Таньо Божков

НАЙ-ХУБАВО

Посипва ме със слънце, с листопади тя
и крие в пазвите си късните цветя…
Ти с тихи стъпки ме подканя да вървя до нея,
ту шепне ми, че имам още време да живея…
Благодаря ти, есен моя… Доживях до старост
и ти със радостта ми, че съм жив ме свари.
Където тръгна утре и където спирам,
ще нося думите ти - няма да умирам…
Най-хубаво е догодина, моя есен,
да те посрещна жив и здрав със хляб и песен.

ВЪПРЕКИ

Сърдита ми е есента, макар че я обичам.
Жена е, казвам си, и знам - набързо ще й мине.
Ще се усмихне и ще вземе образ на момиче.
Ще ме целуне, ще напълни чашата ми с вино.
Но тя със гняв размята фуста, тежък облак хвана,
със дъжд и сняг го спусна, с небеса във мътни вади.
С пороища заля земята и разрови рани…
Удави слънцето на тоя ден във водопади…
със радостта и със гнева й, с тъгата на света…

Надарен с „величието да бърза” /Вл. Зарев/ в живота и в писането, Драгни Драгнев наистина притежава бързи, бих казал, „светкавични” рефлекси.

На практика той много рядко пропуска ден, в който да не изрази своето отношение и съпричастие към природата и живота с художествена реч.

Природата - на четирите сезона, на деня и нощта, на слънце и дъжд, на студ и жега, на бури и покой.

С всекидневни думи авторът изрича като че ли добре познати и обичайни слова и преценки за времето, а самото то кой знае защо зае /особено в медиите/ необичайна и обсебваща роля и в личното ни пространство.

Импресивният стил на поета улавя не само усетеното, видяното, чутото и преживяното.

Възприетото непринудено прераства в ярък метафоричен образ, често пъти изваян със скулптурни очертания. На лице е бляскавата дарба за пластично изображение и емоционална обагреност на пейзажа.

Така, както е преживян, почувстван и въплотен в представите и душата на поета. Емоционално-образното пресъздаване в стихотворението „Въпреки” засяга силно и дълбоко вътрешния свят на поета, преформил метафорично есента в разсърдена жена, но и в прелестен образ на усмихнато момиче.

Настроението в унисон с душевното състояние в първата строфа на тази миниатюра е прямо, откровено и игриво и пропито с нежни чувства на прошка, любов и обич ,в противовес и контраст на разбушувалата се природа в следващата строфа: „Но тя със гняв размята фуста, тежък облак хвана, /със дъжд и сняг го спусна, с небеса във мътни вади./С пороища заля земята и разрови рани…/Удави слънцето на тоя ден във водопади.”

Като във всяка истинска художествена творба емоционалното състояние е чисто и неподправено, преливащо от нежност и обич, но и от силно вълнение и потрес от величието на природните стихии.

Това е умело подчертано с придобиващите мащабно и зловещо излъчване и звучене картини и образи на природните явления, въвлекли читателя в сферата на грандиозното и разрушителното - с бурите и пороя, с наводнения и щети.

Несъмнено лирикът е и тънък естет, който е наясно, че мрачното, драматичното и катастпрофичното извиква не само уплаха и гняв, но и естетически трепет на възхита, потрес и изумление.

Все пак поантата прозвучава и въздейства успокояващо, уравновесено, топло и задушевно: „И въпреки това обичам с хубостта й есента, със радостта и със гнева й, с тъгата на света.”

Чувството става кротко, приглушено, преливащо от тъга и поетична възхвала на есента.

Загрижен и съпричастен като всеки добър стопанин, лирическият герой посреща сърдечно и умислено ласките на слънцето и листопада в стихотворението „Най-хубаво”, както и несравнимия чар на есенните цветя…

Ако съпоставим двете стихотворения, ще забележим редица сходства в композицията /строфичен изказ, непосредност на изказа, мелодичен привкус, вътрешен диалог, затрогващ ни с проникновение и доверие към читателя, с когото поетът споделя съкровените си помисли и изживявания.

Има и съществени различия - стихотворението „Най-хубаво” е издържано изцяло във ведро и оптимистично настроение, докато „Въпреки” е в по-друга тоналност - тъжна, мрачна, но не и безнадеждна.

Затова и в двете творби надделява жизнеутвърждаващо, пантеистично начало.

Песенният ритъм и съседните рими усилват приповдигнатия патос на радостта и удовлетворението, докато асоциациите и картините във второто, пластични и с изобилие от глаголи, рисуват природата в цялостната й непридвидимост, величие, сила и мощ.

Различните мотиви са обединени от ясния и целенасочен изказ, обективен и реалистичен рисунък, изразителен и строен ритъм, с пълнозвучни рими и ярки метафорични образи и асоциации.

Макар и в двете стихотворения превес да вземат субективните настроения, поетът стои твърде близко до обикновения човек и до читателя, заставяйки го да вижда, чува, усеща, възприема и съпреживява посланията на поета, да му се доверява и възхищава.