Интервю на Георги Н. Николов с проф., дфн Ваня Добрева

- Госпожо Добрева, какво трябва да разбираме под понятието „съвременно образование” и доколко българското образование се доближава до неговите критерии днес?

- Няколко са основните характеристики на понятието „съвременно образование” днес. На първо място, образованието трябва да изпълни традиционната си задача да подготви настоящето младо поколение за новите предизвикателства, свързани с бъдещото национално и глобално развитие.

Перспективата на ХХІ век като „общество на знанието” е свързана с ускореното развитие на науката. Факт е, че в края на ХХ век пробивите в т.нар. точни науки доведоха до по-високо състояние на икономическото и социалното развитие.

Очакванията са, до няколко десетилетия, да бъде осъществен нов революционен подем, резултат от развитието на нанонауките. А това, поне такива са прогнозите, би се отразило позитивно върху качеството на живот, но и върху духовното възраждане на човечеството.

Следователно, една от задачите на съвременното образование е да подгови учениците и студентите за новите условия, в които ще живеят и ще се реализират. Но така също и да формира хуманни ценности, толерантност и уважение към другомислещия.

От друга страна, в глобален мащаб, вече е факт новото обществено разделение между знаещи, богати общества (държави) и незнаещи, бедни общества (държави).

Разделението засяга най-вече акцентът, който отделните общества поставят върху развитието на образованието, на науката, на иновациите, на конкретното внедряване на научните продукти в отделните държави. И разбира се ресурсът, който се отделя за осъществяването на тези цели.

- По-конкретно?

- В богатите, знаещите държави съвременното икономическо развитие е резултат от непрекъснатото високотехнологично обновление. То изисква и съответна високообразователна подготовка.

В края на ХХ век, сред критериите за оценка на икономическото развитие в отделните държави и качеството на живот в тях започна да навлиза понятието „масовост на висшето образование”.

Под масовост на висшето образование се разбира новата подготовка на работещите, която трябва да се получи в рамките на висшето образование.

В научната литература се отбелязва, че ако център на образователните политики през ХХ век е средното образование, то през ХХІ век фокусът трябва да падне върху висшето образование, което да предостави разнообразни възможности за обучение и квалификация, съответстващи на високотехнологичното развитие на икономиката.

Така в знаещите държави не подлежи на дискусия огромният ресурс, който обществото отделя за развитието на образованието.

В бедните общества, в обществата на незнанието, се масовизират ръчният труд, икономиката на услугите и нискотехнологичните производства.

Те могат да внедрят отделни продукти на знанието от богатите държави, съобразно възможностите на нискотехнологичното развитие на икономиката им, като обаче са лишени от възможност сами да генерират иновации и високи технологии. Разбираемо, в тези общества образованието има по-други цели и задачи, различни от тези на богатите държави.

Неслучайно такива държави се посочват като пример за неграмотност, за ерозия на културните ценности, за ниска образователна и професионална компетентност на населението.

Те се превръщат и в плацдарм на чуждестранни експерименти, свързани с размиване на идентичността и масовизирането на чужди на културата на съответната държава цивилизационни модели.

На свой ред, ресурсът за стимулиране на образованието е ограничен и не предполага такова качество, каквото характеризира богатите държави.

- В такъв аспект, какви са перспективите пред хуманитарното знание и то в контекста на засилване ролята на т.нар. научно познание?

- Това е следващият проблем пред съвременното образование, отбелязван от редица анализатори: рязкото ограничаване на хуманитарното знание за сметка на строго научното.

Така се активизира процесът на дехуманизация, на подценяване и дори частична загуба на вековните ценности на човешката култура. Обезпокоително е, че този процес на дехуманизация сравнително по-бързо обхваща бедните общества.

Отнесено към образованието, хуманитарното знание се придобива чрез обучението по литература, история, философия, както и по предмети, свързани с изкуството.

Благодарение на него се развива въображението и емоционалната памет на индивида, обогатява се духовната му същина. Оказва се обаче, че през последното десетилетие на ХХ век и първите две десетилетия на ХХІ век в областта на хуманитаристиката се осъществява своеобразно обезценяване на образното мислене, подправяне и фалшифициране на идеологическия смисъл на литературата и изкуството.

Започват да преобладава матричното мислене, наукообразният шаблон, методи и подходи към духовната сфера, свойствени за по-скоро за точните науки.

Така, в учебниците по литература се  проблематизира разбирането за литературата като вид изкуство, не се осмисля естетическото й значение, губи се усещането за художественост.

Резултатът е, че все повече млади хора се дезинтегрират от художествената култура, те четат рядко художествени творби. Предпочитат виртуалното пространство и виртуалното общуване, живеят в социалните мрежи, трупайки неоправдано самочувствие и агресивна увереност в собствената си правота.

Бързо усвояват шаблонното мислене, езика на омразата, социалната деструкция и стават лесна мишена за манипулации и инструмент за саморазправа.

Този процес на дехуманизация, резултат и от грубото идеологизиране на обучението по литература и история, се превръща в повод писатели, хора на изкуството и театъра, интелектуалци и общественици да настояват хуманитарното знание да възвърне своето място в образователната система.

И още. Кризата на хуманитарното знание, както посочват и изследователите, започва от университетите и научните центрове, където литературата все по-ограничено се разглежда като духовна област, в която идеите, образите, композиционните принципи отразяват както националните, така и регионалните и универсални стойности.

Ограничаването на хуманитарното знание, замяната му с наукообразни методи и подходи рефлектира и върху идентификационните процеси, върху личностното и национално самоопределение. А това е сериозен проблем на духовността.

- Бихте ли разкрили как днешните образователни институции у нас реализират тези проблеми?

- На първо място ще изтъкна, че българското образование е в дълбока криза.

България, която през втората половина на ХХ век развива модерна образователна система и заема едно от водещите места в световните класации по подготвеност на населението си, само за тридесет години се свлече до държава, в която се ширят неграмотността, липсата на компетентност и елементарна професионална подготвеност на кадрите.

От гледна точка на обществото на знанието България извървява деградационен път към битието на незнаещите бедни държави.

От друга страна, за тридесет години българското образование бе подложено на различни неолиберални експерименти, с цел да се прекъснат традициите и да се ерозира културната памет на българина.

Наложеният принцип „парите следват ученика/студента”, както и неолибералният лозунг „ученикът/студентът в центъра на образователната система” промениха характера на образованието - от благо и право на всеки гражданин, образованието се превърна в услуга с все по-ограничавани финансови параметри.

Неслучайно у нас непрекъснато се говори за реформи, разбирани предимно като „икономисване” на публичен финансов ресурс за масовото училище.

Що се отнася до висшето образование - тук ситуацията не е по-различна. В момента като sine qua non се налага виждането на чуждестранни организации като Световната банка, че България се нуждае от минимален брой висши училища, което предполага тяхното затваряне.

С уговорка, че това условие не засяга частните образователни институции, а се отнася единствено до държавните (между другото, броят на държавните висши училища остава почти същият, както преди тридесет години).

Всъщност, промените в образователната ни система са необходими, но те не трябва да ликвидират традиции, да разрушават духовни огнища, а да чертаят път към ново високотехнологично и духовно развитие на България, придвижването на нашето общество към другата орбита, на знаещите държави.

- Казваме, че образованието е ценност, но достъпно ли е то до всички подрастващи у нас? Колко от тях отпадат от клас и поради какви причини? Ще могат ли да бъдат върнати обратно и на каква цена?

- Отново ще подчертая, че в публичното говорене и в официалните документи образованието се трактува като услуга с конкретна финансова стойност.

Убедена съм, че неолибералната политика, която хиперболизира фискалният фактор и подчинява на неговите закони всички сфери от обществения ни живот, е главната причина за настоящите негативни явления.

По Конституция образованието в България е достъпно за всички. Но изминалите тридесет години показаха, че и по линия на образователната подготовка в нашата страна се очертаха драматични разделения.

От една страна, децата от богати семейства получават такава образователна подготовка - езици и компютърна грамотност - която им дава шанс за по-висока реализация.

За разлика от тях, децата от бедните семейства, които - и това е статистика - често остават само с основно образование, или отпадат преди това.

От друга страна, върху образованието огромна роля оказват днешните регионалните диспропорции. Така, децата от големите градове имат по-големи възможности за качествено обучение, отколкото децата, които живеят в малки провинциални селища, особено в планиските или граничните райони.

На трето място, през последните тридесет години знанията на българчетата в сравнения с техните връстници от Европа рязко са намалели. Това са изводите от международното изследване PISA, проведено преди няколко години.

Причината за тези изводи, според анализаторите, са в социалния статут на децата, в бедността и липсата на перспектива в семействата. Особено негативни са получените резултати сред български ученици от бедни семейства и от малки селища.

За отпадналите ученици. За съжаление България е на първо място сред държавите, с най-голям процент ранноотпаднали ученици. Действително, от две години се правят опити този въпрос да получи решение.

Изготвени са регистри, идентифицират се отпаднали ученици, установява се връзка между образователните, социалните и правораздавателните институции. Това е важна, но недостатъчна стъпка.

Въпросът опира до генерални промени в Закона за предучилищно и училищно образование, който независимо че бе приет преди три години, на практика не реши нито един важен за развитието на образованието ни въпрос.

Смятам, че в новия закон трябва да се отрази българската традиция за подготовка и професионална квалификация на отпаднали ученици като се дефинира ролята на държавата, стимулира се публично-частното партньорство, разнообрази се системата и видовете училища.

Ако съществува някакво притеснение в политическия ни елит и в управляващите, то нека проучат опита на Сингапур, съвременния лидер в образованието. Там също ще открият подходящи подходи за обучение и професионална подготовка на отпаднали или изостанали ученици.

И така, винаги съм считала, че ако образованието се превърне в приоритет за нашата държава, средствата за неговото развитие ще трябва да нарасват.

Подобен подход обаче налага да скъсаме с неолибералното виждане за образованието като за услуга, а да го разбираме като обществено благо и право на всеки гражданин.

Да осъзнаем, че образованието е ценност, за която основна отговорност носи държавата, т.е. ние. Връщайки се назад, към добрите практики, да възстановим нивата на финансиране на образованието от 1989 г. от 6% от БВП, а не както е в момента - за 2019г. - 3.4% .

- Независимо от добрите заплати, застаряването сред учителите е факт. Какво е потребно, за да стане учителската професия отново престижна и да привлече вниманието на повече млади специалисти?

- Наистина през последните години се увеличиха заплатите на учителите. Най-вече на онези, които работят в големи училища.

Посоченият от мен принцип „парите следват ученика” означава също, че където са концентрирани повече ученици, там и средствата са повече, включително и за заплати на учителите.

Но не така стои въпросът със заплатите на учителите в по-малките училища. Особено тревожна е ситуацията в малките селища, високопланинските и гранични райони.

Някой ще каже, да, но в тях вече почти няма ученици. Вероятно е така. Но развитието на образованието в тези райони е въпрос и на националната ни сигурност. За съжаление, никой от настоящия ни политически елит не разглежда сериозно този въпрос.

Ще отбележа още нещо. И то като повод за преоценка. В културната ни традиция фигурата на учителя се е ползвала с ореола на духовен лидер. Неслучайно великите ни възрожденци активно са се занимавали с българското училище и образованието на младите. Голяма част от тях са учители.

На входа на старото училище в Котел стои надписът: „Помогни ми да те вознеся”, фокусирайки върху особения вид комуникация и единодействие в процеса на обучение между учител и ученик. Така че образованието е процес на обмяна на знания между учител с ученик.

Неолиберализмът обаче изведе като основен закон виждането, че в образованието има само един важен фактор - и това е интереса на ученика. Учителят бе сведен - и това може да бъде открито в новия закон за предучилищно и училищно образование - до педагогически специалист.

Неговият авторитет се дискредитира и се даде, макар и негласно, право на всяко полуграмотно семейство да оспорва едно или друго действие на учителя, да премерва с него сили и духовен ръст.

Стигна се до парадокса, ученици да посягат физически над учителите си, да издевателстват над тях, да снимат с джиесемите си побоища и други актове на насилие над своите учители. А обществото ни? То някак е равнодушно към тези действия. Не ги забелязва.

Статистиката отчита, че до няколко години ще има сериозен недостиг на учители. И това е огромен проблем. Високи заплати, но да ги получават всички учители, без да се прибягва до уравниловка.

Известни са подходите в световната практика, които стимулират постиженията на учителите и допринасят за развитието на образованието. Изключително важни са стъпките, които обществото ни предприема за повишаване на авторитета на учителя.

В това число усилията за възстановяване на същината на образованието като процес на взаимодействие между учител и ученик. Ще включа и предприемането на реални наказателни мерки за посегателства срещу учители.

Едно допълнение. Сходна е ситуацията и със заплатите на преподавателите във висшите училища и изследователите в БАН. Следователно, ако искаме да градим общество на знанието, ще трябва да преосмислим фигурата на носителя на знанието - на учителя, на изследователя и университетския преподавател, на писателя и твореца.

- Говори се, че често пъти новите учебници са писани от университетски преподаватели и са неразбираеми за учениците. Кой, според Вас, трябва да бъде автор на учебната ни книжнина и защо?

- Ще конкретизирам отговора в двата въпроса: как да се пишат учебници и какво се пише в тях. На въпроса „как?”

Определено смятам, че учебниците трябва да се пишат от авторски колективи, в които влизат главно учители, но също така психолози, научни работници.

Авторските колективи, които подготвят учебниците по български език и по литература задължително трябва да включват български писатели.

На въпроса „какво ?” Отговорът засяга учебните планове по предмети, т.е. съдържанието на учебниците. В учебните планове се определят задължителните теми и проблеми, които трябва да намерят бъдещото си място в учебниците.

Конкретизират се уменията и знанията, които учениците трябва да овладеят. Всъщност това е смисълът на образователната реформа, сърцевината в подготовката на поколенията. Но ето го и недоразумението.

Според новия образователен закон учебните планове се изготвят от комисии, назначени лично от министъра на образованието и науката.

Кой влиза в комисиите, по какви критерии работи съответната комисия, защо дадено съдържание се предлага за сметка на друго, защо едни явления и събития трябва да се интерпретират по такъв, а не по друг начин - това е тайна, достъпна за малцина.

За мен, например, остава неясен критерият, по който е формиран учебният план по литература. Кой или кои са неговите автори?

Защо никой не се е обърнал към Съюза на българските писатели? Най-малкото за мнение! Защо изучаването на българска литература е размито в общия световен процес? Защо от програмата е изхвърлено първото белетристично произведение в южнославянските литератури - „Житие и страдание грешнаго Софрония”? Защо не се изучават класически автори като Петко Р.Славейков, Добри Войников, Васил Друмев или Любен Каравелов?

Защо българската литература от ХХ век - класическа и по-нова - е така оскъдно предадена, че не създава представа за естествен развой и творчески постижения?

Защо всеки голям български писател, чието творчество е свързано било с епохата на робството, било с Освобождението, било с революционните борби на българина през ХХ век - не намира място в програмата по литература и се обрича на забрава?

Защо от обучението по литература отпадат такива световни имена като Волтер, Русо, Дидро, Гьоте, Шилер? Защо не се изучава руската литература? Защо липсват велики творби на Скот Фицджералд, или Ърнест Хемингуей? И т.н., и т.н.

Както и не ми е ясно кой е този отговорен фактор, който прецени, че българските ученици трябва да изучават българската история: създаването на България от хан Аспарух, покръстването на българския народ от Борис І, ролята на светите братя Кирил и Методий за създаването и развитието на сляванската ни азбука и култура успоредно с историята на франките, с ролята на папата в Средновековна Европа, с появата и разпространението на исляма и мохамеданството.

- Факт е, че националният ни патриотичен постамент след 1989 г. бе отречен, а нов така и не бе издигнат. Спомагат ли сегашните учебници по история за неговото изграждане, или често пъти историческата достоверност се изкривява поради удобни за момента политически причини?

- Нека кажем истината. След 1990 г. у нас активно действа фондация „Отворено общество” на Джордж Сорос. Нейната дейност съвпадна с ограничаването на публичния ресурс за развитие на хуманитарното знание.

От този момент всички идеи, които се отнасят до развитието на България като православна и славянска държава, до естеството на нейната култура, до онова високо равнище на духовността, постигнато през втората половина на ХХ век, до големите имена в поезията и прозата ни - не само че не получават подкрепа, но те се обявяват за старомодни, за консервативни и лъжливи.

Да припомня, че у нас се дискутира какво да отпадне от двадесетте стихотворения на гения Христо Ботев, или че творбите на Вазов не трябва да се изучават, защото са неразбираеми за младите. Да не говорим за социалната поезия на Яворов, за Смирненски, за Гео Милев. Няма да коментирам и такива абсурдни твърдения, че Вапцаров е терорист и измислен поет.

Но това, което е най-страшно, най-обезпокоително: няма алтернативна обществена реакция. И тук не става въпрос за партийно или идеологическо противопоставяне. Става дума за груби фалшификации, за изкривяване на националната памет, за посегателство срещу националния ни дух.

Става въпрос дори и за това, че на шепа кресливи бездария се позволява безпрекословно да диктуват, да налагат на българина ценности, образи, чувства. Шепа бездария, които се изживяват като цензори и екзекутори на културна памет и национално самочувствие.

За учебниците по история за Х клас. Трябва да е ясно, че периодът от втората половина на ХХ век е само малък фрагмент от цялата история на България, която учениците усвояват.

И то за първи път така цялостно представена в образователната им програма от І до ХІІ клас.

Учебният план включва периода от 8 хил. пр.Хр. до приемането на България в НАТО и ЕС.

Вероятно, според авторите на програмата, последното събитие е кулминиция в националния ни развой.

Остават неясни причините, уплашили министъра на образованието, за да върне за преработка два учебника, които публикуваха статистистически данни за периода от втората половина на ХХ век - брой училища, брой заводи, брой легла в болници, процент на грамотност на населението, световно известни данни за социална осигуреност, за икономическо развитие (индустрия и селско стопанство).

Същественото е друго. За първи път в историята на образованието ни се осъществява толкова безпардонно цензуриране на изцяло фактологичен материал.

Със заповед на министъра на образованието - по професия финансов експерт - тези учебници бяха върнати в издателствата, с изричното указание да се премахнат статистическите данни за развитието на България през втората половина на ХХ век.

И това действие на министъра на образованието намери пълна подкрепа в лицето на Цветан Цветанов -експерт по физкултура.

Убедена съм обаче, че истината няма как да бъде дълго премълчавана и фалшифицирана. И младите поколения ще открият пътя към нея.

Дали ние, техните родители, всеки път ще свеждаме ниско челата си, когато щедро платени отвън бездария шестват безпроблемно по медии и социални мрежи, пренаписвайки нашата култура и история, или ще намерим вътрешни сили да се опълчим и подпомогнем децата си да открият истината за България - зависи от всеки един от нас.

- Наистина, учебниците по история се превърнаха в повод обществото ни отново да се раздели на „за” и „против”. Не ви ли се струва обаче, че през изминалата година имаше един случай, който ни накара да изтръпнем и почти единодушно да реагираме против. Имам предвид Истанбулската конвенция и джендър образованието?

- Опасността от навлизане на джендър-идеологията в образованието ни е съвсем реална.

И трябва да сме наясно: джендър организациите у нас възникват като НПО-та, финансирани основно от „Отворено общество”, но и от други западни фондации.

Впрочем, това са фондове, които подпомагат реализацията на научни проекти у нас, свързани с налагането на представата, че в България не е имало никога робство, че Батак е литературна фикция, че хайдутското движение е романтичен блян, че Ботев е извършил терористичен акт, че у нас никога не е имало национално Възраждане, а само позитивни реформи, наложени от Великите сили и осъществявани поради добрата воля на султана, че Руско-турската война не носи освободителен характер, а обслужва единствено имперските интереси на Русия, че в България никога не е имало фашизъм, че спасяването на българските евреи е единственото събитие от Втората световна война. Нито дума от кого и защо трябва да бъдат спасявани българските евреи.

Така че, имайки предвид настоящата ситуация с учебните планове и учебни програми, не съм сигурна, че ще съумеем да се противопоставим на натиска на джендър-идеологията.

Особено, ако продължим с овчедушие да приемаме пренаписването на историята ни, заличаването на културните спомени и реакционния диктат върху настоящето ни. Ще припомня един показателен факт.

През 2011 година стана известен доклад, подготвен по поръчение на Комисията за защита от дискриманиця, платен със средства от европейския социален фонд.

Докладът обобщаваше резултатите от наблюденията на екип експерти, определени със заповед на тогавашния министър на образованието и науката, за наличието на дискриминационни текстове в учебниците по литература.

Парадоксалното е, че като дискриминационни текстове се определяха класически български творби, фундамент на националната ни култура - стиховете на Ботев, на Яворов, на Дебелянов, на Гео Милев, на Смирненски и Вапцаров, белетристиката на Вазов, разказите на Елин Пелин и Йордан Йовков.

В доклада присъстваха и указания тези текстове да бъдат премахнати, а при невъзможност - силно ограничени.

От друга страна, за класически творби на автори като Оскар Уайлд, например, експертите препоръчваха в учебниците изрично да бъде подчертана неговата полова различност.

За експертите, по-голямата част от които соросови стипендианти,  половото самоопределение на писателите се оказва много по- важно от идеите, от художествения свят на големи творци.

Нищо, че ставаше въпрос за обучението на ученици от началното и прогимназиално образование, т.е. за деца от седем до четиринадесет годишна възраст. Естествено, разрази се скандал. И докладът бе изтеглен.

С днешна дата обаче установявам, че редица от издадените присъди над велики български творби, тихомълком се реализирани в новите учебни програми по литература.

Окуражаващо е, че на този етап опитите да се вкара и джендър-идеологията търпят крах. Дали обаче няма да се намери вратичка за промъкването на джендър-идеологията, предстои да се убедим.

Засега е ясно, че не трябва нито за миг да изпускаме от вниманието си случващото се в българското училище.

- Какво трябва да разбираме под идеята за европеизация на българското училище и кои са пътищата за това?

- Вече 12 години сме член на ЕС, и почти две десетилетия на НАТО. И какво? Трайно заемаме първо място по бедност. Българите сме най-бързо стопяващата се нация в Европа, с тежки проблеми във всяка една сфера от икономическия, социалния и духовен живот.

В такъв аспект, ако под „европеизация” разбираме необходимата и спасителна модернизация, то, бих искала, този процес да предстои.

Ще си послужа с цитат от предговора на Добри Войников към класическата му комедия „Криворазбраната цивилизация”. Там възрожденският драматург пише: „У младите народи почти сичко върви по-скоро по подражание, отколкото по систематично изследувание. Много пътя най-добрите, най-нравствените начала са заети наопаки, разбрани накриво. От това и вместо морал или благонравие в тях са вгнездява деморализация, разврат; вместо искреност, братска любов и привязаност - гърдост, презрение и ненавист; вместо задружност и съгласие - раздор и разединение; следователно вместо развитие - затъпление и заблуждение. А заблуждението спира напредъка на душевното развитие и образование… Видиш ли по модата дрехи, по модата къща, покъщнина - там ти е вкарана цяла цивилизацията. Ако при тия чуеш, че са говори френцки или немцки, там ти е цветът на цивилизацията; ако ли има украсен а л а ф р а н г а салон и с клавир, там ти е тронът на цивилизацията. Тъй имали европейците и тъй живеяли, заради това и ний, за да бъдем както тях хора цивилизовали, тъй трябва да имаме и тъй да живейме. Ама европейците знаяли да правят фабрики и да вадят сякакви хубави, лъскави, красиви работи - нека ги вадят, а ний ще ги купуваме скъпо-скъпо и с тях ще са красим. Сетне тий знаяли да правят вапори и железни пътища - нека ги правят, а ний ще им плащаме и ще са носим”.

Според мен, крайно време е да се реализира политика за съхраняване и развитие на българската култура. И то в контекста на европеизация на образованието ни. За мен Европейският съюз има бъдеще като обединение на равноправни национални държави.

Съюз, който се основава на културното многообразие, а не върху принципите на мултикултурализма.

Имайки предвид настоящата ни българска реалност, би следвало да се настоява - и чрез законов акт - в учебниците по литература и история да се обособят самостоятелни части, посветени на българската литература и българската история.

Това означава да се определи  и конкретен процент (60 или 70 %) от изучавания материал, който да бъде свързан с позитивни примери от българската литература и история. Непрекъснатите опити да се разделя обществото ни, да се конфронтира и противопоставя е пагубно за младите поколения.

- Говорите за демографска криза. Как МОН се грижи за нашите деца, живеещи в чужбина и достатъчни ли са само съботно-неделните училища по света?

- Актуален въпрос. На настоящия етап говорим за две групи наши сънародници.

Първите са т.нар. традиционни български общности, оформили се в рамките на вековете.

Другата група се образува през последните три десетилетия. И тя е много голяма. Съботно-неделните училища са характерни най-вече за новите общности. Но как да подобрим работата с нашите сънародници - това е въпрос, който от години стои пред цялото ни общество.

Мисля си, че може да бъдат открити решения, ако погледнем в опита на близкото минало. Също така, добре би било да се проучи как работят със своите сънароднити другите европейски народи - унгарци, германци, сърби, гърци, чехи, турци и т.н.

По отношение на традицията. Би трябвало към МОН да се обособи специална структура, със статут на Агенция, която много по-интензивно и конкретно да разработва и реализира политики, предназначени за образованието и културата на нашите сънародници.

Тази Агенция би могла да отговаря и за разпространението на българския език и култура зад граница, по подобие на държави като Великобритания, Франция, Германия, Полша, Македония, Сърбия, Унгария и др.

В настоящия момент в МОН много добре работи Дирекцията за образованието на българите зад граница. В нейните правомощия влизат редица от образователните политики, предназначени за нашите сънародници.

Един проблем, с който се сблъсках. След 2014г., на няколко пъти, посещавам Крим по покана на българската общност, третата по численост малцинствена група на полуострова.

След налагане на санкциите срещу Русия обаче българското правителство спря помощта на държавата ни за нашите сънародници - не се изпращат нито учебници, нито литература, нито се командироват учители.

Така вече пет години българчета по произход са принудени от прародината България да изучават родния български език в затворената си говорна среда, т.е. на ниво ХІХ век.

Въпреки това споменът за България е толкова силен, така свещен, че независимо от отказа на управниците на прародината България да работят с българите в Крим, те продължават да развиват своите български традиции, да пеят тъжните си песни, да списват своя български вестник „Извор”.

Сходна е ситуацията и с други традиционни български общности. Нашата държава можеше, по подобие на унгарците, поне да реагира на дескриминационната политика на украинското правителство по отношение на изучаването на българския език в Бесарабия.

Напротив, нито една голяма политическа партия не изрази позиция по този въпрос.

И въпреки всичко бесарабските българи се наричат българи и правят и невъзможното да съхранят и развият българския ни език. Разбира се, може далеч по-активно да се работи с българските общности в Сърбия, в Румъния, в Средна Европа.

За момента не е особено ясна съдбата на Държавната агенция за българите в чужбина. Слуховете, че ще бъде закрита, обезпокояват, защото, ако това е истина, не съм сигурна дали някой отчита негативите от подобен акт.

- И все пак. Има ли някаква надежда, виждате ли изход чрез образованието да запазим България?

- Това, което посочвам, е резултат на обективен анализ. Вярвам, че в близкото бъдеще ще възвърнем борбеността си и ще зашитим българското си име.

Има множество основания за такава надежда и вяра. Ще дам няколко последни примера.

Първият е свързан с реализацията на инициативата „Народните будители и Аз”. Тя има вече своя десетгодишна история и в нея се  включиха над 82 хил. ученика от цялата страна.

Идеята и организацията е на доц. Кирчо Атанасов, бивш директор на математическата гимназия в Пловдив, зам.-министър през периода 2005-2009г., и народен представител в 42-рото НС.

Същността на „Народните будители и Аз” е в период от една година учениците да изучават факти и събития от живота и дейността на българските будители. Наученото те представят под формата на годишен изпит - състезание. Основните движещи фактори за осъществяване на тази родолюбива мисия са учителите.

Именно те, в общуването извън редовните часове, помагат на учениците си да постигат знанието за България и за нейните герои. Това вече е надежда. Надежда, но и вяра, че учителите като съвременни будители ще поддържат жив българския дух и не ще позволят да угасне българското ни име.

Вторият пример е свързан с дейността на доц. Маруся Любчева от Бургас. Доц. Любчева е бивш зам.-кмет на Бургас, народен представител и евродепутат. Тя е един от онези активни евродепутати, които настояваха за възстановяване на правата на българите от Одринска и Беломорска Тракия.

Като учен и общественик Маруся Любчева организира млади хора, които дискутират въпроси, свързани с културата и устойчивото развитие на България. Особено интересни са форумите, посветени на Черно море и на Балканите, на идентифицирането на контактните зони и общите културни пространства.

Във връзка с това, и поредица от реализирани от нея и екип от млади хора проекти за възловата роля на образованието като фактор на регионалното сътрудничество. Този подход също е източник на надежда.

Защото, акцентът върху образованието и неговата възлова роля за развитието на обществата, чертае нови форми за сътрудничество и разбирателство между народите

И последно. Ще споделя опит от работата ми на университетски преподавател. Заедно с колегите от Университета по библиотекознание и информационни технологии, с активното съдействие и помощ на председателя на Общото събрание - проф. д.ин.к.н Стоян Денчев, и на ректора - проф. дн Ирена Петева, всяка година организираме форум „Академична работилница”.

По повод на юбилеи или други значими културни събития,  студентите и докторантите се срещат с големи български творци, учени и публицисти, които споделят с тях свои наблюдения за творчеството, за изкуството, за науката и обществото.

На свой ред, ръководителят на „Академична работилница”, проф.д.ик.н. Евгений Сачев, организира студентски проучвания на архивни и документални материали, подпомага анализите върху класически творби и критически студии, стимулира разработването на проблемни статии по обсъжданите въпроси.

Това е същностен подход за работа с младите хора, който в УниБИТ е утвърдена практика.

Ще отбележа още и дискусионният форум на проф. Мюмюн Тахир, в който писатели и хора на изкуството обсъждат творчески проблеми с младите хора.

По такъв начин се провокира тяхното творческо отношение, подхранва се въображението им и възможностите да погледнат от своя гледна точка на културните факти.

И това също е надежда. Надежда, че младите хора имат вътрешната необходимост да търсят и откриват истините за България, за нейната култура, за нейното минало,  настояще и бъдеще.