Константин Канев

Сине, стига ти „ученката”, нема да ставаш даскал. Ще те правя овчар, ще пасем овцете, ще ги плодим, ще торим нивите да севаме ръж и овес…

Бях завършил прогимназията, когато с тези думи баща ми ме подбра да зимуваме в Крумовградския край. Настанихме се в една празна махала край границата. Дружина ни беше спретнатият Георги Ников, когото селските овчари назоваваха Нику.

Настана тежка зима, наваля дебел сняг. Пътищата за пазаря в Крумовград се затвориха. Ни зърно-фураж, ни сламка сено, ни стрък листе в пустата махала. Отчаяни, чакахме да духне южнякът, да се стопи големия сняг, та да пуснем овцете да скубят високия риган и залъжат глада. Януарската студена тишина бе хвърлила бял покров над гори и долини. Старците, припекли се на дъбовия огън, почнаха да похъркват. Накрая дрямката и нас обори пред загасналата жарава.

Сладкият ни сън бе нарушен от внезапния и тревожен лай на четирите ни кучета. Сънени и изплашени, един през друг изрипнахме на чардака. Светло беше като ден - месечината и белият сняг се допълваха, изплашени, кучетата наближиха къщите и впряха задници в дуварите им. Баща ми тревожно се провикна:

- Олелееее, вижте бре, вълците са ни оградили, ще ни пръснат овчиците…

Това беше глутница от девет вълка, които нападаха стадата и изтребваха дивите прасета. Всяваха ужас сред хората от този край. Видяхме ги да настъпват в обръч около кошарата на овцете ни. Вълците не се плашеха от нашите провиквания. Баща ми не се стърпя, скочи от високия чардак в снега, за да даде кураж на кучетата. Нашето смело и глупаво куче Гарип подгони глутницата пред очите му и издалечи стотина метра…

Вълците се юрнаха към него, „нагарванисаха го”, станаха една голяма гармуда и за миг го удавиха, разкъсаха го, помен не остана от него… И изчезнаха! Смутени и объркани се върнахме при огъня, баща ми дигна ръце, хвана главата си и заповтаря с пресипнал глас: „Брее, брее, азък за хубавото куче, изядоха го вълците” - и се просълзи. Заплаках и аз за своя верен другар Гарип. Нику Георги съчувствуваше иа мъката ни, удари с ръце и се провикна: „Аааххх, да бе жив моя” БАЛАБАН”! Настана гробна тишина. Нику приклекна до огнището, стъкна огъня и той огря стаята е разхвърляния овчарски багаж. После огледа всички ни и подхвана:

- И аз съм плакал за куче, ала съм плакал и от куче! Кабадайлия овчар бях навремето, тънък, висок, със завити мустаци. Ходех с гайтанлии потури, на рамо премятах черен шал, под него шарена чанта с каба-гайда, на гръб къса пушка-мартинка, през рамо кръстосани фишаклици, на гърди сахати и кюстеци, а през кръста - жълт силяхлък с набучени ножове, пищоле и чакмаци… Само едно ми липсваше - нямах си хубаво куче. През година-две кучетата ми умираха, губеха се, открадваха ми ги. Не ми вървяха кучетата, а овчар без куче не е овчар!

Една есен тръгнахме група овчари към полето да зимуваме. Минахме Кърджалицкия камен и се отправихме по стария Друм. На Шенюв чучур, под пътя, слушам плач ту като на щене, ту като на коте. Слязох долу, назрях ce и какво да видя - шест малки щенце, изсипани в една хвойна. Петте беха умрели, а само едно издаваше глас, жално плачеше и се валяше по гръб върху умрелите му братчета. Малкото живо щене имаше голяма глава, тъпа муцунка, дебели крака, през главата и гърба бяла ивица и най-важното - беше гуджук, без опашка. Мене от дете ми харесваха кучетата без опашки. Домиля ми, взех го под шала и ха тук да го хвърля, ха там да го метна, носих го чак до Кавгажик. Там хванах една коза, обърнах я по гръб, взех щенето, отворих му устата и така му нацърках от козето мляко. То се опули, почна да жаука и да трепка в ръцете ми. Вечерта пак го нахраних с млечице от козата, като го наливах с лъжица. Рекох си, белки пък това хвърлено щененце ще ми е късмет да си изхраня хубаво куче! На другия ден от върба изплетох кошница, сложих го в нея и я закачих на овчарското магаре.

Слязохме в топлото Беломорие, разположихме се в старата Ортажицка къшла. Още вечерта направих топла гужинка на щенето и с голям мерак го хранех сутрин и вечер. На втората сутрин за мое учудване до щенето бе легнала една майка-кучка и то спокойно смучеше от цицките й. Наскачаха и овчарите, и Диню Шукерски рече: „Познавам тази кучка, тя е Крившиюва. Купи я преди три години от Диню Петърчоски, тя е прочута, изхранва добри кучета.”

Тя се ощенила седмица преди тръгването на стадата към Саксалицката зимна къща. Хубава кучка с хубави щенце, но какво да ги прави кехаята през зимата. Накрая „се прегрешил” и решил да хвърли есенните щенце, а майката да подбере със стадото да го пази през зимата от вълци и чакали. И за да я подмами, Кривошия събрал малките в една конска зобилница, а майката вързал за кобилата да върви след него. На Шенюв чучур пратил майката да върви напред, а той изтърсил децата й в една хвойна и настигнал кервана. Майката-кучка почнала жално да плаче и се опъва, стопанинът я подбрал с тоягата…

Довел той кучката в Саксали и я пуснал да ходи със стадото. Още на другия ден тя изчезнала и всички помислили, че се е върнала да търси щенцете си на Шенюв чучур. Между двете къшли имаше около тридесет километра разстояние, но майката бе надушила и намерила малката си рожба! А в Кривошиювата къшла цяла зима вълци и чакали мъкнели овцете му. Чак напролет научиха и си взеха майката, а при мене остана големият вече щенек. Нарекох го БАЛАБАН. На третата година стана голямо куче - главата му наголемя, краката му станаха диреци, гърдите му се разшириха, козината му бе рунтава като на мечка. А бялата ивица през главата й гърба го правеше още по-налето и гиздаво. Куче да ти продума и ти напълни душата! То ми бе дете, брат и другар, не даваше пиле да наближи стадото ми!

Появи се мечка-стръвница на Момина вода, от нищо не се плашеше - ни от куче, ни от пушка, ни от огън; през която мандра минеше, курбан си вземаше. И мене не подмина - една вечер се хвърли в кошарата ми, а Балабан, без да лайне, се метна на гърба й, когато прескачаше оградата… Мечката се изрева, пусна овцата, изтърси един купен овес от задника си и вече не повтори при моята кошара. Балабан я гонеше чак до дупката й в Моминския балкан, лаеше по цяла нощ, тормозеше я и накрая я прогони в Манастирско землище…

Налетяха три вълка, разсипаха билюците от Чепеларе до Славейно. Губеха се за седмица и пак идваха, но Балабан и тях прогони. Всички овчари го обичаха и благославяха, а дето го виждаха, качамак му мятаха и погалваха по дебелия врат. Той разбираше овчарската благодарност и ставаше все по-дързък и смел срещу вълци и мечки. Много умно куче беше - каквото му кажех, това ми правеше!

- Балабан, ще минем през тази гъста гора - в нея има зелена трева за овците. Мини ти през долния край и ги пази от мечката - му виках, а той без колебание обикаляше овцете и ги извеждаше невредими на поляната.

- Балабан, броих овцете, изгубили сме десет, бягай да ги намериш! - и той хукваше, намираше ги и ги пазеше, докато отидех да ги подбера.

- Балабан, пази стадото и колибата, отивам на село да си купя тютюн, бъди нащрек!

По цяла нощ оставаше на пост и не даваше никой да се приближи до стадото. Много пъти Балабан ме бе отървал от тоягата на зли пъдари и кабадайлии. Заборехме ли се овчарите, кучето спокойно ни гледаше, но поваляха ли ме на земята, то се хвърляше да ме брани. Есен и пролет на път през страшната Алем тарла кучето бдеше ден и нощ. Рядък овчар да не бе „накраден”, само моите овци никой не пипаше. Научиха се овчарите за моето куче, дойдоха двама богутевци, даваха ми три лири, дойдоха журковци, даваха ми три овци да им го продам. „И петдесет лири и тридесет овци да ми давате, нема да ви го продам, хубаво куче цена нема… То ми е верна дружина, то ми е овчарската гордост, радост и гиздило, искам да се нарадвам на хубаво куче” - често им заявявах.

Хубаво куче, ала и хубавото не му бе за дълго!

Един летен ден моят Балабан ме огорчи, учуди и обърка! Предния ден през мандрата мина устовски бакърджия, на магарче караше готови съдове за продан из Журковските махали. Нахраних го като гостенин, на тръгване той ми подаде един тюмбелек и ми рече:

„Кехая, дай ми три кила сирене и вземи този тюмбел да ми не бави в чувалите!” Взех го и още на друг ден го вързах на ваклия ми овен. Добре удряше тюбелекът, удисваше и на чановете, та си виках, халал да му е сиренето на бедния бакърджия. До обед го слушах как лумка, но следобед не го чувах. Помислих, че не съм го здраво завързал, сигур е паднал някъде. Събрах овците на поляната, потърсих овена, но и него немаше. В недоумение и тревога се разтичах да го търся. Много се лутах, кога по едно време чух тюмбелекът да тупка от време на време, но като че ли под земята.

Най-сетне намерих моя Балабан, притиснал овена в една яма, за да не може да мръдне, и захапал тасмата на тюмбелека, за да я прояде и откъсне. Привалях, устата ми пресъхна, чудех се да вярвам или не на очите си. И си рекох: „Пак съм нямал късмет на хубаво куче!” Стоварих гегата е всички сили върху гърба му. Тасмата бе почти проядена; отвързах тюмбелека от овена и Балабан се успокои. Разбрах, че той не ще този чужд салтанат в стадото ни. Една седмица не му продумах, качамак не му давах, а той гузно ме гледаше и виновно странеше от мене. Бях на път да му простя тази лоша постъпка…

Мина не мина месец и дойде време за лятна стрижба. Преди ней ние „плавехме” овците, за да бъде ярината бяла и чиста. На Марцеко имаше голям вир в реката и там всеки ден имаше стада за къпане. Закарах и моето, но една чужда овца се объркала, жално блееше и дойде в моите. Изкарах ги на голата поляна и „моето прочуто куче” погна чуждата овца и на чист бял ден я разкъса на шията! Вдигнах мартината и право в главата… дааннн… даааннн! Стрелях му два пъти и то се заобръща низ Меча дупка надолу.

Не бях иа себе си, плюх на моя кучешки късмет и никому не исках да кажа какво върши моето прочуто куче. Вечерта не клепнах от яд и мъка. Сутринта рано Тодор Кермечията се развика, че под мандрата мечката е изяла една овца. Седнахме да доим овците, другите пълнят по едно ведро - аз две.

- Нику, ти имаш голям яд и кахър, овчар, който надая двойно мляко, е на яд. Кажи какво е станало с тебе? - питаше ме Тодор Кермечията.

- Нищо нема, стрико Тодоре, имам ищах за доене.

- Имаа, Нику, имааа, кажи си балното?

- Снощи пребих Балабана, пукнах му два пъти низ Меча дупка и не знам жив ли е, умрял ли е!?

- Ааа, затова ли мечката си е вземала курбана тази вечер? Как вдигна пушка да пребиеш такова хубаво куче бре? Чи то си немаше цената ни в полето, ни в планината, колкото ти прави билюка, толкова ти прави и кучето.

- Аратлик, какво ще правим сега без него, всички овчари в него впирахме очи, само то можеше да пропъди мечката - рече ми Диню Шукера.

- Пребих го, аратлик, два пъти му стрелях! Преди месец прояде тасмата на тюмбелека, вчера удави една чужда овца. Не ми трябва вече, стига ми срама да кажат хората, че Никовото прочуто куче дави чуждите овци.

- Ти си кабахатлия, Нику. Толкова години си го учил да пази само твоето, не ще Балабан нищо чуждо - ни тюмбелеци… ни овци… Ходи сега пак без куче, та мечки и вълци да ядат и твоите, и нашите овци! - сърдито заключи Тодор Кермечи.

- Такъв ми бил късметът, да имам кучешка ядове и дертьове - ядно му отвърнах.

Тюхнеха и околните овчари за това хубаво куче, всички бяха в тревога. В Меча дупка овчарските деца от околните мандри намерили кървавия и ранен на две места Балабан. Направили му сушина и сенчица от борови клони, носили му вода, сирене, мляко, гледали го като болен човек. Мина месец и един ден дотичаха радостни децата: „Стрику Нику, Балабан се изправи на крака, но главата държи в земята и вратът му е изкривен. Да го доведем ли на мандрата?”

- Не ми трябва, не искам да го видя, по-добре да бе умрял. Ако го срещна, пак ще му пукна! Водите го, където щете.

Тогава децата, наскърбени от моята жестокост, го отведоха на Атанаскехайовата мандра,на Белбчето. Там го посрещнали като гостенин, обградили го с грижи и внимание. Баш мандражията Иван кехая всяка сутрин наливал топло масло в раните му. Балабан бързо се оправил, но останал с кусур - вратът му изкривен, а главата все наведена.

Самият той като че ли бе разбрал грешките си и нямаше очи да се върне на старата мандра, която беше на триста метра. Кучето се преобрази - пазеше вече не само своето, а чуждото и общото. Всички овчари ме упрекваха, че съм носил студено сърце.

- Прости му, Нику, прости му, продумай му! Помами го, помилвай го и кучето ще се върне при тебе!

- Нема да му простя, нема да го приема, не ми трябва!

- Продай ни го тогава да стане наше куче, да ни пази овците.

- Нема да ви го продам, от него печалба не искам.

- Нека тогава мечката ти яде всяка вечер овците - ми викаха овчари и мандражии.

Така в кучешки ядове премина лятото и бързо дойде подзиме да потеглим със стадата към топлото Беломорие. Атанас кехая пръв тръгна с овците си, но моят Балабан не го бе проследил. Стоеше при празната мандра и жално виеше. Слушах този негов вой и ту ми домиляваше, ту възбуждаше омразата ми. Заваляха есенните дъждове, Момина вода отъна в мъгла и аз напуснах мандрата си и слязох в полето. Една вечер покрай мене мина Диню Петърчоски, отиваше да лови риба на Портолагос. Обърна се към мене и сърдито ми рече:

- Абре, овчарю, абре кабадайлиино, срамно и грешно е да оставиш такова хубаво куче да плаче и вие по цели нощи из мъгливите барчини… да иска хляб от чуждите хора и търси стопанина си. - На тръгване добави: - Тебе та следи някакъв тексерат (премеждие) с това хубаво куче!

Тези Динюви думи ме стреснаха и за пръв път след стрелбата Балабан ми домиля така, както го намерих в хвойната малко щененце. Пишманих се, било каквото било, да го бех помамил да тръгне с мене!

Зимно време пасяхме овцете и през нощта. Нощем сами ставаха на „попаска” и пак полягваха. В една тъмна нощ съм полегнал при овцете насред полето, по едно време усетих, че нещо ме дращи и ми дърпа шала. Събудих се, скочих като опарен и виждам МОЯ БАЛАБАН! Скимти, жаука, окача, радва се, валя се пред мене, накрая се изправи и постави предните си крака на силяхлъка ми. Двамата се гледахме, почувствувах дъха му, разбрах и молбата му! Пет месеца не бяхме се виждали, сам ме намери сред полето! И двамата се бехме затъжили и заболели един за друг. Се едно че между нас нищо не се бе случвало. С пълна душа му рекох:

- Ако се върна, Балабане, ха добре ми си дошъл! - потупах го по главата, погалих го по гърба, станал бе кожа и кокал! Домиля ми, простих му, метнах му качамак и до сутринта не ми даде мира от неговите радостни умилквания. И така след дългата вражда помежду ни отново станахме приятели и верни другари.

Сутринта намерих една умряла овца и пак си помислих, че Балабан е направил своето си. За моя радост тя не беше пипната от никого. Одрах й кожата, повиках Балабана и му рекох: Ха сега, твой късмет е тази овца, яж, пий, да се оправиш! А той изрови дълбока яма, постави овцата в нея, зарови я с пръст. Когато огладнееше, отравяше я, ядеше и пак я заравяше.

Зимата се случи топла и влажна. Напролет изкарах добра стока. Моите агнета бяха най-големи. Луди пари ми дадоха касапите. Сам-самичък бях на полето, страхувах се от крадци и парите скрих в увисналите кожи в овчарската ми колиба. Готвех се след три дена да тръгнем към планината.

Една вечер съм забравил да заключа вътрешната врата… Пръв съм заспал, усетих удар в главата, притиснаха ме, хванаха ме за гушата, разбрах, че смъртта е надвиснала над мене. Привтасах да извикам: „Балабааннн, къде си, изядоха ме… пребиха ме…!” Баш по това време кучето било долу при мърша на умрял кон. Чуло тревожния ми повик, дотичало, вратите били затворени. Хвърля се на покрива, с уста измъква сламата, счупва клоните и се нахвърля върху нападателите.

Успя да ги изхвърли от колибата. Изплашени, те се развикаха и побегнаха в тъмната нощ. Подгони ги кучето, а аз - ни жив, ни умрял, на четири крака се скрих зад колибата в храстите. Мислех, че нападателите пак ще дойдат. Балабан се върна, влезе в колибата да ме търси и тревожно почна да лае. Обадих му се: „Тук съм, Балабан, тук съм, жив съм още!…

Дойде разтревоженото куче в тъмата и сложи предните си крака на раменете ми, тъй както бех седнал. Чувах как диша запъхтяно моя Балабан, как тупка сърцето му, чувствувах и разбрах колко съм му бил мил и близък. Прегърнах го, заплаках като дете, плачех и повтарях: „Ееехх, Балабан… Балабанн. .. с  куршум ти стрелих два пъти, на живота ти посегнах, а от куршум ме спаси и нов живот ми дари! Прощавай, Балабан, прощавай!…” И си спомних думите на Диню Петърчоски: „Тебе те следи някакъв тексерат с това куче.”

Сутринта аз бях с окървавена глава, а Балабан куцаше - дълбока рана зееше на лявата му плешка от остър касапски нож, но не умря от нея. На другия ден се разнесе мълва из полето, че „тримата касапи” , които купиха моите агнета, са нападнати от „бясно куче” и били закарани в болницата. И още същата вечер с повързана глава мълком помамих и поведох стадото… Моят спасител Балабан с изплезен език на три крака закуцука след него!…

Натегнаха годините на Балабан, отслабнаха силите му, повяхна снагата му, лъскавата му козина се превърна в пожълтели и усукани кучешки кондалки-висулки. Нямаше вече желание да гони мечки и вълци, пресипна кучешкият му лай, сякаш излизаше от дървен хралуп, обичаше да лежи край мандрата.

Една есен стопанинът му го мамеше: „Балабанн…! Балабанн… еейи, Балабанееее, спиш ли?” А той спокойно си лежеше в черната угар. Нику с болка разбра, че неговият Балабан е вече оглухнал и ще трябва да премине вече в запаса. И вместо да го води и мами със стадото към зимните къшли и летните мандри, доведе го в село на бащините му двори да прекара спокойно и заслужено своите старини. Направи му топъл кучкарник под стряхата и го остави на жена и деца да го гледат като изнемощял старец…

Помним го и ние, децата, това голямо куче, остаряло и грохнало, с голяма глава и дълга сплесната козина. Хвърляхме му хляб, предизвиквахме го да ни лайне, за да видим, че няма нито един зъб в устата си. Прекланяхме се пред неговата вярност и преданост. Жените казваха: „Това куче е като човек, всичко знае и за всичко се сята, само не може да говори.”

След година-две Балабан ослепя, нищо не виждаше,  излизаше на двора, вдигаше глава и с носа си търсеше слънцето и хората… Накрая отказа и да яде, простря се вън, на двора, под стряхата и цял месец бе ни жив, ни умрял…

Приклекнал над него, галеше го Нику по главата, ронеше сълзи и му думаше: „Ааахх, Балабан… Балабаннн…, ти ми спаси живота, та сега аз да живея и си храня децата. Да се даваха човешки дене на кучешки живот, щях да ти дам от моите колко щеш… Сбогом, Балабан, прощавай!”

След три дена жена му Деля поръча, че Балабан е умрял, да си дойде и му търси място да го погребе. Дойде Нику, видя мъртвия си другар, проснат на двора, и му заплака, както се плаче на умрял брат.

В нощна доба занесоха мъртвия Балабан в Никоската Ляска. Там, на долния край, под малко дърво изкопаха гроб и го спуснаха в него с думите: „Лека ти пръст, Балабане.”

Минаха години оттогава… но всяка пролет Нику прекарваше куци овци на двора и сутрин нареждаше на децата си:

„Сине, пасите днес овците на Ляската около Балабановия гроб!”