Пенчо Пенчев

ЛУННА НОЩ

Среднощ е. Любовта ми е сама.
Навярно вече спи спокоен сън.
А от небето кръглата луна
огрява дървеса и къщи вън.

Аз пак не спя. Надничам мълчешком
иззад пердето. Чудя се дали
луната има си свой бряг и дом,
дали от самота не я боли.

МАЙСКО

На село е хладно. Въздух прозрачен
е заплетен в зелените клони.
Там зад баира търкулна се здрачът,
зората оттук го прогони.

Отсреща двете зелени тополи
си говорят с думи нечути,
с длани, уханни на младост и пролет,
сипят от мъх парашути.

Вятърът бял, натиснал клавиши,
свири и гони покоя.
Пеят без текст остарелите вишни
някаква песничка своя.

Вън всичко ухае и зеленее,
усмихват се улици, хора.
Красавецът Май на воля се рее
надлъж и нашир из простора.

ВЕЧЕРНО

Припадна вечер. Всичко стихна -
нестроен вопъл, стон и вик,
просторът сякаш се усмихна,
огрян от лунния светлик.

Замряха в тъмнината думи,
заглъхна всичко покрай мен,
сънува сънища безумни
заспалият отдавна ден.

НА МРЪКВАНЕ

В небето мъжделее залез ален,
денят на пръсти тръгва да поспи,
от пурпурни отблясъци запален
облак искри и бавно се топи.

Проблясва лъч по сенчестото чело
на хълма и премигва той с очи.
Покрива сянка китното ми село,
то стихва и унесено мълчи.

И ще мълчи докато пак авлиги
прогонят мрака с чудни гласове
и слънцето от изток се въздигне,
и пак запали тъмното небе.

ЛУННА НОЩ

Луната запали си пак полилея,
в неоново светна светът покрай мен,
селото спящо почна да грее
в светло окъпано, като в приказен ден.

По белите преспи заподскачаха бликове,
сенки се плъзнаха под дърветата пак,
кучета сънени с пресипнали викове
се карат на свития зад оградите мрак.

Само къщята, бели гугли нахлупили,
са затворили всеки прозорец, врата,
луната не искат да видят и нацупени,
все чакат усмивката на сутринта.

СРЕБЪРНА ЗИМА

Отново плочите са бели
и като в чуден нощен сън,
пак сребърен снежец се стели
и сребърно е всичко вън.

От снежен блясък омагьосан
надничам през стъклото аз
и гледам зима светлокоса
как тихичко върви край нас.

В небето сребърна луната
проблясва като огледало.
Заспива мълчешком земята
под бялото си одеяло.

МОКРО

Днес пак вали. И пак дъждът намокри
колите, улиците, покривите.

Студени сълзи облаците ронят
и воплите им тишината гонят.

Дъждът полюшва кичестите клони,
блестят стъклата, влажните балкони.

Като мънисто върху дреха мокра
трепти и святка всяка бистра локва.

Вали си днес. Дъжд пролетен пак мокри
града. И стича се по моя покрив…

ЗА САМОТАТА

Понякога, щом мъка ме разяжда,
когато се руши край мен света,
там някъде, дълбоко в мен, се ражда
спасителката моя - Самота.

И заживява вътре нейде скрита,
в гърдите, там зад гръдната ми кост,
но щом ме види тъжен, без да пита
до мене сяда като чакан гост.

И без да гледам часове и време,
без думи почвам да разказвам аз
за радости, за грижи и проблеми,
с единствено от нея чуван глас.

Говоря цели нощи с тази дама,
а теми за говорене - безброй,
от нея тайни, мисли скрити нямам;
разказвам и потъвам в мир, в покой…

В гърдите, до сърцето ми стаена,
невидима за никого в света,
живее, от душата ми родена,
спасителката моя - Самота.

ДЪЖД

Днес отново облаци се бориха,
сплели мишци хвърляха искри,
святкаха и тътнеха в просторите,
къпеха полета и гори.

Сам приседнал тихо сред бетоните
гледах мълком през стъклото аз,
оглушал от облачните стонове,
без очи останал и без глас.

СЪНЯТ НА СЪРЦЕТО

Човешко сърце - гнездо за любов и омраза,
изпомпва години по вените пареща кръв.
Изпраща я, пак я прибира в своята пазва
протяжно и тихо, негонещо нищо, без стръв.

Но идва момент - от много любов и омраза,
сърцето се спира и сладко унася се в сън.
Кръвта го зове, но то пак да тръгне отказва,
люляно от нежния ритъм на траурен звън.

ЛЯТНО

По поляните с пот на челото, броди пак лято,
с ръцете си пръска из нивите сърма и злато.

Посред тревите надигат челата си пламнали,
побелели, като въглен в огнището, камъни.

Полята, постлали черги и губери китени,
изпълват с нега, със сладост и с лято душите ни.

Парещи идват и тръгват си дните запалени,
нашите сълзи изпили с устите си алени.

НА СВЕЧЕРЯВАНЕ

По пътя слънцето бавно пристъпва. И мръква.
Нежна прохлада горите, полята обгръща.
Летният ден, уморен от горещо, си тръгва.
Луната за нощната смяна пак се завръща.

Шушукат край пътя напукан жълтите ниви.
Земята изгаря, поела глътка гореща.
Там, зад баира, маранята бавно отива,
някъде тайно със зефира имат си среща.

Става прохладно. Усмихват се всички щастливи.
Пак съживява се пътят прашасал и тесен.
Денят и нощта в ефирна прегръдка се сливат.
Заспива светът, от песен на славей унесен.

ПЪЛНОЛУНИЕ

Поръси луната прозорците със сребърен прах,
проблясна градът като сребърно огледало.
От праха омагьосан аз в светлата нощ не заспах,
покрит, с тъкано от лунни конци, одеяло.

В ефирна пижама със сребърни нишки по нея,
разговаряхме дълго с мрака полегнал до мен.
В небето висеше на месеца бял полилея
и грееше вън като приказен сребърен ден.

СЛЕД ДЪЖДА

Любовта ти беше летен вятър,
любовта ти беше летен дъжд,
като водна капка над земята
тя понесе ме нашир, надлъж.

Стихна скоро. Моето летене
свърши. И дъждът внезапно спря.
Само някъде дълбоко в мене
още бляска капчица вода.

СУТРЕШНО

Когато сутрин падне тишина
и вън щурците почнат да заспиват,
у мен се ражда образ на жена;
реалност и мечта в едно се сливат.

Когато сутрин лятната роса
измие на дърветата очите,
в душата ми търкулва се сълза,
че дневен сън заспиват пак мечтите.

Когато сутрин синьото небе
запали се в оранжево и светне,
оставям, през нощта каквото бе,
за друга нощ, за следващ сън, за сетне…