Георги Михалков

Къщата беше стара, в края на селото, до шосето, което водеше за Пчелиново, и в нея, преди да почине, живееше дядо Симо. Наблизо нямаше други къщи и тя приличаше на сираче, на изоставено малко дете.

В двора, не много голям, се издигаше самотен бор. С годините покривът се беше наклонил, а малкото желязно балконче беше ръждясало.

Тук-там мазилката от стените се ронеше и се виждаха тъмночервените добре изпечени тухли.

Хората от селото, които минаваха по шосето, избягваха да я поглеждат, защото се говореше, че в нея има духове. Не се знаеше кой и кога беше пуснал този слух, но казваха, че от къщата се чуват странни звуци, които приличат на плач на малко дете, а някои твърдяха, че в безлунни облачни нощи, когато небето е черно като въглен, на ръждясалото балконче се появява силует с вдигнати нагоре ръце като за молитва.

Беше в края на септември и Михаил Денчев, кметът на селото, се връщаше от града с колата си. Караше бавно, защото валеше проливен дъжд. Ослепителни светкавици прорязваха небето и оглушителни гръмотевици разтърсваха околността.

Когато кметът наближи къщата на дядо Симо, му се стори, че единият прозорец на първия етаж свети. Светлината беше много бледа и той си помисли, че това е някаква зрителна измама. Намали скоростта и погледна по-внимателно към прозореца.

Наистина светеше. Михаил не вярваше на приказките за духове, но побърза да продължи като реши на другия ден да провери лично дали в къщата има някого, или така му се е сторило.

Към девет часа сутринта Михаил тръгна. На никого не беше казал какво видя през нощта. Беше решил да влезе в къщата и внимателно да я огледа. Знаеше, че дядо Симо няма роднини в селото. Той и жена му, баба Яна, бяха пришълци и нямаха деца.

Михаил бутна дворната врата и бавно предпазливо се приближи към къщата. Спря се, ослуша се. Може би подсъзнателно реши да се увери, че не чува детски плач. Направи още две крачки. Внезапно вратата на къщата се отвори и пред него застана едър мъж, може би петдесет-шестдесетгодишен с чисто бяла коса и сиви като стомана очи.

Михаил се сепна и неволно се дръпна назад. Непознатият мълчеше и го гледаше изпитателно. Няколко секунди и двамата мълчаха, но Михаил се окопити и го попита:

- Ти кой си?

Мъжът го измери с пронизващия си поглед и много бавно също попита:

- А ти кой си?

- Аз съм кметът на селото. Какво правиш тук?

- Не е твоя работа - отговори все така бавно непознатият, после се обърна, влезе в къщата и затвори вратата.

Михаил остана неподвижен. Само това не очакваше. Няколко секунди премисляше какво да направи. Реши, че е най-добре да си тръгне. „Рано или късно ще разбера кой е този тип и какво търси тук - каза си Михаил.”

Много бързо в селото се разчу, че в къщата на дядо Симо се е настанил някакъв мъж. Любопитството подтикваше селяните да научат кой е, от къде идва и какво търси тук. Михаил направи всичко възможно да установи самоличността му, но не успя.

Опитваше се да започне отнякъде, но напразно. Мъжът не приличаше на бездомник. За да се настани в къщата на дядо Симо не е случайно, разсъждаваше Михаил. Сигурно е далечен негов роднина. Не може напълно непознат човек да дойде отнякъде и да заживее в чужда къща, макар и изоставена. Знаел е, че стопаните й не са живи и затова е дошъл.

Михаил и втори път се опита да заговори непознатия, когато го срещна в селския магазин, но той сякаш не го чу и не го погледна. Постепенно любопитството на селяните угасна. Те свикнаха отвреме-навреме да срещат мъжа и вече не се питаха кой е и какво търси в селото.

Неочаквано обаче той отново привлече вниманието им. Един ден го видяха на баира над селото да сади дръвчета. Беше гологлав по риза, копаеше и засаждаше борчета. Това ги учуди, но си казаха, че няма работа или скучае и е решил да засади едно-две борчета.
Баирът над селото беше съвсем гол. Преди години там имаше борова гора, която изгоря. Тогава пожарът беше толкова голям, че можеше да пламне цялото село. С много мъка успяха да го потушат.

После овъглените дървета изчезнаха. Говореше се, че някой ги е изсякъл и продал. Не знаеха кой, но предполагаха, че този, който ги изсече и продаде, е запалил гората. Оттогава баирът беше гол като избръснато теме и сега непознатият садеше там борчета.

За учудване на селяните той не засади едно-две, а продължи да залесява баира. Това вече беше много странно и неразбираемо.

„Що за човек е - питаха се те - вместо да поправи и да стегне къщата, в която живее, той залесява баира”.

Като не можеха да си обяснят защо го прави и каква полза има от това, те го нарекоха луд и започнаха да се пазят от него.

Когато го виждаха да се приближава към селския площад, шепнеха: „Лудият идва”.

В селото живееше младеж, който не беше напълно нормален. Въртеше си главата като курдисана и прекарваше по-голямата част от деня, седнал до чешмата на площада.

Казваха му Въртоглавото Гоче. Когато непознатият идваше към площада, Въртоглавото Гоче започваше да вика: „Той не е луд, вие сте луди. Той не е луд, вие сте луди”, но никой не му обръщаше внимание, защото всички знаеха, че приказките на Въртоглавото Гоче са несвързани и объркани.

След години на баира над селото израсна млада борова гора, която селяните нарекоха: „Гората на Лудия”.