ОТДАЛЕЧАВАНЕ
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
Сине,
ти ме попита
и аз ти разказах:
….Ръцете ни трептяха дълго
като залез
под козиняви халища.
Заспивахме след второ кукуригане
и скоро след това
изгряваха очите ни.
Полупрегърбени вървяхме
по дирята на колелетата -
единствена посока
на съдбата ни.
Това е.
А ти не можеш и не можеш
да повярваш.
И често преди сън ме питаш:
Татко,
кога ще ми разкажеш пак оная приказка?
БАЩИНИ ДУМИ
На Георги
И не бой се, сине -
аз нали съм с теб.
Зло ще те отмине,
щом вървя напред.
Ти бъди спокоен,
гледай всичко днес.
Има дни поройни -
носят лоша вест.
Ти не се страхувай,
всичко, сине, виж.
Но прави и струвай -
с други да вървиш.
Че не ще отмине
скръбна вест и теб.
Щом отвъд замина -
ти ще си отпред.
КАТО ЛЮЛЧИНА ПЕСЕН
На дъщеричката ми Анна
Празничен цвят в пролетна кошница -
разкошно изгряла си в пелените.
И с ръчички ловиш закачливо
слънчеви палави зайчета.
Знам -
в един ненадеен час,
когато майка ти ще е унесена
да плете обичта си към тебе -
без терлички навън ще изхвръкнеш
в пеперуден танц по тревата.
Ще съзреш слънцето,
запримигало по стъклата,
с камък ще го замериш наивно.
Но светът пак ще е светъл.
И ще откриеш чрез него
първата истина за себе си -
високо е слънцето,
далеко е
като живота пред тебе.
Септември, 1969 г.
СЪЮЗЪТ И И ДЪЩЕРЯ МИ ПЕТЯ
Той думи две като деца нетърпеливи
с ръце държи в редица стройна;
прегърнати и сговорчиви
живеят истински достойно.
И виж го в изречението как стои
спокоен, достолепен и красив.
Защото знае, че единствен е съюзът И
и с двете думи е щастлив.
Така и ти като съюза И -
усмихнат между две съдбовни думи -
съдбовно между мен и майка ти стоиш
в прегръдка помежду ни.
***
На Федя Яков
Сега да прегърнем деня, стъпка в стъпка сега да тръгнем,
ако трябва да избягаме от килията на делничния затвор.
И този ден ще бъде спомен, и него няма да върнем.
И той ще угасне във времето като невидим метеор.
Елате да хванем под ръка свойто приятелство днешно,
слънчеви думи да му подарим, да отпъдим обида случайна.
Край масата на обичта да вдигнем чаши за праведната и грешна,
за нашата с нищо незаменима всеотдайност.
Защото утре един от нас може да повика небитието
и да съпроводим музиката прощална до края на света.
Един от нас няма да бъде на приятелството звездно под небето
и от отсъствието му ще осиротее завинаги вечерта.
СУТРИН РАНО
На Йосиф Сърчаджиев
И помни, помни, човече -
радвай се на този свят.
Днес е твой, а утре вече
с него друг ще е богат.
Радвай се, че слънце свети;
че си здрав и жив.
Не прескачай часовете,
а бъди щастлив -
за това, че имаш време
да се влюбиш, да гориш.
Да препуснеш с кон на стреме,
трудности да покориш.
Радвай се, че можеш цвете
някому да подариш.
Че в душата ти е светло
и към себе си вървиш;
че в деня си ще преминеш
свойте стръмни висоти;
просто, че сега те има,
че това си ти!
И така - помни, човече -
радвай се на този свят.
Днес е твой, а утре вече
с него друг ще е богат.
СЕЛСКО НЕБЕ
То е било невидим път,
по който слънцето пренасяли с цедилки
жените от хребет до хребет.
Икона,
пред която майката-родилка
е търсела подслон,
от дъжд подгонена.
Църковен таван
с безброй запалени свещи,
пред който е вдигал поглед отчаян
и се е молел човекът горещо -
в задгробния свят да бъде приет за набожник.
Но то за всички си остана
светещ циферблат
на единствено точен часовник.
СЛЕД ДЪЖДА
….И както някога -
на селския мегдан
моите съселяни отрано
за празник се събираха -
дъждът хоро захвана…
Тревите люшнаха
зелената си дреха,
а светлокосите дървета
се усмихват,
и - ту прегърнати през рамо
хоро извиват,
ту с протегнати длани -
както децата на сватба -
дъждовни монети сбират….
А от стръмното - горе -
гологлав и разгърден -
по риза,
метнал през рамо дъгата -
Исус Христос слиза
и с българско знаме
върви по земята -
Баща ми!
НЕДЕЛНО УТРО
Върви по сънния паваж,
върви метачът ранобуден.
Събира с дългата метла
стъпките на снощни влюбени.
Светът е зала. С вдигнати ръце
дирижират будните дървета -
започва празничен концерт
хорът на врабчетата…
Поглеждат от балконите деца
с очи, недосънували.
И сякаш хиляди слънца
в прозорците танцуват.
ЗИМА
Угаснаха свещниците на дърветата.
Пожарите на посърналите стърнища
изтляха.
Отшумяха последните листовеи.
Земята сънува смеха на житата.
Сред облачния студ -
катеричка от хралупата -
надзърта плахо слънцето.
Гледам очите на татко.
Единствено в тях -
сред кръговите сенки
на безсънието -
още горят
изгревите на лятото…
ПРОЗРЕНИЕ
На Васил Пигов
Струи снегът като измама,
безкрайната му белота слепи.
И трудно е да се повярва,
че някога ще се стопи.
Че иде ден като мечта -
ще изтече по припеци и покриви.
И цветен смях ще затъче
вятърът в дърветата измокрени.
И клоните отчаяно ръце ще мятат
подир усмивката измамна на снега,
дорде прозрат, че само в туй - да страдаш -
е истинската красота.
РАЗСЪМВАНЕ
От всеки плет и дувар
последната песен
петлите подхванаха.
И нощта -
задрямал жетвар
от покривите стана.
Метна през рамо
лунния сърп
и още по тъмно
хукна на запад -
залези да жъне.
Разтърка
утрото клепачи,
по детски се засмя.
И денят -
господар на света
закрачи
бос по росата.
ФРАГМЕНТ ОТ ДЕТСТВОТО
В бакърените клони на акациите
слънцето ни мами закачливо.
И, примигвайки, надзърта
зад раменете на баирите.
Слънчогледови тояги яхнали -
тичаме да го догоним,
в ливадите да го захлупим с капа
като паднало от стряха птиче.
Додето го изгубиме внезапно
зад някои завои прашни.
И отчаяно подкараме към селото
тромавото краве стадо -
понесло на рогата си вечерното небе
през стърнища и чукари…
АКВАРЕЛ
Уморено и оплешивяло
- полето -
е полегнало под сянката на облак.
Забравило за своя път през хълма
- слънцето -
захласнато в игра дете
в реката е нагазило.
Като жетвар с напукани от жажда устни
- денят -
към портите на вечерта пристъпя…
ЖЕНИ НА ЗАХОД СЛЪНЦЕ
По мотиви от картина
на Владимир Димитров - Майстора
Като нивите им -
межда за межда
хванати -
към дома си вървят,
вървят и пеят.
Залезът пристъпя
след тях,
от песните им помамен.
От златния прах
на нозете им боси
изплита
венци
от сияния;
и светват
ореоли
над главите им
като в икона
на майка Христова.
СИРОМАШКО ЛЯТО
Веселият хоровод на птиците
сепна вятърът задрямал.
Ех, недосънувани останаха
черешовите буйни сватби.
Коня си пришпори есента
и се втурна в необята -
да събира слънчеви сияния
и усмивките на ябълки.
И върви,
върви нататък
ятото дървета -
птичи кръгове където гаснат
и короните на зъберите светят.
А сред пламналата жар на резедата
тънкоиглените борове самотни
нестинарски танц играят
на прощаване със лятото.
СЛЪНЧОГЛЕДИ
Слънцеподобия
в ръцете на лятото:
изгряла надежда на корени,
краткотраен смях на зърна.
Светлопоказатели
на диви пчели
и на прелетни насекоми.
Гаснат коронките ви
и затваряте клепачи
от страх -
погледа ви
да не открадне
щурец
или мравка…
И никак не е чудно,
че птиците
предпочитат
пред вас
нажежените люлки
на слънцето!
МОНОЛОГ НА СТАРИЯ МОСТ
Бях стряха за бездомни дъждове и птици.
За хора, заварени от буря посред път
бях покрив.
Бях протегната ръка, бях щедро рамо
за всеки, който търси бряг.
Целуваха ме устни на копита и на ходила.
В шепите си сбирах смях,
в обятията си приспивах звън на колела.
Но стана чудо!
В обратните посоки пътищата тръгнаха
към бялото пространство.
И без да се сбогуват, вече се не върнаха.
Сега съм дом на тръни и листа, дошли на завет.
Люлка на светкавици,
приют на вятър съм сега.
И като старец върху раменете на тояги
лежа в предсмъртна дрямка залюлян -
прегърнал двата бряга
всеотдайно.
ПО ОБРАТНИЯ СЕЛСКИ ПЪТ
На Петър Баков
Диви ягоди, диви круши;
диви череши - див живот.
Къщи една до друга сгушени
под горско крило.
Вой на вълци, думи среднощни;
сватбени нощи, ситно везмо.
Сняг до колене, предпразнични пости
и великденско хоро.
Залез на жито, изгрев на хляб,
гаснещо ехо на козя пътека.
Светещи борове, изронен бряг -
грее се на спомени човека.
Слънце, слънце над брод и съдба -
примамлив далечен свят.
Хора, пияни от свобода
и живот - пребогат.
Стъпки никнат към градски посоки -
от амбиции времето го боли.
Къщите си останаха високо -
до кръгове на орли.
НЕДЕЛНИ ХОРА
И ето ги на селския площад -
по нрав и с дрехи променени.
Като дърветата след листопад
стоят сред зимата студена.
Снежинките - глухарчета - валят.
светът на стая болнична прилича.
И болен е в очите им денят,
зад който лятото наднича.
И щипе с нокти котешки студът
по бузите на ниското им пладне.
А мислите и думите растат
до врабчовата свада.
Здрачава се снегът. И тишина
от ъглите на спомени извира.
С ръце в джобовете стискат светлина
от дни като деца немирни.
През раменете си поглеждат те
като през съмнали баири,
където миналото им расте
и бъдеще извира…
… През плач на късни преспи те вървят,
в зелената наивност на тревите.
И вишнева обида посред път
изневиделица връхлита.
Посрещат вихъра на трънен мрак,
богати с ябълкова преданост.
От пеперуден танц и с танц на мак
изгрява житена безбрежност.
Кахърено напуска есента
издухани вършитбени хармани.
И топли ги до къщи мисълта,
че са на хляба си стопани.
И идва време на двувластие -
валят ги дъжд и сняг след листопад.
Отново зимното им междучасие
започва своя кръговрат…
