Жеко Христов

БУРЯ

Защо е тази грозна буря
над тоя хубав и спокоен град!
Прегърбени липи се прекатурят,
водите мъкнат птичета и цвят…

Стоим със теб зад тъмния прозорец,
трепериш ти пред мътните води,
а аз си спомням за ония прости хора,
които във такива страшни дни
с големи ямурлуци накачулени
препускаха кобили във удавения кър.
И отговор на свойте викове дочули,
и всеки станал още по-добър,
прибираха децата си, добитъка.

И мълчаливо се извръщаха назад…
И само ужасените очи се питаха:

Нима така ще свърши тоя свят?

Какво стоиш, вратата бързо отвори!
Ти конско цвилене не чу ли?
В такива дълго помнещи се дни
тракийците възсядат мокрите кобили.

СРЕЩА С ПРИЯТЕЛЯ ОТ ДЕТИНСТВО

Дъх от колибите на мойто детство
ти ми носиш
и пламъка червен в огромната уста
на кучето, което в нощите
безкрайни пазеше бостаните
на благия ми дядо.

И как успя в горещите си шепи
таз глътчица вода
от кристалните бакъри
на мама да ми донесеш?
Дано не си забравил и листо
от ябълките диви на Казълкая
и бялата ми риза, със която
най-здрави сънища съм спал
направо под звездите…

А през деня в посоките на юни
се губехме посред крилете
на махащи огромни пеперуди.

Приятелю, ела край огъня на спомена
да хвърляме големи цепеници.

ДОДЕТО ВСИЧКИ СЕ ЦЕЛУНЕМ

Безразличен ми стана този свят.
Дори не виждам смисъл да се
пишат стихове.
(Из един разговор)

Премного работа ме чака още,
за да ми стане
безразличен този свят.
Напусто ще е било нощем
безсънието ми.
Назад
не ще се върна. Мълчаливо
и бавно ще пътувам към целта.
До бъдещето
нощем ще отивам,
ще се завръщам сутринта,
свидетел за да бъда на събития,

на всеки смях,
на всеки плач.

Да чакам гениалното откритие
против скръбта
във някой кабинетен здрач.
Да чакам селянина да привикне
и във завода да мечтай
и още някой брат си да обикне,
и още някой да узнай

защо на втори юни
стоим на колене.
Додето всички се целунем,
ще пиша стихове…

УТРО НА ВЪРХА

Едно велико утро беше
ме повалило на колени.
И хукна вятъра да среши
разбудения свят край мене.

И синина от теменуги
изплува бавно пред очите…
Да ме достигнат чучулиги,
се вдигнаха от равнините.

СИМЕОН ВЕЛИКИ

Книжовнико, главата си вдигни,
метни на стола
мантията мека -
перото уморено остави,

не съм те виждал
десет века!

Аз златния ти век си спомням,
когато покрай четири морета
ти миеше копитата на коня -

проблясващи във боя с враговете

като светкавици
от четири страни.
Аз много преживях
в столетията после…

По дългите ми белези тръгни,
мини през хребета на кълцаните кости
и ако падне тежката сълза
и стегнатите устни се разтворят

за поздрав, че през тези времена
аз храбро съм се борил,
ще ти отвърна
весел и могъщ:

макар да нямах твоите морета,
под всеки силен мъж
измити бяха
тежките копита на конете…