ПО ПЪТЕКАТА
Денят беше слънчев. Преполовеното лято напомняше за себе си с усилена полска работа и топъл задух от сутрин до вечер. По улиците на малкото подбалканско село имаше дървени рамки за сушене на тютюна, чийто мирис се усещаше навсякъде. Тукашните хора бяха свикнали с него и не им правеше впечатление. Между оградите имаше дървени вратички, които служеха за съседско общуване. Весо живееше в горния край на селото. Той беше завършил селското училище и му предстоеше да продължи да се учи в града. Макар че оставаха малко дни дотогава, той всеки ден ходеше с майка си на тютюна. Обаче предишната нощ се изля проливен летен дъжд и Весо остана вкъщи. И вместо да си почива, хрумна му да се поразходи из селото. Пред тяхната врата бяха седнали двама възрастни мъже на дървени столчета и разпалено обсъждаха безводието, което тормозеше селото. Момчето поздрави, а те дори не го погледнаха. Но дори и да бяха го сторили, той така си беше нахлупил оръфаната лятна шапка, че и отблизо не биха му видели лицето.
По прашната улица стърчаха малки заоблени камъчета, загнездили се яко в глинестата почва. Макар че беше свикнал с тях, той предпазливо ги заобикаляше. До къщата на учителя Матев спря. Ала не можеше да я подмине, без да се почувства засрамен от постъпката, която бяха извършили с момчетата от махалата. Една вечер, както си играеха, изведнъж решиха да напълнят стаята му със светулки. След това, скрити в съседската градина, дълго наблюдаваха като учителят дълго не можеше да заспи заради тях. Той беше добър човек и прие тяхната игра като детска шега, но за Весо не беше така.
Оттук улицата криволичеше покрай реката и свършваше до старите воденици. След като ги обгърна с поглед, взе една дълга габрова пръчка и се спусна по козята пътека, която минаваше край водоема на селото. Върху нагорещената циментова плоча се припичаха два малки гущера. За да не ги обезпокои, събу гумените си галоши и на бос крак мина покрай тях, после се покачи на стария римски път, който водеше към планината. От това място виждаше очертанията на града. Тук не остана дълго и се прибра вкъщи.
Татко му се беше върнал от полето и късаше узрели домати от градина. Той отиде направо в лятната кухня, откъдето се носеше ухание на любимото му ядене - печени чушки с доматен сос. Майка му приготвяше вечерята.
- Ти се появи. Къде беше? - попита го тя.
- Разхождах се - каза момчето.
- Трябваше да поспиш. Утре рано пак сме на тютюна.
- Добре, ям и си лягам - отвърна Весо.
Баща му се появи с кошница, пълна с домати и чушки, и му я подаде.
- Утре си вземете на нивата - каза той и седна на масата. - Е, днес слуша ли радиото? - попита.
- Да - отвърна лаконично Весо.
- И какво?
- Ами, чух, че… вече са пуснали телевизори…
- Сега пък телевизори… Откъде пари за телевизор? - каза баща му
- Остави момчето - обади се майка му.
- Да слуша, но утре да не мрънка, като го събудим в четири часа. Сядай и се храни - каза баща му и отряза няколко филии от хляба. - Знам, трудно ти е сега, но после, като пораснеш ще ти бъде леко.
- Ще си почине, като започне училище! - каза майка му. - Сега нека да яде и да ляга. Утре ставаме в четири часа.
Тримата продължиха вечерята мълчаливо. Весо не беше много гладен и след като приключи, отиде в стаята си. Майка му всяко лято закриваше прозорците с плътна бяла хартия, за да не напича слънцето. Легна, като продължаваше да гледа затъмнения прозорец. Както беше притворил очи, пред него заподскачаха червеникави звездички. Отвореше ли ги, те изчезваха. Странните отблясъци го замайваха и той се пренасяше в сияещи светове, които в действителност не можеше да си представи. В леглото се чувстваше най-свободен. Можеше да си мечтае и да фантазира. Често си представяше как изглеждат хората, чиито гласове звучаха по радиото? Унесен в неизвестното и в мисли за предстоящия си живот в града, скоро заспа.
Стори му се, че сънят му продължи само един миг. Майка му почука на вратата да вървят на нивата. Часът беше четири. Стана, наплиска лицето си със студена вода и излезе на улицата. Там имаше няколко жени, приятелят му също беше там, но сутрин той въобще не говореше. Даже често спеше прав. Всички вкупом тръгнаха пеша. Никой нито говореше, нито искаше да знае кой как е прекарал нощта. Чуха се няколко сънени гласа едва когато откриха ха редовете с тютюн.
За Весо най-щастливият момент беше, когато се показваше слънцето. Тогава с майка си сядаха в края на редовете и закусваха филия хляб, намазана с олио, поръсена с чубрица и червен домат. Почиваха си малко и отново започваха да берат тютюн, докато слънцето яко ги напечеше. Тогава си тръгваха.
- Утре с татко ти ще отидете до града да видите квартирата, която чичо ти е намерил. - каза майка му, щом двамата изнесоха двата чувала с тютюн в края на редовете. - Била близо до училището.
- И да не е близо, ще се оправя - каза момчето. Училището, в което щеше да учи, никак не го привличаше. Влечаха го театърът и киното, но след като баща му настояваше, той го послуша.
- Хайде, тръгваме - провикна се майка му.
Той изтърси влязлата пръст в гумените си галоши и последва майка си.
- Скоро ще вървя сама по този път!
- Ще идвам всяка събота - каза момчето.
- Излишни пари за автобуса. По-добре си гледай училището. Ние едно време нямахме възможност да учим. Бяхме шест деца, трудни и гладни времена. Ти сега поне имаш тази възможност.
Весо беше доволен, че родителите му го бяха научили да се труди. Такъв беше животът и на повечето деца, които живееха на село.
На сутринта заедно с татко си тръгнаха за града. Автобусът беше стар и раздрънкан и се тресеше по павираното шосе. Пътниците се държаха за седалките и чакаха с нетърпение да стигнат до града. Двамата слязоха на автогарата и тръгнаха към къщата на чичо му. Той не живееше далече оттук и сякаш знаеше кога ще пристигнат, защото стоеше на вратата и ги очакваше. Беше привидно радостен и посочи масата, която беше сложена буквално до един огромен розов храст. Седнаха и откъм едноетажната къща се чу дрънчене на съдове. След малко се появи съпругата му с две чинии в ръцете.
- Добре дошли - каза тя . - Съжаляваме, но сме пред заплати и освен яйца, друго няма.
- Не се безпокойте - каза бащата на Весо и извади от чантата малка бяла торбичка с брашно и бутилка олио. - Вземете, от кооперацията е.
- Благодаря - каза чичовата му жена и влезе в стаята, откъдето беше дошла.
Не се забавиха много, защото по всички личеше, че чичото бърза да покаже квартирата. Тя се намираше срещу училището, в което щеше да учи Весо.
- Стаичката е долу, до мазето. Хубаво е, че през зимата ще бъде топло, а през лятото хладно.
- Добре, нека да я погледнем - каза таткото на Весо.
Позвъниха на вратата и се показа се възрастна жена, която се подпираше на бастун. Без да разпитва, ги поведе по няколко стъпала. Стаичката не беше голяма. Горе-долу за две легла, маса и два стола. Прозорчетата бяха на нивото на земята. Легнал на леглото, Весо би могъл да наблюдава краката на хората, които минаваха покрай къщата.
- Вашето момче няма да бъде само… Ще има още едно момче - каза жената. - Другият ще дойде малко по-късно.
- Щом така трябва, нека бъде - отсече таткото на Весо. - След седмица ще му докараме нещата. За парите сме се разбрали - каза той и си тръгнаха.
На улицата се разделиха с чичото. По пътя за автогарата Весо си мислеше дали ще си допаднат с момчето, с което щеше да дели стаята, и че отсега нататък сам трябваше да се оправя в живота, който му предстоеше.
Качиха се в автобуса, но той не тръгваше. Вместо да потегли, само изръмжа и остана на място. Шофьорът закрещя:
- Това не е никакъв автобус, а негодна бракма - тюхкаше се той. - Няма ли най-после да закупят поне един нов автобус?
- Ще купят на куково лято - провикна се една жена в автобуса.
След като шофьорът поправи двигателя и хвана волана с добре омаслени ръце, потеглиха.
Дните до училище се изнизаха. Весо вече не ходеше на тютюна, а се подготвяше за заминаването в града. В голяма кожена чанта подреждаше най-необходимото за една седмица. Освен дрехи, взе будилник, няколко книги - и беше готов.
Някой се качваше по стълбите и Весо седна на леглото. В стаята влезе майка му. Тя носеше малък пакет.
- Това е малко хляб и сирене. Да имаш на първо време какво да ядеш. Така де, докато се запишеш на ученическия стол. И да се храниш, чу ли? - каза тя и седна до него. - Е, вече стана голямо момче и трябва сам да се оправяш.
- Не се тревожи за мене, мамо. Ще свикна.
- Все пак бъди внимателен. Никога не си се отделял от нас.
- Казах, че ще се оправя.
- Четири години ще минат като ден, после казарма и пак няма да си при нас.
- Ще си идвам - каза Весо.
- Така е, но ми е мъчно за тебе. На баща ти също. Слез долу, приготвил ти е пари за цялата седмица - каза тя и излезе.
Весо я последва. Баща му го чакаше в лятната кухня. Той погледна сина си с унил поглед и каза:
- Ето, сине, вземи тези пари! Ти сам си ги спечели. За една седмица са. В събота, като си дойдеш, ще ти дам за следващата.
Весо взе парите.
- Ще ги сложа в чантата.
- Не, чантата ще я сложат в багажника на автобуса - каза майка му с гальовен глас. - По-добре ги дръж в джоба си и внимавай някой да не ти ги открадне. Знаеш как на село се изкарват парите.
- Знам - каза Весо. - И стига сте се притеснявали. Умея да се пазя.
- Аз да кажа, пък ти си знай - отсече майка му.
Тази нейна загриженост понякога му се струваше прекалена и за да не продължи повече, той предпочете да си легне. Обаче не можеше да заспи. Разбира се, всеки на негово място би се притеснявал, защото пред него стояха цял куп неизвестности, но и несбъднати мечти. Той полежа още малко с отворени очи, после се унесе и заспа. Весо за първи път щеше сам да тръгне по своята пътека.
***
Старият и леко прегърбен човек стана от стола, погледна към препълнената зала с деца и му се прииска да улови всеки един детски поглед, да узнае всяка от детските мечти.
- Малки читатели, попитахте ме какво е било моето детство! Такова беше! - и затвори книгата, която държеше в ръцете си, защото искаше някой друг път отново да се срещне с тях, та дори в друго време и при други обстоятелства.
