ОКЕАН
Плувам, плувам…
Всеки ден и всяка нощ
плувам…
На разсъмване
и на замръкване
плувам…
Океане - чувство,
нямаш бряг, където да поседна,
остров нямаш - да почина.
Двете ми ръце, с които
някога от доброта съм галил
на жените красотата,
на мъжете самочувствието,
от едно-единствено движение
се превърнаха на риби перки.
И краката ми
с колене, които никога
на колени не са падали,
ти превърна в рибешка опашка, океане.
Водолазите, които слизаха
да измерват дълбините ти,
заболяваха от морска болест
и умираха обвеяни от слава.
Колко си добър!
Неочаквано добър си, океане.
Всяко любопитство си готов
да платиш със слава,
само да останеш все така непроменен,
все така неопознат.
Смисъл няма,
няма резултат
от подобни водолазни жестове.
Нека дробовете ми
в хриле да се превърнат.
Нека целия да се покрия с люспи -
като риба…
Чак тогава ще ме пуснеш
в дълбините до потъналите кораби:
сенки на обичали мъже,
сенки на обичани жени.
От кораловите ти съкровища
няма да открадна нито стрък.
Никога не ме е съблазнявала
красота на вкаменели чувства.
Само на безбожното налягане
моето сърце да издържи,
моето сърце, единствено останало човешко.
Но ако от радост полетя нагоре,
към повърхността,
за да разглася на всички живи,
че и твойто дъно има край!?…
Ти спокойно можеш да премажеш
с тонове налягане сърцето ми.
Но и себе си ще окървавиш, океане.
О, едно сърце човешка кръв
стига, за да промени поне
цвета ти.
