Константин Канев

При извора на Хубча се мъдрят три моста, три кюприи - три сестри. Те напомнят за различни родопски времена, открояват три родопски строителни школи на майсторите „кюприжии”.

Най-старият мост е в средата. Той не си знае годините.Падал и ставал, подкопаван от лудата река и отново изграждан през вековете, той менил и имената си.

Жителите на двете близки села Соколовци и Момчиловци го наричали „Салихаговата кюприя”, но след смъртта на агата мостът приел името на своя последен майстор - Митре Арнаутина. Оттам „Арнаутската кюприя” - тънка и нежна като гиздава родопска девойка!

Много мостове изгради Митре, много моми и невести вгради в тях. Само той ги знаеше, никому не ги казваше - ни на чираци, ни на жена и деца, нито на калугер-изповедник. Всички негови тайни трябваше с него да потънат в гроба.

Когато старостта потропа и на неговите порти, той клетва се закле - да не прави нови мостове, да не вгражда вече моми и невести, да не прибавя нови грехове към старите.

Настъпи дъждовна пролет. Снеговете на Сакарка, Рожен и Момина вода се затопиха, Бяла река придойде, влачеше „дърве и камене” и колкото отиваше надолу, по-голяма и по-страшна ставаше. Заприщи малкото Хубченско мостче и го отнесе, помен не остана от него.

Вечерта пред реката се изправи левент гурбетчия - Стайко Тодоров Полидовски от с. Момчиловци, идваше от далечна Марония да се види е годеницата си.

Като видя, че мост няма, той бутна през реката здравото раванлия муле, но кипналата вода подхвана мулето и ездача и ги завлече към пенестите въртопи, където и мулето му, и стопанинът му се удавиха…

На другия ден пристигна хабер от Салих ага: „Митре Арнаутина жив или мъртъв да започне Хубченската кюприя и до Димитровден да е готова… Да я направи голяма, висока и хубава…”

Митре не можеше да строши думата на агата, а му беше жал и за хората, които се бяха удавили. Но как да набере сила да изгради нова кюприя, като го нямаше оня „ищах и мерак”, с който бе направил предишните?

Кюприя се гради не само с душа и сърце, а иска и курбан, някой в нея да се вгради. Така старият майстор бе изправен пред нов грях - пак да вгражда моми и невести… А дадената клетва? Кого да вгради, за да не се срути пак кюприята?

Чупеше Митре старческите си ръце, дълбоко въздишаше, но никому не казваше болката си. Не ядеше, не пиеше, сън не заспиваше от мисъл какъв курбан да принесе на своята последна кюприя.

Беше среднощ, буря се изви навън, свиваше листе и чупеше клони, светкавици проблясваха, гръмове раздираха нощната тишина. Митре открехна ярешката кожа, с която бе затикнал малкото прозорче, и погледна на юг към Хубча. Силна светкавица освети пролома и той видя как буйната река се премята, лудува и тържествува, че е станала пълен господар, че никой не може да и премине…

„Неее! Не бива!… Нова кюприя ще сторя! - извика той. - Още утре ще отида да меря, да пресмятам и терк да правя! И курбан ще й намеря! Вместо мома или невеста, ще вградя млад овчар! За овчар не съм се клел!”

Стопиха се снеговете, секнаха дъждовете, укроти ce и Бяла река. Един понеделник Митре доведе калфи, чираци да събират материал за новата кюприя. Приготвиха камъни, оградиха киречницата, закопаха и темелите й. Трябваше да стъпи на двата бряга на реката.

От южната страна беше скала, а от северната копаха седмици, докато намерят здрава основа.

Връщаха се овчарите със своите стада от Беломорието. Тежки кехаи, яхнали олинели мулета, прецапваха реката, кимваха на Митре и подминаваха, други минаваха през направеното дървено мостче.

След обяд се зададе и първото стадо. Бяха Чолакоските овци. Караше ги най-малкият им брат Ляню Стайкоски, млад и строен соколовски овчар. Той навършваше едва двадесет и седмата си година, но за жалост беше вдовец.

Младата му невеста бе умряла от чумата и му бе оставила два невръстни сина. Поверил ги беше на сестра си Мица да ги гледа и сега бързаше да види и зарадва милите си рожби с някой и друг армаган.

Помами Ляню овците през дървеното мостче и ги разпусна на паша по речните полянки, а той с любопитство се надвеси над основите на бъдещата кюприя. Там, дълбоко, калфите копаеха и източваха водата, а чираците подравняваха стъпалото на моста.

Слънцето клонеше към Сакарка и Лянювата сянка се проточи в дълбокия темел. Скочи Митре като опарен и бързо нареди на копачите да излязат от дълбокия изкоп. Сега вече се открои цялата сянка на младия овчар. Висок и снажен, той беше облечен в скромни протрити овчарски дрехи, преметнат с червен шал, препасан с кожен пояс, по който светеха жълти пулове.

В него бяха набучени малки и големи ножове, кобури, огнива и овчарски лъжици. Прихванал бе дълга и ошарена с резби и знаци овчарска гега. Под шала висеше гайдажицка чанта, цялата в синци и кичилки, в която Ляню носеше овчарската си гайда. Тя се бе разсъхнала, защото от три години не беше я поглеждал - тачеше и жалеше младата си невеста.

С целия този овчарски салтанат Лянювата сянка легна в дълбокия темел на новата Хубченска кюприя. Само гегата от време на време изскачаше извън изкопа. Майстор Митре това и чакаше. Кръв нахлу в главата му, лицето му стана страшно и грозно, трепереше цял, сякаш бе обладан от зъл демон, и той започна бързо да хвърля камъни връз сянката, а устните му изричаха стари дюлгерски заклинания…

Той вграждаше сянката на Ляня овчаря, без да знае от кое село е, чий син е, дали е ерген, или женен… Когато покри с камъни сянката, той седна до мостовите основи, стисна очи, смръщи вежди и свали тежкия си арнаутски калпак. Главата му димеше от потта, сякаш се бе запалила… Без нищо да е разбрал, Ляню лениво се отдалечи от изкопа и подкара стадото към Соколовци.

Започна строежът. Моми и невести от Соколовци идваха всяка сутрин да носят камъни и топла вар. На петия ден, рано сутринта, те донесоха и тъжната вест, че младияг овчар-вдовец Ляню Стайковски е умрял и оставил дза невръстни сирака - Петър и Щавро. Жените плачеха, жалеха сираците. Митре смутено попита кой е този овчар.

- Майсторе, това е онзи овчар, който пръв мина оттук с овците и погледна дълбокия темел на кюприята - отвърна калфата му Дечо Мержански от Момчиловци.

Старият арнаутин пребледня, стисна очи и с ръце хвана главата си…

Настъпи мълчание… Калфите се спогледаха… и се досетиха какво е станало. И за пръв път те видяха сълзи на неговото старческо лице. Ляню беше най-малкият син на неговия побратим Стайко Чолакоски от с. Соколовци.

Този ден Митре разпусна калфи, чираци и помагачи, а той потъна из хубченските баири.

Мълва тръгна от село на село, от къща на къща, от ухо на ухо, че Ляню бил вграден в Хубченската кюприя. Мъка налегна Митре. Изтръпна пред новия грях!

Не знаеше кое е по-силно и здраво - дали неговото майсторско „вграждане”, или сълзите на невръстните деца-сираци. Жал му беше за младия овчар, побратимов син, мили му бяха сираците, но драга и мила му беше и последната кюприя! Цял живот бе правил кюприи, по тази му беше последната, та искаше да стане голяма, висока, красива, кемерът й да е тънък една педя, да е като момска дантела, на гевгер изплетена!

Ами ако кюприята падне, ако не издържи, какво ще стане с неговия прочут арнаутски майсторлък?

Митре се промени - стана мълчалив, замислен, кротък с калфи и чираци. За пръв път той се усъмни в своето дело. Гонеше от себе си тревогите за сираците, но те го преследваха дори насън. Да можеше как да извади вградения Ляню от дълбокия темел, да го върне на децата му, за да олекне на душата му, но това можеше ли някой да стори?

До Димитровден новата кюприя трябваше да е готова и агата пръв да мине през нея. А трябваше да се принася „нов курбан”, за да е корав и здрав витият й свод.

Камен по камен, дърво по дърво Арнаутина изгради първото стъпало на бъдещия каменен мост. Преместиха се майстори и калфи на южната страна. Там беше камък и почнаха да зидат. Направиха равнежа и засвиваха свода, и тогава, в един слънчев ден, откъм юг се зададоха еничари-кърджалии.

Водеше ги млад делия, възседнал бял охранен кон. Беше висок и строен, целият в чоха, сърма и коприна. На главата си носеше висока еничарска шапка, гърдите му кръстосваха тасми и паласки, вятърът подухваше синята му пелерина, брада и мустаци се сливаха в едно и правеха лицето му свирепо.

Под ездача високият, огизден кон със сребърни юлари нетърпеливо цвилеше и тропаше. Зад него следваха на коне трийсетина мъже, въоръжени, огиздени и накичени, сякаш бяха тръгнали на сватба. Те кръстосваха размирната планина през Хубча, Момина вода и Хайдушка чука и през Станимака плъзваха из равна Тракия да грабят, убиват и палят.

Младият юзбашия видя, че се гради нова кюприя, и се зарадва, че на връщане през късна есен няма да броди студената река, а ще мине по нея. Рипна от коня, отиде при баш майстора, стъпи с новите чизме в топлата вар, подаде една лира за .„хаир и пътнина” и добави:

- Майсторе, ако аллах ни помогне подзиме да се върнем живи и здрави с много плячка и робини, всеки от нас ще даде по лира бакшиш на твойте кюприжии.

Митре взе лирата и извика:

- Бегай, юзбаши, изгоряха ти чизмите!

Еничарят отскочи, но остави отпечатъците на краката си в топлата вар… „Сам си дойде, сам се навря… сам се вгради, това да бех го нарочно търсил, немаше да го найда!” - пошепна си Арнаутина и бързо тури камък върху прясната стъпка.

Еничарските коне пребродиха реката и затропаха през хубченския калдъръм. Арнаутина ги изщрати с поглед, взе още един камък и го сложи върху втория.

И зачака Митре да види дали мостът ще приеме втория курбан.

Мина топлото лято, кюприята беше готова. Майсторът направи и последното заклинание с черепа на една „кучеща” глава, която съхраняваше в стара торба. Така го бе намерил от старите и той така правеше - навираше кучешкия череп на дрянова суха тояга и навръх кюприята я изправяше, закрепена с три камъка.

През деня или нощта, когато усещаше да приближават таласъми или духове-пакостници, кучешката глава пролайваше и ги прогонваше. Така лаеше десет дена, докато се улегне мостът.

Пръв премина през новата кюприя Салих ага, качен на млада кобила с жребче. След него мина баш майсторът, после майстори, калфи, чираци и накрая пуснаха и други хора да минават. Агата с възхита гледаше арнаутската направа, после потупа стария майстор по рамото и му рече с усмивка:

- Митре бря, тва не е кюприя бря, тва е зунка, сляла от небону!..

Похвалата беше голяма, но Митре не можеше да се радва, както по-рано. Мъка свиваше сърцето му и колчем погледнеше северното крило на моста, виждаше там изправен овчаря Ляню Стайкоски и до него двамата му сина-сирака.

Настъпи късна есен, заваляха дъждове, побеляха високите върхове. Един по един се завръщаха еничарите, но главатарят им не се върна… Паднал беше в първата битка. И не водеха сега млади робинки кърджалиите, не караха стада коне, не носеха дисаги злато. Връщаха се разбити, голи, гладни и боси…

Проясни се на Митре лицето, огледа се той наоколо и като видя, че никой нямаше, с пълен глас викна към отсрещната висока скала:

- Вградих овчарин и оставих два сирака, вградих кърджалия и куртулисах двеста! Нека бог да премери греха ми и да ми върне с моя аршин!

А когато Митре получи за награда извора Хубча от пашмаклийския ага, направи първата воденица там и я отстъпи на Лянювите братя, да дават жито и на неговите сираци.

За себе си направи друга воденица до последната кюприя. Почувствувал се недобре, старият майстор реши да вземе прошка от двамата вградени.

Една сутрин той излезе от воденицата, застана срещу кюприята и викна:

- Прощавай, Ляню, че та вградих и затрих в млади години… Тебе вградих - овчарин, а насрещу еничарин, един срещу друг да стоите и тънка кюприя да крепите, никога да се не събирате, никога да се не виждате, един на друг да си помагате, та кюприята все да е права и здрава за хорско и людско добро.

На другия ден майсторът-воденичар склопи очи до изгасналото огнище. Двата воденични камъка останаха да се въртят на празен ход чак до вечерта.

Оттогава старата Хубченска кюприя на много неща стана свидетел, на много събития. През нея минаваше родопската мъка и по-рядко родопската радост. Соколовските жени до нея изпращаха мъжете си на гурбет, а напролет тук ги дочакваха техните деца.

Изградена и стъкмена с хладни камъни и топъл хоросан, тя служи на хората здрава и права, както я беше благословил майстор Митре.

Смениха се времената, смениха се и пътищата. Старите кюприи една по една заотстъпваха място на новите мостове, тогава и Хубченската кюприя трябваше да отстъпи място на по-широк мост, по който да минават не само задянати майки и товарени мулета, а и първата конска каруца.

А тя остана встрани, обрасла с чимове и здравец, като зеленясал гроб на отминалото старо време.