Денчо Владимиров

От бележника на публициста по повод една печална годишнина

30 август 1984 година. Преди 35 години.
На този ден се разчу, че на гарата в Пловдив е гръмнала бомба.
В редакцията на всекидневника, в който работех, се завърна от гарата колега от отдел “Информация”, който артистично каза, че е бил гръмнал само …някакъв фишек.
Тогава истината са я знаели ограничен кръг хора.
И очевидците на последствията от злодеянието.
Бях безпартиен журналист и естествено до мен не стигна истината за „фишека”.
После във времето се появи паметна плоча на ъгъла в голямата чакалня, до телефона на стената, където е станал първият акт на турския тероризъм в новата ни история.
До плочата - от двете й страни - две големи празни гилзи, в които хората поставяха цветя за загиналата Добра Паслиева.
После настъпиха „демонкратичните промени”.
Често ми се налагаше да пътувам до Пазарджик .
Като журналист, бях поел ангажимент на щатен кореспондент от Пловдив за пазарджишкия всекидневник “Знаме”. Бяха ми подали ръка бившите ми колеги в този вестник, където съм работил и ми познаваха майсторлъка. Поради непреустройването ми в редиците на съчинения за нуждите на Подмяната СДС /рожба на А. Луканов и ДС/, вратите на редакциите в някога червения, но вече тъмносин Пловдив, се бяха захлопнали херметически пред мен. Прикрити и снишени в бизнеса бивши кадри на ОК на БКП продължаваха да кадруват и да изпращат със сини парашути свои полуграмотни фаворитки като журналистки из медиите и агенциите. „Творчески” се намесваха в този зловещ пърформанс и от „службите”, без чиято мъдра намеса също не ставаха назначенията на редакционните „демократични” началници. Грижеха се за „техните си хора”, а моя милост и десетки като мен не „бехме” от тях. Бяхме неноменклатурни журналисти, оставени значи на произвола на съдбата, номенклатурните биваха грижовно устройвани в създадени нови медии и агенции? И „ибо си поживяха, господи…” Без хляб и пържоли за децата си не останаха. Че и за биричка имаше…
Беше времена Подмяната.
Не исках да участвам в този долен маскарад.
Как да седнеш при белия лист с перо в ръка като мекере?
И така, често пътувайки „До Пазарджик и назад”, все ми се набиваше в очи паметната плоча в ъгъла на чакалнята на пловдивската гара.
Тогава като журналист доброволно сътрудничех и на хуманитарната организация “Помогни на нуждаещите се”/HELP THE NEEDY/ в Пловдив.
Предложих им да поставяме цветя на плочата на всеки 30 август, денят, в който загина българката Добра Паслиева, първата жертва на турския тероризъм в България.
Предложението ми бе прието.
На 30 август отивах с група доброволци на фондацията пред паметната плоча, поставяхме цветя в гилзите и заставахме в минута мълчание.
Примерът ни бе последван и от други.
Имаше и цветя от пътници.
После се появиха и венци от патриотични организации…
Гилзите, в които поставяхме цветята, после обаче изчезнаха.
Днес ги няма и телефоните наоколо.
Вместо тях са наредени автомати за кафе. Капитализъм…
Но паметната плоча без цвете не остава.
Цвете за Добра Паслиева от Кърджали и за десетките още жертви на турския тероризъм от 80-те години, за които преди време бе разказал участващият в кинофестивала “Златен ритон” в Пловдив документален филм на Канна Рачева “Възродителният процес” .
Подменената истина за десетките жертви на турския тероризъм в България през 80-те години на миналия век започна да излиза наяве…
И така на всеки 30 август на паметната плоча за Добра Паслиева има цветя.
Венци от патриотични организации вече няма. Макар че имаме цял Патриотичен фронт и все нови и нови, обявяващи се за патриотични организации…
Но и без тях хората не изоставят паметната плоча без цветя.
Цветя на почит пред първите невинни жертви на тероризма в новата ни история.
Цветя, поставени със съкровеното човешко пожелание - никога да не се повтарят повече такива печални събития.
Никога!
Двадесет и първи век сме.
Хора сме!

П.П. Този материал бе предложен за публикация в един централен всекидневник, обявяващ се за продължител на делото на „Работнически вестник” уж. Но не излезе. Пак „некакви съображения”… Така са преценили вещите редактори. Живи и здрави да са…
На 30 август аз поставих, както винаги, своя червен карамфил върху плочата в памет на жертвите на турския тероризъм и бях горд да видя, че под плочата, на мозайката, опрени да стената, бяха положени вече цял куп цветя и на други хора.
Имам един въпрос обаче:
Не ли е време да отдели някой лев БДЖ и на мястото на изчезналите бронзови гилзи да се монтира на стената ваза, в която да се поставят цветята на почит?
А не така, на пода…
Иначе пловдивската гара вече се води за супермодерна след богатата реконструкция…