Богдан Овесянин

Пролет сякаш е навън,
тъй е свежо и лъчисто.
С две очи като мъниста
ластовичката лети.
Спира се,
но тъжен звън
в песента й днес звучи.

Пролет сякаш е навън.

- Сбогом, шепне тя, от тук
тръгвам в утрото за юг.
Тъжно ми е, че напущам
мъничкото си гнездо,
но в родината любима
бих умряла тая зима.
- Сбогом!
- Не тъжи!
- Прощавай!
- Сбогом
и не ме забравяй!

Върху жиците се сбират
ластовичките за път.
Жиците отронват звън,
звън след звън,
тъжовен звън.

Пролет сякаш е навън,
но е тъжно, тъжно, тъжно,
тъжно е като при - сбогом!
Звън след звън,
тъжовен звън!
Ластовичко моя
- сбогом!

——————————

сп. „Нова картинна галерия”, г. 3, кн. 1, октомври 1936 г.