Жеко Христов

ТРАКИЯ

Сокол в небето й криле разперил -
под слънцето блести.
Червена роза за ревера ми
пред всеки дом цъфти.

Селцата й са малки и зелени,
без гробища са някои дори.
Щурец разпалва древните й вени
и моето чело гори…

По бреговете вечер на Марица
момичета очакват обичта…
Сред Тракия съм пак - и коленича,
обхваща ме отново нежността.

Една звезда зад мен изгрява,
дъхти купа сено…
О, роден полъх, не оставяй
сърцето ми само.

БАЩА МИ

Под топлото мучене на животни
минават дните му красиви…
Живял с пейзажите сиротни
на ритите с ръце и рало ниви,
със грижата по многото момчета,
със всяка лятна пукнатина
и с подвига на първите щурчета,
той постепенно става глина,
с която се извайва вечното.

Разглеждам го сега спокойно,
като утихнало корито речно,
додето се събуди… знойни
и яки са плещите му широки.

Аз цял живот вървя след тия
огромни канари - не да се крия -
да не изгубя своята посока.

МАЙКА

Върху скута ти расте полека
най-голямата ти радост.
Майчице, не ти е леко
в тоя задух.

Седнала на камък, цял опален
във пещта на лятото,
ти със няма нежност галиш
на главицата му детска златото…

Как ще се отплаща някога синът ти,
ти не искаш и да знаеш.
… И луната на гръдта ти
край устата му сияе.

СЪБОТА СЛЕД ОБЕД

Събота след обед. Свечерява.
Аз между града и селото съм пак.
Залез сянката ми удължава,
но е близо бащиният праг.

Бяга гущер и се крие
в дупките на селския ми път.
Полудя ли, моя кръв, та риеш
като конче сухата ми гръд?

Тука се усещам необятен.
Тука имам висини.
Тази е земята, към която
всяка моя жажда се стреми.

Устните ми гърбави, горещи
за привет потрепват всеки път…
А в крайселската река отсреща
вече първите звезди блестят.

ПРИСПИВНА НА СЕЛО

Ах, оставете песента приспивна,
музиканти.

И без това дълбоко са заспали.
И хълбоци оголили
под ризите си бели,
те спят…
Един на друг и лека нощ не пожелали.

След тежката умора във полето,
след огъня в гърдите и челата,
те легнаха направо под небето,
под себе си постлали
хладината на тревата…

Най-малко време
за съня остана.

На село хората не спазват времената.

И може би приспивната ви песен е желана
там, дето е залостена вратата.

ВЕЧЕР

Мокри ветрове донасят
свирката на нощен влак -
минал по завоите опасни,
вярвал на поставения знак.

Нечия врата се хлопва,
блика от прозорец светлина…
Даже уличната лампа
става златна мъничка вълна.

Крача и си тананикам -
радостта ми тук не е сама.
Може щастие да има, викам,
и на нашата земя.

СТАРЦИТЕ НА МОЯ КРАЙ

Аз много имена забравих вече,
на много хора смътните черти
голямата река на времето повлече…
Гласът им само в мен ехти.

О, те накрая даже не оставят
по некролози имената си… Над тях
тревата на Йоханес Бехер се изправя
със замах…

Не обвинявам себе си, ни никого.
Изчезват като своите коне…
Ала каруцата на дните си довлякоха
до нас достойно и красиво те.

РОДИНО

Ако разстелеш върховете си,
Родино,
ще затрупаш самочувствието
на страни големи,
които често са те слагали
под палеца си
със насмешка
(но само върху географски карти).
Родино,
ти си расла и растеш нагоре,
в полетата на птиците…
Макар съдбата ти да е човешка.

НАЙ-ХУБАВОТО МЯСТО

Свободата има най-хубавото място
в сърцето ми - отдясно, до мама.
За много други неща там ставаше тясно,
ала за тях двете то винаги беше голямо.

Най-много им дължа за светлината,
когато ми е причернявало…
И за силата и посоката на ръката,
в непосилен труд премалявала.

Най-верните думи те са ми подсказвали
и от черни пътища връщали.
Когато зли хора за зло са ми приказвали -
най-силно те са ме прегръщали.

Виждал съм ги - сърдечни и смели -
да крачат до мене, до моето рамо…
Те до днес каквото са ми взели,
връщали са ми го за двама.

УСМИВКА

От усмивката не се страхувай,
стига да е чиста
като скръб.
Улови се здраво и пътувай,

между зъбите със житен клас.

НОЩ В ИНДУСТРИАЛНИЯ КВАРТАЛ

Смени ли се сменяха, не зная,
може и минута туй да бе -
беше спрял завода да дълбае
със комини старото небе.

И се спря луна голяма,
както някога над моя край.
Ах, защо, защо го няма
кучето ми да излай…

ЛОДКА В МОРЕТО

От дългото ми утринно стоене
върху крайбрежните скали
остана ти закотвена у мене
и твойта участ ме боли…

Отнякъде изплуваше полека
по гребена на пъргава вълна
и после се изгубваше далеко…
И нищо друго -
шир и глъбина.

Прощавайте, големи кораби, че аз,
изправен пред това море голямо,
със часове стоях замислен само
за тая малка точка между вас.

ЗИМА

Птица самичка на клона
тъжна и малка
стои.

Какво ли си спомня?

Бавно снегът вали.
Недейте я гледа -
боли.

СЪРЦЕ

Върху постелята на своето легло
и тази вечер уморено се отпускам.
Напрегнато остава само потното чело,
ала сънят превзема мойте устни…

И бих заспал, но някъде през сън
един огромен и тревожен чук заудря.
Защо не спира бесния му звън,
нали ще трябва сили да набира и за утре.

Защо тъй бърза? И какво кове?
Ръка над нас нашественик ли вдига?
Родината ли вика храбри синове…
О, спри, ковачо, луд ковачо, стига.

Родината свободна и щастлива спи
и майката приспива с песнички детето си.
О, спри, ковачо, луд ковачо, спри.

И хващам с две ръце
сърцето си…

УТРОТО В НЕДЕЛЯ

Утрото в неделя не е мое.

То е на бащата, който
на ръце детето си люлее
и се смее.

То е на сирака,
пак сънувал
майка си…

То е на старицата от село,
дето се катери по лавиците
и брои паниците.

И повиква нежно синовете си,
пръснати далеч по градовете.

***
Знам, че знаеш моя дом,
но не идвай.
Няма онова във него, за което
се говори с почит шепнешком.

Четири стени,
побелели като мене,
и портрета прост на мойта обич.

В пукнатините
един щурец безсмъртие раздава…
Не, не идвай в моя дом.

Самотата не е слава.

***
За детство нямах никак време.
Аз винаги бях мъж.
Аз нямах празници. Големи
и трудни, делниците изведнъж

превзеха крепостта кристална
на детството ми… Не криле
жадувах сред горещите хармани,
а глътчица вода поне…