Иван Митев

Убеден съм, че всеки човек носи в душата си едно словесно вързопче, което от време на време, в моменти на радост и на тъга, развързва с треперещи пръсти. В него може да има любими сентенции, мисли на уважавани духовни учители или думички, които носят със себе си желаното от нас настроение. Така се случи, че в моето съзнание още от ученическите ми години заседна една поетична фраза от Иван Енчев, по-точно поантата на негово стихотворение: „Не улучих. Хубав ден се случи.” Тези стихове съм ги носил къде ли не по света - летял съм тях над Гренландия, разхождал съм ги из джунглите на Юкатан в Мексико, из Куба, Китай, Тайланд, Испания и пр. Качвал съм ги на Айфеловата кула, сещал съм се тях в приказния замък Нойшванщайн, в шотландските пивоварни, в немските и чешките бирарии, край швейцарските езера, по стадионите в Италия е къде ли още не. Можем да изброяваме до безкрай - това са стотици хиляди километри, изминати за тези 42 години, които минаха като един проблясък, като един миг. Но не това е важното. Важното е, че  още тогава - през 1977 г., когато излиза първата му стихосбирка „Хубав ден се случи”, Иван Енчев е бил оформил основния мотив в творчеството и живота си: добротата.

Става дума за същата тая доброта, която я има в източните веди много преди появата на библейските текстове. За нея учителят Мория казва: Да гледаме доброто под лупа, лошото да подминаваме. И понеже в това изложение ще се налага да цитирам често, нека да започна с чутото от писателя Георги Мишев: „На човека нито месото му се яде, нито кожата му можеш да я направиш на тъпан. Едната му дума е.” Остава да се добави: Едната му добра дума.

Според мен своеобразният сборник „Добрата дума” /2019/ е най-хубавата книга на Иван Енчев сред всичките двайсет и няколко. За написването на стихосбирка е нужно голямо вдъхновение. За създаването на един роман - много усилия за изграждането на обстоятелствата, в които героите трябва да кръстосат шпаги. Но за сътворяването на подобно обзорно четиво, и то четиво, което да остави следи в душата на читателя, трябва не само литературна подготовка, но и много любов към живота, и то към всичките му проявления.

Преди да ни поднесе удоволствието от докосването до този си труд, Иван Енчев е писал романи, повести, статии, есета, импресии и др. Впрочем, четвъртата част на книгата дава представа за тези му занимания. В нея са поместени отзивите на известни литературни анализатори за живота и творчеството му. Няма да се спирам на тях, защото останалите три части са толкова интересни, че заслужават да им се отдели повече време. Можем да възприемем четвъртата част като една непотъмняваща от времето рамка на картина, изобразяваща усилията на автора да насочи погледа ни към най-интересното в живота.

Но с какво е уникална тази книга?

Първо достойнство: Поетическият изказ на автора. Той не може да изостави поета в себе си. Голяма удоволствие е да четеш такава проза. Може би от представените в книгата двайсет и пет автори само Иван Николов постига подобно нещо. Но при него стилът е малко по-строг, докато при Иван Енчев е налице и неподправена експресивност, която се явява второто достойнство на книгата - точно тази експресивност прави речта жива.

Трето достойнство: Прецизният критерий на автора по  отношение на представеното. Изключително точно подраните цитати оформят четвъртото достойнство. Обикновено авторите на критически статии ни поднасят това, което е впечатлило тях самите. За разлика от тях Иван Енчев ни запознава с откъси, поетични и прозаични, които възбуждат въображението и се помнят дълго.

Пето достойнство: Особеният ритъм в изказа. Присъстваме на един  човешки разговор, който след всяка следваща фраза все повече топли душата.

Шесто достойнство: Съпричастността към темата. Споделената болка. Споделената радост, печал, носталгия, споделеният оптимизъм.

Седмо достойнство: Богатата лексика, която прави изложението пълнокръвно. Сякаш се разхождаме в есенна градина, чиито дървета преливат от причудливи плодове. Такова е усещането.

Осмо достойнство: обективност и искреност.

Девето, десето, единайсето и т. н.: Умелото разкриване същността на представените писатели не само в творчески, но и в житейски аспект. Вникване дълбоко в тяхната душевност, творческа нагласа, темперамент. Разкриване непознати до този момент качества на съответните автори. Разгадаване на техните стилове, на техниката им на писане.

Но безспорно най-голямото достойнство на книгата се явява намирането на най-точните думи за изразяване не само на основната теза: „Добрата дума между хората никога не бива да се спестява”, но и за представянето на всеки автор по възможно най-проникновения  начин.

Цитираното хем ни пренася в света на представяните автори, хем ни дарява мълчанието, което просветлява:

Ели Видева: Съществено място в нейната поезия е отделено на човешкото страдание, болка и тъга. Радостта от живота звучи приглушено, едва ли не като изповед. Обикновено чувствата в творбата надничат изпод завесата на привидната спокойна житейска картина като укротени гълъби в клетка. Друг път те се втурват като волни лястовици из просторите на свежото въодушевление на природата след пролетен дъжд с пъстроцветна небесна дъга.

Ивайло Балабанов: Откровено мъжка лирика. Съвременен народен будител. Чрез добре подбрани свежи епитети, сравнения, метафори и символи успява да проникне в същността на нещата, разчитайки на тяхната многопосочна наситеност.

Йордан Атанасов:  Стихосбирката му звучи като дълга лирическа одисея, която е изречена на един дъх в продължение на половин век.

Петко Каневски: Тревожните чувства на автора зареждат читателя с устремна енергия за вик на съвестта.

Впрочем, след прочитане есето за Каневски, аз лично бих го определил с използваните в него думи от Ив. Енчев: родолюбива душа и неукротимо сърце.

Атанас Капралов: Светът може да се спаси от разпад само чрез искрената любов, споделената обич и дълбоката вяра в божествената искра у човека.

Георги Ангелов: Поезията е неговият храм, в изповедалнята на който влиза всеки ден, за да се пречисти от досадните натрапчиви изкушения на битието.

Таньо Клисуров:  Неговата лирическа поема на семейната любов прилича на пълноводно езеро, което с годините сякаш става все по-дълбоко.

Трендафил Василев: Продължаваме поетичната си разходка, водени от своя предстоятел: съюзени с неговите очи, приютени в неговата душа, приобщени с неговите искрени чувства и тревоги.

Ботьо Буков: Стихотворенията му наподобяват откровени разговори и писма до сродни души - жени или мъже, които ще съпреживеят чувствата на лирическия герой.

Демир Демирев: Книгата на поета Демир Демирев прилича на първата любов, когато влюбеният от пръв поглед дълго време се свени да признае любовта си.

Димитър Златев: Неговите творчески произведения са  неразделно свързани като страните на една и съща монета. Белетристичните творби допълват лиричните му изяви, а стихотворенията освежават прозата му.

Иван Митев: Посред сегашната духовна пустош тази книга е екзотичен алпинеум, изпъстрен с драгоценни камъни.

Иван Николов: Сборникът наподобява художествен бележник на автора и по същество отразява един богат архив на неговата добронамерена творческа памет. В този случай тя е не само битово-човешка, но и талантлива.

Петър Василев: Заглавието на сборника ми звучи като нюанс от библейското: „Писано е:  Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста.” Тук Ив. Енчев цитира Матей.

Симеон Стоянов: Животът е вечна сплав между добро и зло, любов и омраза, ежедневие и празник, реалност и мечта, раждане и умиране. В този смисъл основната част от стихотворенията на поета не звучат песимистично, а напротив - завладяват читателя с естествена красота и свеж оптимизъм.

Янко Димов: Неговата авторска поезия е една неподражаема словесна симфония за поет и пианистка, където благословено се съчетават внушенията на талантливата лирика и музиката.

Виолета Бончева: Изявява се като сладкодумна пътешественичка из териториите на своите богати спомени.

Тянко Вълчинов: „Искам да съм българин, да живея в България и тук да почиват костите ми!”

Антон Михайлов:  Писателят-ентусиаст озари духовния небосклон на Хасково като някоя ярка комета, каквито ни се явяват твърде рядко.

Янко Добрев: „Ако първата ми дума е била „мамо”, втората е: „обичам Пийчов Благовата Елена!”

Иван Маринов: Той умее да разделя зърното от плявата на живота и продължава да вярва в заложеното от Бога добро у човека.

След всичко казано дотук не ни остава друго, освен да благодарим на Иван Енчев и да прибавим към своето вързопче със словесни бисери подареното ни от автора: „Добрата дума между хората никога не бива да се спестява!”

———————————————————————–

„Добрата дума”. Литературни паралели. Изд. „Българска книжница”, София, 2019