознах и злорадо лице,
помрачняло от ярост.
Гургулица гребеше с крилце
страх за своята цялост.
Този свръхнатоварен пейзаж
от копнежи трагични
ще ни вдъхне ли малко кураж
да не бъдем безлични?!
Всичко там е беззвучен хорал.
Всичко тук продължава
да е ехо от вик оглушал,
ала той не прощава.

КЪЩА МУЗЕЙ

Този дом не напомня
на подобните нему,
скърца вратнята скромна -
тишината отне му.
Пази той кръгли шапки
на гнезда лястовичи.
Капят вишните сладки
като сълзи девичи.
Мрака - скрит в одаите -
и денят не успява
да разсее… Долита
тук пчела кестенява,
ала мракът я пъди;
тя се удря в съклото
на прозорче, в съсъди
и във всичко, каквото
има тук… Часовете
са поредна измама.
Калдъръмът - пометен.
А човекът го няма.

ОРЛОВО ПЕРО

Прелетял достатъчно земи,
скалният орел дали почива?
От крилото му перо вземи,
погали окраската възсива!
Не поглеждай клюна му жесток,
неговия поглед не поглеждай!
В ноктите му впилият се смок
свил се е, останал без надежда.
Стръвно хищникът крилат кълве,
най-напред започва от очите…
Свикнал на поройни студове,
той е сякаш сраснал се в скалите.
Горе изправи се, не пълзи,
щом с перо си, дадено ти свише!
Само ако искаш, запази
от кръвта си,
за да я изпишеш.

ПОЧТИ НА ПОГЛЕД

Омръзна ми с плах оптимизъм
да ходя напред и нагоре.
Вече надолу слизам -
към авгиевите обори.
Въоръжен с кирка, с вила
(чупят се като клечки),
оставам без дъх и сила,
преодолял порой пречки.
Прегради преодолявам
и сблъсквам се с твари подли.
От купища сива плява
заставам почти на поглед.
Мирише на гнило… Срички
се лутат из прахоляка.
Мирише на мухъл… С всички
тях свързаност има пряка.
Прииждащи изненади
летейки падат, извират…
Че ще загинат млади,
все още не подозират.
Омръзна ми да ме имат
за жертва недосетлива…
В този безснежен климат
от себе си се укривам.

ЗАПОМНЯНЕ

И запомни едно - не те тъгувам!
Залутан в зодиаци, в хороскопи
и вслушан в миокардните синкопи,
омръзна ми на дребно да търгувам.

И още запомни - не ме смущава,
че бъдещето хищнически влачи
след себе си скръбта… Това не значи,
че ще се примиря с вина такава.

И друго запомни - не те милея,
но в целия ленив апокалипсис
единствено тъгата, че ми липсваш
ще ми помогне да не полудея!

ПРОЛУКА

Ни една от събраните тука
зачислени на мене вини
не остави за бягство пролука
и на себе си не измени.
Нито пътят бе път безусловен,
нито имаше той точна цел.
Бях принуден да стана виновен,
да се крия, да бъда несмел…
А когато разбрах, че вините
са присъщи на други, но те
се разхождаха из висините
с индулгенциите-менте,
по-добър ми се стори денят и
се усмихвах наяве дори.
Не успя да ме стъпче съдбата
и вината не ме покори.

С УСМИВКА

Това, което ме повика,
не се получи да го взема
и с полудяволска усмивка,
като начало на поема,
синкопите развиделявам
на сенчестия силогизъм.
Дълбоко в себе си навлизам,
ако се случи да прощавам.
Ако потрябва да се браня
и от уплаха занемея,
вземете волността ми, с нея
не се получи да остана.