Михаил Неделчев и неговата война с литературата

Панко Анчев

Тази война той не я води сам, а е събрал помощници, ученици и послушници, които да повтарят думите му, да се наслаждават на тях и ги приемат за свята истина. Той е техният идеолог, духовен водач, ум. Не мога да отрека енергията, уменията и качествата му, които влага във войната.

Михаил Неделчев е умен и способен литератор и затова споря и изобличавам него, а не тях. Ако споря и оспорвам подражателите и учениците му, които той доста наплоди и разврати, няма да съм честен към него и мястото, което заема в йерархията на литераторите-неолиберали и постмодернисти.

Как да се занимавам с тях, когато повечето от тях са необразовани, и немощни, и неспособни, сухи, бездарни и посредствени. Макар че и те като него не пропускат да се титулуват професори или доценти.

Това е войната, за която вече няколко пъти пиша. Война не срещу плът и кръв, а срещу човеконенавистните неолиберални и постмодернистски идеи.

При други условия и с други хора тя би била просто идеен и естетически спор, който, макар и ожесточен и непримирим, ще се води с аргументи, но и подготовка, толернатност, с ясна представа за литературата, с естетически, а не политико партизански идеи за литературния процес и добросъвестност.

Когато тези атрибути отсъстват, спорът се превръща във война с непредвидими резултати.

Смисълът на войната са тези клакьори, статисти, папагали и невежи, „чието име е легион”, които провеждат конференции, четат доклади, преподават в университетите и възпроизвеждат себеподобни. Знам, че са страшни и безмилостни и не се спират и няма да се спрат пред нищо, докато не изпълнят мисията, завещана им от тези, които им плащат стипендиите и финансират „научните” им проекти.

Но началния тласък и несвършващата им енергия я дава Михаил Неделчев. Той ги учи да говорят и пишат, да копират жестовете му, да систематизират и придават на празните си мисли научност, дисертабелност и логичност. Обаче така и не ги научи. Поне не толкова, колкото той знае и може!

Михаил Неделчев е публикувал в портал „Култура” (свърталище и трибуна на отявлените неолиберали и антикомунисти) нова своя фундаментална статия, четена като доклад на конференцията „Зависимият човек. Фактори на зависимостта” в Института за литература при БАН, 15-17 април 2019 г.

Статията носи крещящото заглавие „Комунизмът и зависимостите на литературния човек. Типологии на зависимостите на литературния човек с алтернативни на официозното нагласи през късната комунистическа епоха“.

Темата на конференцията и заглавието на статията са пример как соросоидите и постмодернистите формулират проблемите и темите, върху които пишат и говорят, но още и за това колко днешната литературоведска общност е обсебена от антикомунизма и страстта да докажат какви злодеи и идиоти са живели между 1944 и 1989 г., а на всичко отгоре и са се занимавали с литературознание и литература.

Темата е привидно свързана с литературата и по-точно с литературния живот, но всъщност е само една нескопосна митология, с каквито антикомунизмът днес се гримира като наука. Срещу такава „наука” мнозина получават пари и растат в „научната” кариера.

Тя е заседнала в почти всички катедри по история на литературата в българските университети, а също и в  Института за литература при БАН. За такава „наука” държавата отделя от публичните си финанси.

Формулираната от Михаил Неделчев тема на научния му доклад, заедно с темата на конференцията, е типичен пример за това как този тип литературоведи и тяхното литературознание симулират, фалшифицират и митологизират; как съчиняват проблеми и произвеждат „текстове”, нямащи нищо общо с литературознанието и историята. Уж наука, а всъщност нескопосна пропаганда.

И понеже никой не я опровергава, не я разобличава и възпира, тя се шири и тържествува. Така повтаряната непрестанно лъжа, облечена в одеждите на „доклади”, „проекти”, „текстове”, се провъзгласява за истина, която дори се изучава в училище и в университетите.

Повтаря се едно и също, при това не съвсем вярно или направо невярно, нетипично, нехарактерно за предмета на изследване. Очакваш страхотии, а то смехотворно. Нещо като „напънала се планината и родила мишка”.

Но каква е конкретната цел на Михаил Неделчев с този доклад? Сам той я определя като „един съвсем набързо съставен каталог на типологиите на зависимостите на алтернативно мислещия литературен човек от наистина късните социалистически десетилетия (принудите от двете ранни десетилетия от типа на задължително наложените на писатели с минало унизителни публични самокритики, въздигнатите до степен на инициационни ритуализирани събития режисирани срещи на стария писател с младите - включително с младите литератори, налаганите преработки с оглед на новите идеологически изисквания, правени под наблюдението на съответен политически комисар, са добре изследвани от колегата доц. Пламен Дойнов)”.

Леле мале, от къде тръгва и къде стига! Че то науката блика ли блика от всяка учена дума, а името на страховития доцент направо я довършва.

Ама то било много страшно по времето на „соца”. Страшно, я! Как няма да е страшно с всичките тези „типологии на зависимостите на алтернативно мислещия литературен човек”, каквито човеци след 1989 г. се оказаха Михаил Неделчев, неговият учител в литературознанието Никола Георгиев и цялата сюрия професори, доценти и доктори, припкаща подир тях.

Да видим сега конкретно какъв е този „каталог” и „зависимостите” „на алтернативно мислещия литературен човек”, с които ни плаши Неделчев?

Ще цитирам буквално написаното от автора, колкото и да ми неудобно заради самия него; той е толкова сериозен - да не би някой да си помисли, че се упражнява в скороговорки. Или че му се подигравам. Не, просто цитирам.

Но какво да се прави: на война като на война. Ето ги тези зависимости: непрестанно наблюдаваният литературен човек, отстраняваният литературен човек, а и самоотстранилият се литературен човек (биографически ходове от Иван Пейчев до Борис Христов); тестваният според нормите на соцреалистическия кодекс литературен човек; предупреждаваният литературен човек (т.н. „профилактики” на ДС - изпитал съм го лично /т. е. - самият Неделчев, не аз!/ многократно);  санкционираният - включително чрез разгромни критически текстове в печата, на които е невъзможно да се отговори - литературен човек (бях /пак Неделчев!/ една от жертвите на такъв тип погром, сторен в НДК на пленум на Комитета за култура от неговия заместник-председател Богомил Райнов); системно държаният извън/встрани на официалните институции за присъствие и участие в СБП, в академиите; неполучаване на необходимия за творческа и професионална реализация статут (дългогодишно и изтощително неприемане в СБП - стотици са драматическите персонални сюжети);  институцията на жителството в Града като форма на упражняване на репресивна зависимост (колко години регистрацията на Николай Кънчев бе в Петърч?); цензурираният литературен човек (всички литературни драми на Иван Динков например); нарочно/съзнателно маргинализираният литературен човек (включително чрез разгръщане на клеветнически кампании, чрез въвличането му в принизяващи облика му на „сериозен” литератор сюжети - от рода на бохемски беслъци в кръчми и клубове, с предизвикани словесни извержения до донжуанистки непристойни изпълнения); и като кулминация: предназначеният за убиване литературен човек (явяването на фобийния поетически мотив „ще ме убият” в стихотворения на Христо Фотев и Биньо Иванов, а и на Пламен Дойнов - в своеобразна историческа ретроспекция)”.

Тук отново се появява фамозният Пламен Дойнов. По-рано беше Йордан Ефтимов, но той май се оказа изменник, понеже харесвал Левчев, а това е непростим грях. И  сега Дойнов е вторият по значение след Неделчев борец срещу комунизма. А и Неделчев май си го е харесал за наследник.

Присъстващите на конференцията млади кандидати на славата сигурно са слушали професора със зяпнали уста и са удивлявали на дълбочината и проникновенията на тези съждения. Какъв мащаб, какви наблюдения, какви анализи и грандиозни мисли!  И са му повярвали.

По повод на такива думи, думи, думи, повтаряни непрекъснато, за да се превърнат от лъжи в истини и митове, народът е измислил пословицата „Напънала се планината и родила мишка”.

Що за страхови неврози демонстрира Михаил Неделчев, за да достигне до налудничавата мисъл за „предназначеният за убиване литературен човек”. Но като чете постоянно любимите си поети, няма как да не заболее от подобни неврози.

Впрочем, имената в този „каталог” (към които Михаил Неделчев ще добави още Иван Цанев, Христо Фотев, Иван Теофилов, Екатерина Йосифова, Красимир Дамянов, Георги Марков и Иван Методиев) представляват според Неделчев цялата българска литература след Девети септември 1944 г. до края на 1989 г.

Но за това съм писал на други места и няма тук отново да напомням колко нелепа е подобна теза. Как четеш литературата и какво виждаш в нея, за да решиш, че през този период истински писатели са само тези, които не участват в ръководството на СБП, не са членове на ЦК на БКП и носители на звания и отличия.

Живял си тогава, общувал си с почти всички писатели, ял си и си пил с някои от тях, и пак да упорстваш като магаре на мост. Наистина съм безсилен да си го обясня!

Да видим сега как Михаил Неделчев аргументира съпротивата на „алтернативно мислещия литературен човек”. Примерите са най-вече от живота на поета Николай Кънчев.

Неделчев го определя като „голям поет”, ала с разсъжденията си го профанизира и напълно обезсмисля онова, което Кънчев вероятно е искал да покаже и направи. Как постъпва Николай Кънчев в интерпретацията на Михаил Неделчев, за да устои на този „ад”? Той не работи никъде, „с изключение на два или три дена в детския отдел на издателство „Български писател”". Но за сметка на това всеки ден изготвя списък на задачите, които трябва да изпълни до вечерта. А те са: да си вземе ръкописа от издателството, преди да е изтекъл законния срок за оценка и му бъде върнат; да обиколи редакциите, за да види какво от оставените там ръкописи ще бъде публикувано; да вземе командировъчни бланки и да ги изпрати на приятели в провинцията, за да му ги заверят и така, без да ходи на терена, да ги отчете и получи парите. Аз също съм изпълнявал негови молби, макар да знаех, че това може да ми донесе неприятности. Но не ми донесе, защото всички знаеха, че така Николай Кънчев преживява, без да бъде на служба. Не подозирах обаче, че по този начин той е протестирал и се е съпротивлявал на „зависимостите”.

Михаил Неделчев просто „търси под вола теле”, за да доказва нелепи и неверни тези, да превръща в история чисто битови постъпки, нагласи и факти. И така да им придаде „научен смисъл” и исторически мащаб, какъвто те иначе няма как да имат.

Не аз, а мишката, която се ражда от напъването на „планината”, цвърчи и се присмива на напразните усилия да се натовари с политически смисъл и се демонизира едно време, което Михаил Неделчев не харесва и което е решил до края на живота си да разобличава.

Добре, но поне да го прави умно и с реални доказателства, а не с примери от хашлашки постъпки. Не е много порядъчно да демонизираш това време и срещу него да изправяш „титани” от рода на Биньо Иванов, например.

Или тестетата с командировъчните бланки, които Николай Кънчев изпраща на приятели в провинцията, повечето от които са ченове на БКП и са поддържали системата, за да ги подпечатат.

И така да си осигурява средства за своето „бохемстване”. Ама то целият им героизъм на вчерашните и днешните антикомунисти беше в тези оперетъчни роли и изпълнения. Толкова ли са се вживяли в измислените героични пози, та дори не се поглеждат отстрани, за да се видят на какво приличат.

Те към симпатичния и отчаян радетел за справедливост литературен герой на Елин Пелин Андрешко са безмилостни в присъдата си, защото пречел на държавата да си събере данъците, а към човек, който взима пари за фиктивни командировки и фалшификации, са щедри на похвали. Защото се борел срещу комунистите.

А Андрешко пречел на либералната им държава и давал лош пример на целия народ.

Много принципни, няма що.

И понеже стана дума за Биньо Иванов, когото Михаил Неделчев постоянно представя като един от най-големите и най-пострадали от комунизма поети, когото не са публикували и никой не му е помагал, налага ми се да разкажа случай от моята биография на директор на книгоиздателство „Георги Бакалов”.

На мене никой не ми е забранявал или заповядвал кого да издавам и кого да не издавам. Никога и от никого не са ми давани нито писмено, нито устно забранителни списъци на тези, които книгите да не бъдат публикувани.

Но ето че една сутрин ми се обажда по телефона тогавашният главен секретар на Съюза на българските писатели Лъчезар Еленков, за да ми съобщи, че Секретариатът на Съюза и другарят Левчев  (така се изрази самият Еленков) са решили ръкописът на стихосбирката „Природи” на Биньо Иванов да бъде издаден от книгоиздателство „Георги Бакалов”! Не Биньо Иванов ми предлага ръкопис, а самият Секретариат на СБП. От този ден нататък до излизането на книгата Лъчезар Еленков ми звънеше буквално всяка седмица, за да ме пита как се движи ръкописът.

Този единствен случай в моята практика на ръководител на държавно издателство съм го разказвал на Михаил Неделчев. Но той, кой знае защо, го забравя и пропуска, когато изрежда „зависимостите на алтернативно мислещия литературен човек”. Е, това между другото и на шега!

На друго място ще разкажа спомени от моята практика на директор на издателство как и защо „не са издавали Константин Павлов” и как той реално се е вписвал във въпросните „зависимости на алтернативно мислещия литературен човек”.

Този мит все още се разпространява и служи за едно от основанията да се заклеймява миналото и да се пишат врели-некипели за него.

Преди време в книгата си  „Патила и страдалчества на книги и люде” Валентин Караманчев разказа как Иван Динков е бил „цензуриран като литературен човек”. Препоръчвам на Михаил Неделчев да прочете тази книга, за да не изгражда върху пясъка идеологическо-пропагандните си тези, основани на митологии, измислици и незнания.

Михаил Неделчев все пак осъзнава, че съществува огромната опасност, вървейки по пътя на собственото си механично и добре отработено писане за „соца” (така тези премъдри господа остроумно наричат времето от септември 1944 до ноември 1989 г.), „да пропадаме в шаблона, в глупостта, в общите места на дискурса”. Но и този път я пренебрегва.

Толкова е вдаден в страстта да заклейми и разруши цяла една епоха, като я изопачи и представи на своите ученици и подражатели като зловеща, безплодна и престъпна.

Каквато и да е обаче, тя трябва да бъде изучена и анализирана - още повече нейната литература, а не да й се измислят свойства и качества, каквито тя няма; както и да й се отнемат големи писатели, книги, естетически постижения, каквито притежава в достатъчно количество, за да изпъкнат на фона на тази фалшификации измислени автори.

Но очевидно това са възможностите на този порочен метод на изследване. Той може само да дава лъжливи основания на пропагандата и идеологията да се разправя с противниците си, но не и да достига до истини и освобождаване от „зависимости”.

Силата му идва, само когато никой не му отвръща, оспорва и отрича. Възразиш ли на подобни инсинуации, фалшификации и митологизации, започват обяснения и увъртания. От колко кладенеца точат вода, за да доказват правотата, в която сами не са убедени. Очаквам го и сега!

Можеш да наречеш черното бяло, но по твоята воля то никога няма да стане такова. Защото не е „дискурс”, а реалност, която рано или късно ще трябва да видиш такава, каквато е.

Казано кратко: който води война с литературата, не само обезсмисля целия си живот, но в собствената си война безславно погива.