ДОБРИЧКОВАТА КУКУВИЦА
Прифоркало е пиленце
през Рожен, през планинона!
В лето господне 1813 един безимен монах от Влашко премина Дунава и през Родопите се упъти към беломорския бряг, за да отиде в Зографския манастир. Този монах беше предрешен с арнаутски дрехи. На гръб носеше кожена торба с книги, а в друга - бохча със скрито в нея расо и килимавка. В торбата бе скътал и новата книга на епископ Софроний Врачански, а в пазвата носеше възванието му към поробения български народ да посрещне и подпомогне руската войска, която се биеше по туй време с турската.
В началото на месец декември през преспи и снегове монахът премина Рожен и се спусна през Кутелския път към Долна махала (Соколовци). Цял беше покрит в сняг, а по прошарената му брада и мустаци висяха скрежни ледунки. В това село пътниците търсеха през зимата подслон, топлина и отмора и това бе накарало Саръ Волчо кехая и син му Колю кехая да поддържат стая за странници в горния край на селото на пътя от Рожен. В нея хората намираха сушина и храна за себе си и за добитъка.
Монахът влезе в одаята, свали тежкия товар, изсуши дрехите си на буйния огън, а кехаицата му донесе кочанюва чорба и чер хляб. След малко одаята се напълни и с други пътници. Питаха се помежду си кой откъде и закъде е тръгнал. Странният „арнаутин” казваше, че е биляр-лечител и носи билки за лекуване. На другия ден, когато всички си отидоха, той попита кехаицата:
- Има ли в това село черква?
- Има параклис в Добрикоската плевня насред селото - отговори му тя.
Втората вечер тайнственият пътник отиде в дома на стар Добрина, в чиято плевня се криеха стара икона и тьмно кандило. Събраха се в плевнята мъже и жени, а арнаутинът извади от бохчата си черно расо и се превърна в калугер. От кожената торба извади книги, кръст и босилек. На софрата пред иконата сложи голяма и дебела книга, каквато никой дотогава не бе виждал, та всички я гледаха с благоговение. Беше с твърди корици, облечена в кожа, а по краищата ошарена.
Монахът говореше тихо, но пламенно за християнската вяра, за род и отечество, и за това, че наближава денят на избавлението. Накрая заприказва за руския Дядо Иван, който брани поробените християни и че идва денят, когато ще мине Дунава и ще ни освободи от поганското иго… След това монахът отвори книгата и зачете: „Того ради аз, Софроний потрудихся и преписах сию свещеною книгу на болгарский простий язик, понеже вси простий болгарский народ да разумеют сказуемая, и всякий да наставит себе на пут правий и истинний…” По нататък монахът прочете възванието на епископ Софроний към българския народ по случай Руско-турската война: „Имайте ги руските войни, като единородний ваши братя, вярно и любезно им услужвайте и нагостете и почитайте ги, а където искат да отидат, правилно посочвайте пътя им. Но най-много, християни, да се пазите от юдинско предателство, като от огън генски…”
За пръв път старци и жени от Долна махала (Соколовци) чуха молитва на български език, за пръв път видяха българска книга, проумяха що е отечество, свобода, узнаха що е руски цар и руско войнство.
- Далече ли е времето, отче, кога ще дойде руският цар, по какво ще го познаем? Ще има ли поличби по небето, по слънцето или месечината? - запита стар Добричко.
- Ще има много поличби, старче, но за вас поличбата ще бъде, когато пиле КУКУВИЦА ПРОКУКА посред зима на Пилещи камен… Тогава да знаете, че е дошъл часът на вашето избавление от турското робство!
На другия ден арнаутинът-биляр задяна торбата с книгите, прихвана бохчата с огънатото в нея расо и отиде в Горна махала (Момчиловци). Тук във Вълкушинската плевня, която бе превърната в църква-параклис и се събраха повече хора. Закачиха иконата, виснаха и окаденото кандило, а върху голяма каменна плоча, поставена на стара зелева каца, монахът сложи и голямата книга - СОФРОНИЕТО. И тук повтори същото. На сутринта Волку го помоли да остави книгата за селото и му я плати с една златна пара.
На другата вечер монахът преспа в Хубченската воденица при своя стар познайник Митре Арнаутина. Цялата нощ говореха за Руско-турската война, за светогорските манастири, за Дяда Ивана, за очакваната свобода… След полунощ Митре изпрати калугера ведно със син си Райчо през Хубченската кюприя за село Левочево…
И тук зографският монах намери добър прием. Левочевските дюлгери и абаджии радушно, с умиление слушаха думите му за род и вяра, които вдъхваха надежда за избавление. Левочевци го задържаха да им отслужи коледна литургия и тогава той им откри, че се нарича йеромонах Христо. Кой издаде тази първа литургия в село Левочево и досега не се знае, но някой го бе сторил, та скоро турците заградиха параклиса и уловиха Христо йеромонаха, а на първия ден на Коледа той беше обесен в долния край на селото на едно старо дърво както си бе облечен в арнаутски дрехи. Погребаха го в една градина без кръст и без знак. Само старите жени по Коледа ходеха и палеха свещи в снега за поп Христюва душа.
Йеромонах Христо издъхна на левочевската бесилка, но вярата и надеждата пуснаха дълбоки корени в родопската душа… и първите три села южно от Рожен зачакаха Добричковата кукувица да прокука от Пилещи камен. Зачака я цялото Ахъ Челеби, което обърна поглед на север, към руската земя.
Когато жестоки кърджалии кръстосваха Родопската планина и носеха смърт и грабежи, когато се занизаха турските табори през Чепеларе и Рожен да потушават гръцкото въстание и обратно караха примрели гръцки роби и робини, когато се подхвана Руско-турската война от 1829 година, родопчанинът запя нова песен:
Покачи се, Яну мари, на висок чардак,
та да видиш, Яну мари, как ми са бахтот,
как ми са бахтот, Яну мари,
турце с москофе…
Тогава споменът за Добричковата кукувица възкръсваше в народната памет, даскал Саво Димитро още през 1866/1867 година на два пъти през бури и снегове ходи в Пловдив при Найден Геров и докара четири товара българославянски книги за Долна и Горна махала. Когато жените от нашите села ходеха да жонат на аги и бейове, а през зимата прегладнели и прегърбени предеха ден и нощ и тъчеха аби за турския аскер, когато същите тези жени с хурки и мотовилки гонеха гръцките владици, а мъжете със сопи и мотики въстанаха против Гюмюшгердановата ангария… смелост им вдъхваше преданието за „кукувицата” и големееше в народната душа…
Когато през страшната пролет 1876 година поробителите събраха оръжие, разполовиха стадата, ограбиха печалбата на родопското население, а селата тръпнеха в ужас и страх от злокобните слухове за клиента, отново се заприказва за скорошното появяване на Добричковата кукувица… А когато Дядо Иван отвори война на турчина, Добричко бе на Роженската мандра и по цял ден се ослушваше няма ли да чуе кукувицата, която Христос йеромонах беше им предсказал.
Минаха в тръпно чакане летните месеци и настъпи зима. Тогава вместо кукувица пропукаха пушки и през Роженския проход затече върволица бягащи войници от Сюлейманпашовата ордия. Пътят от Рожен се задръсти от бягаща сган. Манафи с викове и псувни грабеха каквото им падне пред очите, премръзнали жени охкаха и проклинаха, заденали на гръб бохчи и малки деца…
В изоставените села се разбиваха врати, пламнаха пожари, колеха се волове и крави. Добричко избяга със семейството си в своята колиба на Пилещи камен. Той ходеше по гората да събира дърва, за да стопли измръзналото си семейство и от време на време от една борика гледаше какво става в селото.
Един ден видя как войници въвеждаха коне в храма. Добричко зарида като дете и в този момент видя откъм Рожен сиво пиле да маха криле. То направи няколко кръга над гората и кацна на Пилещи камен. С притаен дъх Добричко го наближи, видя посребрената му гушка и сърцето му трепна - беше кукувица.
Тя се подплаши, изхвръкна от клоните и стъпи на старата борика, чиито корени бяха сграбили Пилещи камен. Поклати опашка, изпъна шийката си и се чу: „КУ-КУ… КУ-КУ… КУ-КУ…” Добричко плесна с ръце, обърса сълзите си и с висок глас се провикна, за да го чуе цялата гора:
- Чух те, кукувичке, сега мога и да умра!
На другия ден се разнесе радостната вест, че ДОБРИЧКОВАТА КУКУВИЦА Е ДОШЛА, ТУКА Е ДЯДО ИВАН!… Новината бързо обходи всичките колиби из гората и внесе лъч на бодрост и надежда в душата на изтръпналото население.
Три дена чакаха дерекьовци да се покажат русите на Рожен, а на четвъртия откъм Рожен се появи голямо петно. То се движеше и всяка минута се увеличаваше, докато покри цялото било. И тогава всички познаха, че това са русите и започнаха да викат: „Вижте ги брееей, вижте ги, русите идват - русите-е-е!… Доведе ги най-сетне Добричковата кукувица!” - и се втурнаха към Долна махала да ги посрещнат.
Камбаните и на двете села биеха, църковните хоругви се развяваха, децата тичаха, майки плачеха от радост, мъжете хвърляха фесовете и се кръстеха.
Сипнаха се русите низ кутелските завои, знамето им се развяваше вече насред селото, а краят им бе още в Рожен. Посрещна ги старо и младо. Там беше и стрико Добричко, облечен в най-новата си премяна. Жените раздаваха топъл хляб и бито сирене, гощаваха с брано мляко офицерите в къщата на Чакър кехая. Измъчените селяни гледаха солдатите, радваха се на руската сила, благодаряха от сърце за даруваната свобода…
Покрита със сняг и скована в лед, Родопска планина се стопли от слънцето на многото човешка радост. „Добричковата кукувица бе довела пролетта по-рано от миналата страшна пролет!” Обещанието за Добричковата кукувица се беше сбъднало и настъпваше пролетта на българската свобода.
