ЖЪЛТИЦА
ЖЪЛТИЦА
Във възела на кърпа,
пожълтяла от годините.
На дъното на бабиния скрин.
Обгаряна. И с кръв напита.
Като молитва тиха.
Познала и синджира,
и тръните по пътя,
и нестинарска жар.
Предавана от майка
на девица.
Завързан възел са годините.
Едно въже ни свързва.
Или ще ни държи изправени
и живи.
Или ще стане …за синджир.
ЗА ПЧЕЛИТЕ
На часовете тихото трептене,
когато тялото сънува
а будни мисли тръпнат в сетивата.
Когато истините дребнодневни
взривяват самотата. Мисля си…
Човек се ражда и умира сам.
След цял живот пътуване
един към друг - един до друг.
Остава обичта едничка само.
На камъка в сълзата.
И в полета на птица.
В протегната ръка
в мига на топлата зеница.
В нюансите на неизказан стих.
В мечтан нестигнат връх.
И в тишината на тревите,
които някой ден ще ни приемат
и ще разцъфнем в цвете
за нектара на пчелите.
НЕЗАБРАВА
Забравих си някъде кърпата.
На нежност ухае къделята.
Пендарите стягат гръдта.
Вретено чертае годините.
Напява чекръка старите имена.
Кросното на стана е сгърчено.
От чергата светят слънца.
Припяват момите по жътва.
И сърпове съскат без жал.
Ръкойките падат откосно.
На баба „жътварската”
цепи полето.
И времето сякаш пониква
от нищото… някъде.
Забравих си кърпата.
Но корена…никога.
ОТ ВЕКОВЕ
С дъха на чернозем и младо жито.
С вкуса на ябълка и дюля,
земята ни с история пропита,
запазила е мириса на гюл.
По калдъръмите кънтят копита.
А древна, непокорна кръв,
от камъните още неотмита
напомня за Балкански лъв.
От ехото отекват върховете.
Историйо, от векове дали,
пренесла вехтите завети
вещаеш бъдеще от светли дни?
СРИЧКИ В ТРЕВАТА
През пръстена на лятото
са се проврели много зими.
Многоточия. И неизвестни.
Останалите драскотини, белези,
разпръснатите срички сред тревите,
посели семенца, са станали съцветия.
В окото ми - една луна,
останала от непосилни тежести.
Титаните на мисълта
ме правят мъничка, изгубена.
Но лятото и сричките в тревата
…безпределно влюбена.
