Марко Марков

летни стихове за деца

ВЕЧЕРНО НЕБЕ

Хората са интересни -
питат все въпроси лесни.

Пример: има ли в простора
като нас и други хора?…

Как ли не! Във вечер ярка
те разглеждат зоопарка.

Там им смигат тъкмо двечки
в облаче измити мечки.

Щъкат в ручейчета раци
осмокраци - и с мустаци.

Бик, овен - и „Здрасти” даже
може лъв дори да каже.

Даже има там, из този
зоопарк и козирози.

А пък възрастният вкъщи
пита „Где са?” - и се мръщи.

Не поглежда към небето -
не прилича на детето.

СВЕТУЛКА

Не искам да те хвана…
Ти
лети на воля - не в ръце.
Ах, как тупти,
тупти,
тупти
лудеещото ти сърце.

И рони капки светлина
и капки мрак подир това -
една добра звезда,
една
душа от плът и синева.

Сърце върху крила бъди,
додето с теб играя вън,
над всичко светло в мене бди,
додето ме люлее сън.

Раздавай на мечтите плам,
трепти разпалена от страст…
Че хвана ли те,
вече знам,
ще видя насекомо аз.

ХОРИЗОНТ

Там горе, в тревата
под белия връх
лежи синевата,
поема си дъх.

Така ли е близка?
Как тъй ще лежи? -
момчето не иска
да вярва в лъжи.

И тръгва веднага
натам без слова,
но вижда - тя бяга
към друга трева.

Далеч по-далечна,
под някакъв връх -
и ляга там вечна,
поема си дъх.

То тръгва богато
към новия свод…
Ще мине така то
през своя живот.

СИНЧЕЦ

В широкото, измитото
от ведър дъжд поле
видях веднъж аз житото
как маха със криле.

Да литне много искаше,
мечтаеше така,
че както тъжно плискаше,
погалих го с ръка.

Замря… Но през годините
остана да звучи
тъгата в светлосините,
разцъфнали очи.

НЕБЕ

Денем светло е лицето,
дето смее се на всички.
Нощем пак е ведро, светло,
цялото в лунички.

КЪЛВАЧ

Няма нито бяла манта,
ни слушалка, нито чанта.

Но е лекар. Със спринцовка -
може би грешиме тук? -
за това - със свойта човка
той лекува: чук-чук-чук!

Знае всеки лист и корен -
спорен е трудът му морен.

ЧУДО

На поляната, където
вчера аз играх
и бе скучно общо взето,
игленик видях.

Като нашия той беше,
ала по-голям
и - наистина! - вървеше.
И пухтеше там.

Под красавица-елхица
спрях го: - Добър ден!
Скъсах джоба си, иглица
дай ми ти на мен!

Изфуча сърдито, явно
нищо не разбра.
И потъна бавно-бавно
в близката гора.

Сам-самичка в тишината
дълго аз стоях.
Кой ще вярва, че в тревата
игленик видях?…

СИНЯТА ВОДНА БОЯ

- Аз рисувам - каза Ива -
приказката най-красива.

Като мама е едничка,
слънчице над мен струи.
Но една, една боичка
липсва в моите бои.

Ще ми трябва тя и зная
как да сторя най-добре:
четка ще топя в безкрая
на доброто ни море.

Не е черно то, а синьо.
Приказка си ти, родино!

КРУША

Казано съвсем накратко,
както учил ме е татко,
там, на веселото клонче,
дето става и за конче,
като гладко Барбаронче
расне цял буркан със сладко.

Ще порасне то и мама,
домакиня е голяма,
ще го сложи на бюфета.
И когато е заета
с моето сестриче Цвета,
аз ще си излапам сладко
цял един буркан със сладко.

ЩУРЕЦЪТ

Грее слънце, плиска дъжд,
вятър листите люлее -
той сред стихналата ръж
пее.

Мъкне мравката зърно,
цвете расне, нива зрее,
той си знае все едно -
пее.

Нощ припада, звездна шир
мракът ласкаво ветрее,
той в безкраите безспир
пее.

Черен, дълъг, тих наглед,
ту заплаче, ту се смее,
и нали си е поет -
пее.

ПЛАШИЛОТО

Колко страшно, колко мило
е бостанското плашило!

С капа вехта, с вехта риза
вече трийсет дена то
от баира все не слиза,
дреме на едно место.

Тичам, скачам, топка ритам,
как не му омръзна, питам.

И когато в утрин синя
из ластуните снова,
виждам - тук е всяка диня
и е цяла при това.

Бандата крадци пернати
клоните далечни клати.

Зная, служба като всяка.
Само дето не разбрах
като пази нощем в мрака,
него как не го е страх.

НЯМА НУЖДА

Весело препуска влака
през гората и полето
и се носи „трака-трака”
от земята до небето.

Скоро стига до морето -
ще играе тук детето.

Ето, той оставя Ива,
дъх поема си за кратко,
вслушва се в локомотива,
който свирва с устни сладко.

И поема път обратно
през полето необятно.

Но защо ли не почива
с нас през лятото горещо?
- То е - казва бързо Ива,
много, много просто нещо.

Зная отговорът верен -
той и без това е черен!

КОЙ

Тук от седмица сме вече,
даже почернях,
даже вчера надалече
във морето бях.

Плувах яката, накрая
ето ти беда:
глътнах, как се случи зная,
мъничко вода.

Свада изтърпя детето,
редно е, нали!
Питам се сега - морето
кой ли го соли?

В РЕКАТА

Тръгна на разходка рака
в речния си свят.
Има точно осем крака,
а върви назад.

Но не се обърка рака.
Без да се бои
с остри ножици затрака -
дреха не скрои.

Нищо - каза тихо рака -
пак съм си юнак.
И засука си мустака,
и зачака пак

някой със ръка да пипне,
с ножиците да го щипне.

СТРАХ

Пет-шест гъби аз видях,
но не ги набрах. От страх.

Като всякое дете
в миг ръка протегнах. Чудо!
Аз убодох се, а те
беж! и беж! в гората лудо.

Не растат в тревата свежа,
а върху… гърба на ежа!

ДЪЖДЪТ

Щом се пукне пролет,
всички ми се молят:
- Бърже идвай ти,
грижи ни спести!

Лято щом настане,
цял народ въстане:
- Бърже идвай ти,
грижи ни спести!

Дойде жълта есен,
чувам тази песен:
- Бърже идвай ти,
грижи ни спести!

Идвам чист, добър -
срещат ме с чадър!

РАДОСТ

Обло облаче, обичам
подир теб да тичам,
ти - в небето,
аз - в полето,
и се смее в мен сърцето.

А препънеш ли се, спирам,
сълзите ти в длан събирам,
радвам се, плачът ти щедър
значи клас по-зрял и едър.

МЕЧТА

Хвърчи, хвърчи, хвърчило
в бездънното небе,
потапя се в синило
и облаци гребе.

Потрепва от възхита,
от радост позамре,
не спира то да скита
в най-светлото море.

Издига се, извезва
невидима следа,
от погледа изчезва,
превръща се в звезда.

То може би е кораб
космически сега,
от земните простори
откъснал се с тъга.

Не знам, но с всички сили
държа в ръка конче
и питам: не лети ли
там някакво момче?

ПРЕД ПАМЕТНИКА

Горската пътека тича
по трева и пухкав мъх
ей към онзи волен връх,
който смелите обича.

Без да си поема дъх,
горската пътека тича.

Ето я, поток прескача
там, край шушнещи ели,
обикаля край скали,
с моя стъпка се закача.

Бърза - даже да вали
с пъстри пръски вече здрача.

Сякаш е с криле на птица:
изкатерва стръмнина
от простор и светлина,
рее се като орлица.

За да стихне пред една
вписана в гранит звездица.