интервю на Снежана Галчева с писателя Златимир Коларов

Има определена категория хора, за които рамките на една професия са тесни и не могат да се поберат в нея. И не защото не са потънали изцяло там, а защото за духовния ръст никога няма стандартни измерения. Това важи с особена сила за проф. Златимир Коларов - човекът и лекарят, който изцелява не само тялото на своите пациенти, но и душата им, достигайки до нея по пътя на незримото. Защото какъв е смисълът ако физиката бъде излекувана, а страда душата? Като лекар, посветил толкова години в помощ на пациентите си, а и като писател, знае, че трябва да има хармония между това неотменно цяло - душата и тялото на човека. И непрекъснато я търси… Неговите всекидневни срещи с болката на хората, отчаянието и надеждите им, не са го направили равнодушен. Той е там, където всеки ден смъртта и животът напомнят за себе си по различен начин. Неговата професионална максима е, че „животът е най-ценното нещо, което трябва да се приеме и което трябва да съхраним на всяка цена и при всякакви обстоятелства”. И всичко това той емоционално пренарежда в душата си, за да може да се появят на бял свят неговите разкази - безкрайно истински истории, защото всяка една от тях е преболяна и съпреживяна. В разказите му повечето персонажи са нетипични - не героите на деня - богати и поставени на престижни длъжности, а такива, които със своите неволи, загуби и болки утвърждават живота като дар от Бога. Живот, в който всеки миг си струва да се изживее, независимо колко е труден и понякога да изглежда безмислен. Защото вниквайки в детайлите от историите на тези обикновени хора, пред читателя се разкрива едно друго измерение - там, където всеки може да открие по нещо за себе си и да пропътува пътя към едно завръщане - към вселената от тайни на своята душа. Няколко пъти съм препрочитала разкази като „Шоколади за Ирина”, „В края на часа по рисуване”, „Пълен напред”, „Прах във вятъра”, „Деца” и др., и всеки път намирам нещо ново като послание, като емоция, като размисъл … А не е ли точно в това смисъла на изкуството?
За писането си, лекарят-писател казва, че за него „литературата е мястото на емоциите, на натрупаната съпричастност и болка от покъртителните съдби на пациентите.” А те са толкова много и толкова различни… Проф. Златимир Коларов се прекланя пред силата на словото и пред неговата духовна мощ. Казва, че „Словото е вечно и ще пребъде, независимо от формата, под която ще стига до читателите, защото тя е обвивката, а същността е ТО”. И в неговото слово - свободно и вечно - виждаме и философията на изминатия път, и търсенето на смисъла на съществуване, и достигане до отговорите на зададени въпроси … Защото само „когато човек търси, Бог му помага да намери отговора”. (”Прах във вятъра”).Бих искала да пожелая на проф. Коларов да бъде все така отворен към словото и неговата духовна мощ. Нека в миговете, взети от неизчерпаемата съкровищница на живота и претворени в слово, да откриваме хармонията, заради която си струва да изживеем живота си. Предлагам на читателите едно интервю с проф. Златимир Коларов.

- Вие сте медик, който лекува тялото, но също така владеете и силата на словото, което преобръща духовните устои на човека и изцелява душата му. Как си взаимодействат тези две сили за постигане на Вашата основна хуманна цел - спасяването на човешкия живот?

- Често се питам: „Има ли смисъл човешкият живот, ако душата на човека отдавна е умряла?” Отговорът е засекретен в риторичния въпрос, който задавам в един от разказите от сборника „Отблясъци от далечни светкавици” с две издания през 2000 и 2015 г., провокиран от войната в бивша Югославия, в която се избиваха изконни братя, и посветен „На загиналите в Косово християни и мюсюлмани, на майка ми и баща ми, които са го преживели” (за майка ми и баща ми визирам Втората световна война). Цитирам тази част от разказа: „Загиналият на бойното поле губи живота си, а оцелелият - душата си. И не знам кое е по-добре - за загубиш живота или душата си?…” Защото след една война, когато си гледал смъртта в очите, докосвал си я и си я причинявал, никога не можеш да бъдеш същия човек като преди! И единственият начин да се преборим с Античовека в Човека е словото - да осъзнаем абсурдите на най-ниското в душите си, слабостите си, грозните си помисли, низките си страсти, поруганите си чувства, всичко онова, което погубва душите ни. Убеден съм - живот без душа няма смисъл, другото е вегетиране.

- Азербайджанският писател Елчин Сафарли, казва че „всеки си има свое море”. В не едно интервю Вие споделяте, че се прекланяте пред таланта на Йовков и всички български класици. Можем ли да кажем, че това е Вашето море и чувствате ли се в „свои води” в написаното от тях?

- Дълбоко море са българските класици - Йордан Йовков, Елин Пелин, Димитър Талев, Димитър Димов, Йордан Радичков, Емилиян Станев, Николай Хайтов и много, много други. Да не говорим за поетите - Пейо Яворов, Христо Ботев, Христо Смирненски, Христо Фотев, Иван Динков и отново много, много други. Всичко можеш да откриеш в това море - от бури и вълни до лазурни брегове, от кристални изгреви и морни залези до ураганни ветрове и разрушителни цунами, от духове и демони от под вълните, до русалки и весталки на брега, които те мамят да тръгнеш по вълните и да покориш непокоримото - хоризонта, очертан от тези преди теб. Голямо е изкушението да се съизмериш с тях, но трудно се плува в това „класическо” море. За мен ще е удовлетворение, ако се задържа на повърхността и не потъна в дълбините.

- Има ли място „бялата лястовица” днес - като символ и като надежда?

- С въпроса за „бялата лястовица” улучихте десятката. Преди повече от десет години с жена ми - режисьорката Валентина Фиданова-Коларова решихме да заснемем документален филм за биологичното лечение на ревматично болните, което тогава „прохождаше” в България и даваше огромни надежди на болните, но срещаше значителни затруднения при реимбурсирането от Здравната каса и лишаваше от надежда всички тези изтерзани хора. Дълго търсихме доброто заглавие на филма, което да отрази най-добре темата за нашата социална и човешка отговорност към страдащите и проблемите на тези лишени от надежда хора и да се втъче по най-естествения и логичен начин в цялостния ход на действието. И, както е написано в Библията: „…попитай и ще ти се каже, поискай и ще ти се даде…”, заглавието ни даде един репортаж по БТВ за бяла лястовица, която се е появила в някакво далечно село и се правеше връзка с прекрасния разказ на Йовков. Показаха и лястовицата - изцяло бяла. Взехме кадри с лястовицата от Интернет и се получи невероятна спойка с идеята, темата и цялостния ход на филма и заглавието „Бялата лястовица”. Филмът бе посрещнат с умиление от зрителите и сълзи от болните и с положителен отговор от Здравната каса, което бе възможно най-голямата награда за мен като сценарист и за Валя като режисьор. Сега, за радост, Здравната каса покрива напълно лечението с биологични средства не само на ревматично болните, но и болните от други неревматични болести, подходящи за този вид съвременно лечение. Удовлетворението за мен като лекар и за Валя, като режисьор, е че бяхме една мъничка брънка в борбата тогава с хладната и безстрастна бюрокрация.

- Като медик знаете по-добре от всеки друг каква е ролята на имунната система за живия организъм. Мислите ли, че моралът е имунната система на нашето общество днес?

- Категорично „ДА!”. Много добра аналогия правите между имунната система и морала - едната пази тялото, а другата душата. И както отговорих на първия Ви въпрос - безсмислен е животът без душа, превръща се във вегитиране. Моралът е всичко онова в нас, възпитано от родителите и обществото и надградено от нас самите в годините при решаването на проблеми, коригиране на слабости и преодоляване на трудности, което ни превръща от хора в Човеци, способни да оценят и да работят за доброто не само на себе си, но и на другите и обществото, без да чакат награда за положения труд, готови да дадат грош на бедния и да подадат ръка на слабия, да се зарадват от радостта на ближния и натъжат от неговата болка… Не искам думите ми да звучат като проповед, но вярвам в казаното, както вярвам и в светлата страна в душата на човека, която може да го направи, както го е правила хиляди пъти досега, въпреки многото черни и обратни примери в хилядолетната човешка история.

- Днес много се говори за свободата на изказа и Вие много точно определяте, че „въпросът е не да има свобода на словото, а да има чуваемост”. Какво е това, което не се чува и от кого?

- Отговорът е категоричен - съществен е откликът от словото, т.е. чуваемостта, а не самоцелната свобода да кажем всичко, що ни е на душата. Причината, обаче, да не се чуват посланията и призивите да са без отговор, не е еднозначна. Една от тях е, че не се чуват посланията в общия информационен грохот, който ни залива ежеминутно, получава се своеобразно „надпределно задържане” - не ни остава време да осъзнаем ситуацията, да обмислим нашето поведение и да реагираме, защото в следващия миг ни връхлита новата вълна, най-често черна, след миг - следващата, и следващата и съзнанието блокира. За съжаление, често блокира и съвестта. Това е чисто психологичното обяснение, по-точно едно от възможните психологически обяснения. Другото е, че да се чуе посланието трябва човек да е притиснат в ъгъла без възможности за избор, а сега възможностите да избира са значително повече от преди, въпреки че други обстотелства го притискат пак там - в ъгъла. Ще цитирам румънска поетеса, за която ми разказа поетът Георги Константинов - тя казва: „Свободата на словото го обезмисли…” Въпреки всичко това, някой трябва да каже нещата, да разкрие истината, да я изкрещи, за да се чуе - и този някой сме всички ние, всеки един от нас, не само хората на словото.

- Наскоро починалият актьор Иван Ласкин казваше, че „некадърният в културата е като мина - не знаеш кога ще я настъпиш и ще ти отмъсти подобаващо”. Спокойно ли се върви в полето на българската култура?

- Трънливо е сега полето на българската култура. Има цветя, но има и много бурени и троскот, които искат да задушат цветята. Всъщност, винаги е било така не само в България, но и по света. И, което е интересно, ако щете от биологична гледна точка, колкото и да са жилави и жизнени, плевелите увехват, а цветята процъфтяват. Защото привидно слабият притежава силата на духа и красотата, които не могат да останат неоценени от ценители и познавачи. С новите информационни комуникации и медии много продукти с претенции за изкуство достигат до много хора, същественото е да се отдели троскотът от цветето, а това е във възможностите на просветения. В друга статия бях писал, че трябва да има цензура, не политическа, разбира се, а естетическа - не може всяка агресивна вмирисана помия да залива екрана денонощно и да създава представи за добро и лошо, грозно и красиво у нашите деца, да мачка и форматира, т.е. деформира неукрепналата душевност на децата. За съжаление много нови творци и автори в България са поблазнени от вмирисани чужди клишета, в които няма изкуство, а дива агресия и ярост, които дехуманизират най-красивото в Човека - стремежа към добро и справедливост. Това, според мен, е по-големият проблем от недоимъка на средства за култура, както плачат много набедени и изявени творци и автори.

- Често цитирате древноримския философ Сенека и други текстове, в които се казва, че човек се ражда със свободна воля и че свободата е състояние на духа. Как да останем свободни във времето на зависимости?

- Отговорът е един - чрез Духа и Словото! Всъщност дух и слово са едно - духът е същността на Словото. И връзката е двупосочна - от духа към словото и обратно. Свободата е с огромната сила на Словото да усъвършенстваме Духа - да се програмираме, да осъзнаем силните и слабите си страни, целите си и средствата да ги реализираме. Иначе, от зараждането си Човекът живее в зависимости - от природните условия, от социалната среда, от управляващата власт…, те са неизбежни, но не трябва да допуснем да погубят свободата в нас. Един от принципите в живота ми е: „Усъвършенствай Духа, за да бъдеш истински свободен!” А това можеш да направиш навсякъде, по всяко време, във всеки един момент, тъй като зависи само от теб и от никой друг. Идея за двупосочната връзка между духа и словото ме осени в момента, благодарение на Вашия въпрос. Всъщност винаги съм я носил в себе си, но сега я осъзнах в истинската й дълбочина.

- Животът Ви е наситен с пълноценен труд и много емоции, пътувате по света с жадния устрем на откривател. Кое е мечтаното пътешествие, което все още не сте осъществили някъде по света, към някого или към нещо?

- Към непокорените върхове на голямата литература. Все още се усещам в „пети базов лагер”, над който се издига върхът - стръмен, заледен, покрит с мъгли, но желан както никога преди, може би защото времето лети главоломно бързо, а часовете за желаната експедиция да видиш света и отгоре намаляват безвъзвратно…

- Най-важното, на което искате да научите своите студенти и специализанти и с какво бихте искали да Ви запомнят?

- Преди всичко да бъдат добри хора. И добри професионалисти, разбира се…

- Какво послание ще изпратите на читателите ни?

- Да са живи и здрави и да останат непокътнати в душите им невидимите нишки, които ги свързват с България.