Георги Ганев

Прегледах какво съм написал и ми дойде на ум за Сароян с неговото „Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света”. Та и аз - не съм ли кокошката, снесла яйцето „Нещо като анонс, нещо като спомен, нещо като нищо… без следа”? Всъщност, как да определя жанрово тези редове - анонс, гарниран със спомен? Или по-скоро, ако мерило е обемът - спомен, ъпгрейдван с анонс?

Може и да съм привърженик на хибридните жанрове, но то е в литературата и изкуството. В публицистиката гледам да ги отбягвам.

Така че, от една страна се дразня на това, което се получи, но от друга - решавам да го оставя така. От уважение към собствения си труд, разбира се, но дваж повече от уважение към читателите, за да мотивирам желанието си да ги поканя на нещо, в чиито художествени достойнства още не съм се убедил, но определено имам очаквания. Да речем - интуитивни. А казано съвсем от първо лице - и носталгични. Как така ли?

Ще стане ясно, просто продължете с четенето. Защото бих искал, повтарям, да поканя вас, а чрез вас и други пловдивчани и непловдивчани, на един интригуващ спектакъл. Поне за мен. И добавям, че пиша тези редове, провокиран от кратката си среща с неговия автор Иван Колев.

Защо съм изкушен да го опозная като творец? Имам твърде лична причина - видях в този млад човек себе си, едно доста отдавнашно свое издание. През втората половина на далечната 1983 г., току-що дипломиран студент, често се чувах по телефона с приятели, бивши състуденти, които като мен наскоро бяха започнали работа.

Повечето от тях ми се оплакваха от своите шефове - ограничени и педантични училищни директори. В отговор не пропусках случая да им се похваля, че мои „работодатели” са Левски и Захарий Зограф. Ами да, бях екскурзовод в Троянския манастир - вместо уроци под зоркия надзор на просветната номенклатура, изнасях беседи пред туристите, показвах им шедьоври на стенописното изкуство и експонати, свидетелстващи за величието на българския революционен гений.

И сега ще ви кажа, че работодател на Иван Колев е самият Ботев - идете в националния музей в Калофер и ще се убедите. А аз по-свободен човек от Ботев не познавам.
И още нещо, същественото. Тогава, в онези мои троянски години, имах идеята да създам един сценичен микс от собствена поезия и слово, съчетана с музика на местни творци и визия от творби на местни художници и майстори грънчари, които да вървят на екран - статични или анимирани, някъде горе в бекстейджа. Темата на всичко това - местната гордост, троянската керамика и троянската ракия.

В дългия списък на неосъществените ми творчески идеи тази и още две-три заемат важно, болезнено място. Още повече, че я бях споделил с уредника на музейните експозиции в града на Иван Хаджийски, великолепния писател и краевед Ганко Цанов.

И днес умирам от срам, като си спомня как някъде през втората половина на 80-те, трябва да е било 1987 г. (вече бях журналист във вестник “Троянски глас” с няколко цикъла стихотворения, публикувани в „Пулс” и още тук-там), една вечер Ганко ми се обади по телефона: „Георги, утре в 10 часа да бъдеш във Виенската сладкарница. Непременно!”

Възразих, че трябва да съм в редакцията. „Ще измислиш нещо. Просто мини по моста!” - отсече безкомпромисно той, без да казва защо ме вика.

Влязох в това заведение, култово за времето си в Троян, предпочитано от интелектуалците, тъй като беше непосредствено до читалището и музея. Влязох и какво да видя - Ганко Цанов на една маса с Николай Хайтов. Тяхното приятелство беше известно в града (тайна за доста хора обаче беше, че в една невръстна възраст Ганко Цанов е лежал по комунистическите лагери - аз например научих този факт през 1987 г.).

- Ето го момчето - каза той тържествуващо и ме изгледа някак заклинателно. -
Гарантирам, че то може да сложи троянската шарка на сцена (Ганко на ракията не държеше, тя си беше моя добавка).

Хайтов ме гледаше с любопитство. По-късно, вече в „демократична”
България, при втората ми и последна среща с него, той си припомни, че след троянската „сгледа”, е помолил секретарката си да му подготви за прочит мои публикации, поетични и публицистични.

После Ганко Цанов някак се поколеба и добави:

- Обаче има една „мъчнотия” - а аз бях поласкан, защото знаех, че с тази думичка ме цитира. Това си беше и някаква парола помежду ни, след малко ще стане ясно защо. - Георги е безпартиен, като мен, сал една писалка има и хич не е силен в лактите.

- Е, да напише нещо хубаво, пък ще видим - засмяха се и трапчинките на Хайтов и той посочи близката репродукция на стената, „Слънчогледите” - Нямам спомен Ван Гог да е членувал в някаква партия… Обаче изпит - изпит още сега! Дай нещо да прочета или кажи едно твое стихотворение.

Ами сега? Ганко не ме беше предупредил. Все пак, бях почнал да се окопитвам от първоначалното си стъписване да се ръкувам с автора на „Диви разкази” и казах, вече по-уверен:

- Опасявам се да не направя грешка, но за три-четири минути мога да си запиша нещо, пък после ще го прочета - и извадих от задния джоб журналистическия си тефтер, който винаги ми беше под ръка.

- Пали казана - насърчи ме Ганко. - Оружието!

- Имаш ли нужда от допинг? - погледна ме Хайтов и махна на сервитьорката.

- Една малка „Плиска” - поръчах, а момичето, което ме познаваше, попита:

- И горещ билков чай от ада, нали?
Пет минути по-късно, след едно насърчително намигване от страна на Ганко, прочетох следното:

ОРУЖИЕ ХАЙДУШКО

Цяр за всяка мъчнотия
е троянската ракия.
Тя, поета от поета
в точна доза, със мезета,
сила дава му могъща
и във гений го превръща.

Но не пийте еднолично -
туй дори е неприлично!
Тук, в Балкана, са приети
правилата, че по чети
пият местните хайдути -
да са четени и чути.

Ха наздравичка, другаре,
от Троян и от Кърнаре!
Щом ракия дружно пият
двете чети от поети,
като нищо ще пробият
и тунел под Беклемето.

Николай Хайтов се позасмя. Не каза нищо, а просто ми протегна ръката си и силно стисна моята. Ганко Цанов резюмира:

- Взе си изпита - и добави, този път към Хайтов - Изглежда ми запален да напише нещо за нашата керамика. Нещо модерно, за сцена. Пък на всичко отгоре, ако се получи, той сам ще си го преведе на английски.

И към мен, вече окончателно:

- Гледам, че и наградата си си изпил - авансово. А ние тук имаме да си кажем някои работи.

Не чаках втора покана, оставих чая недопит и си тръгнах.

За съжаление, по-нататък във времето тази идея все повече се закучваше, докато съвсем се демотивирах и я причислих към яловите си хрумки. При една от малкото ни срещи Ганко Цанов ме подсети. Бяхме се разхождали към парка Капинчо, за да можем спокойно да разговаряме - по други теми. Спускахме се вече към Троян, когато долу под нас по маршрута си през града се изви змията на влака Свищов - гара Левски - Троян. Ганко ми го посочи и каза:

- Не забравяй, вече си вагон от моята композиция.

Веднага се досетих какво има предвид, но той реши да бъде по-конкретен:

- Слушай, може би ти трябва първи подтик, малко кураж. Защо не напишеш началото - десетина минути сценично действие, не повече. Може и да не си съвсем удовлетворен от резултата. После, като ти тръгне, ще редактираш. Обаче срещу тези няколко страници мога да ти издействам малко пари. Така ще превърнеш това в приоритет и ще работиш на спокойствие.

По онова време дори не знаех, че това се нарича контрактация. И досега никой друг не ми е предлагал нещо подобно. Не се възползвах и напразно чаках вдъхновението - то така и не дойде, а насила хубост не става. Знаех, че тъкмо това е темата на този град, но имах перо за други неща. Навярно ме сковаваше голямото очакване, а високата летва, която сам си вдигах, бездруго беше резултат на високите хребети, над които летеше птицата на Хайтов. Има и друго. Спомнете си кокошката и яйцето, за които споменах в началото. И до днес не мога съвсем да се отърва от една моя слабост - кудкудякането предварително, та даже и шептенето. Може би изобщо не трябваше да споменавам за идеята си, макар че всъщност бях казал само на Ганко Цанов? Ами да - напиши го, човече, пък чак тогава надувай тръбата. Не е ли нелепа майката, която говори за бебето си, а още не го е родила?

По-различна съдба имаше хумористичното стихотворение „Оружие хайдушко”, но това не е тема на днешните ми редове.

Читателят сигурно се пита „нерде Ямбол, нерде Стамбол?”. Къде е Троян, а къде е Калофер? Работата е там, че за Калофер дантелата е това, което е за Троян грънчарството, керамиката.

Не само поминък за този край през един сравнително дълъг исторически период, не само бит, но и душевност, култура с дълбоки корени. А ако говорим за генотип на града - най-характерна, същностна черта от неговата вътрешна и външна физиономия. Черта, която те прави различен и неповторим.

Аз навремето не успях да дам сценичен живот на троянската керамика. А ето, че повече от 30 години по-късно Иван Колев е успял да стори това с калоферската дантела. Това е, което ме изпълва с възхищение и уважение, това е, което извиква у мен трепет на очакване. Иначе спектакълът „Бяла магия” е само една от многото прояви, изпълващи със съдържание празниците на калоферската дантела, които текат в момента в града на Ботев. Те имат различен характер - научен, творчески, базарен, развлекателен, ако щете. Всеки би могъл да намери по нещо за себе си. Аз намерих „Магията”.

И за да предам най-сетне на тези редове звучене на анонс, което именно е рационалното зърно в моята публикация, ще си позволя дословно да цитирам текста на изискания флаер-покана за спектакъла:

Авторският спектакъл на Иван Колев „Бяла магия” е посветен на калоферската дантела. Той е любопитен драматургичен опит да се пресъздаде историята на совалковата дантела, към която принадлежи и калоферската, в един на пръв поглед приказно-сюрреалистичен сюжет. Сюжет, който цели да ни накара да преоткрием по нов и вълнуващ начин това фино женско ръкоделие и занаят - като истинско изкуство. Изкуство, властващо и до днес със своята красота, изтънченост, финес.
Спектакълът е и лиричен разказ за любовта, който този път ще бъде изплетен от бялата магия на калоферската дантела. Постановката е синергична смесица от исторически факти, поезия,художествено слово, класическа музика и танц (балет), визуален пърформанс и други.
В спектакъла участват калоферците Димитър Мирчев, Сияна Георгиева, Тереза Зехирева, Йоан Малинов, Диляна Димитрова и Цветана Петкова. Актьорският състав на любителската трупа на Театрална работилница “Пиеро” - Калофер, в този спектакъл се допълва и от гост-участниците: талантливата балерина Виктория Илиева от гр. Пловдив (балет ЕРА) и виртуозния карловски цигулар Стилиян Дерменджиев. Сценографията е дело на Иван Колев и Валери Серафимов, визуалната среда - на Людмил Илиев, костюмите - на Валя Божкова.
Спектакълът се осъществява със съдействието на: НЧ “Христо Ботев 1869″ - гр. Калофер, НМ „Христо Ботев” - гр. Калофер, Творчески център на калоферската дантела - гр. Калофер, и с безвъзмездната дарителска подкрепа на: Интендантско обслужване ЕАД - гр. София, Калоферска земляческа организация - гр. София, проф. д-р Лидия Велкова и други родолюбиви калоферци.
15 АВГУСТ 2019 Г. - 19:30 Ч., НЧ „ХРИСТО БОТЕВ 1869″ - КАЛОФЕР, ГОЛЯМ САЛОН. ВХОД - СВОБОДЕН. ЗАПОВЯДАЙТЕ!