Владимир Янев

Синът на Петко Коларов - учител от великотърновското село Драганово, е съвсем млад, когато се насочва към поезията. Началните му опити (включително неговите хумористични стихове, най-често подписвани с псевдонима Хенри Фей) представят ранна версификаторска сръчност.

Тя е налице и в лирическите публикации в списание „Нов път”. По-сполучливите сред тях са повлияни от поетиката и идейността на Смирненски.

Това ясно личи в стихотворението „Ний”, в което не само препратката към идентичното заглавие на Юношата, но и лирическата разработка на мотива за страдащите и буреносни тълпи, и стилно-образната организация напомнят характерното за поетическия предтеча.

На рано отишлия си поет е посветена и прочувствената творба „След погребението”, където елегичното признание и осъзнаването на творческата значимост („В душата ми сбират се сълзи и вопли, / в душата ми твоята песен звучи”) довеждат до идентификация с революционния бард: „И може би скоро през вечер безлунна / и аз ще да падна разбит и ранен - / че стръвна орисница тайно целуна / със черна отровна целувка и мен”.

В дебютната книга „Жертвени клади” (1924) творбите от този тип са преобладаващи и са отделени в цикъла „Синовете на слънцето”. Те са „най-революционният отрязък от творчеството на Асен Разцветников“, както твърди Иван Станков в монографията си „Скръбният, нежният” (1993, с. 17).

В тях темата за смъртта, разработвана още в предизвиканите от туберкулозно заболяване юношески стихове, се гради върху предвидими лирически решения.

Така интимната изповедност в откриващото стихосбирката „Посвещение” приключва с клетвената декларативност на финалната строфа: „И нека в оня ден, кога сред боя / закапят пак рубинени звезди, / и аз, незнаен редник във безброя, / да падна със пронизани гърди”.

А в ранния опит за лиро-епическа сюжетност „Предтечи” от 1918 г. (предходното заглавие на творбата е „Новата Голгота”, а поставената от автора година е значеща!) се представя разстрелът на трима войници, осъдени за участието си в сраженията при Владая.

Тук още в първата строфа е въведен образът на Христос. Вечен скитник по безкрайните пътища на страданията, той сваля „от морно рамо / товара свят и в миг сълза проля”.

Следва лирическа коментарност с характерна за Разцветников естетизация на гибелното: „Бе тиха нощ на лунните измами. / Едничък ужасът трептеше само / над снежните замрежени поля”.

В поантата на ранния праобраз на „Каин” баладният кръг се затваря: „И бледният Христос едничък само / целуна тих заринатата яма / и капчиците кръв по белий сняг”.

Иван Станков находчиво, макар с известна доза нагаждане спрямо библейските кодове, отбелязва, че двата цикъла в „Жертвени клади” „разговарят помежду си като Вехтия и Новия завет”.

Красиво казано, а иначе точно е твърдението, че „първият цикъл е пророчески”, предсказващ „онова, което ще се е случило във втория” (с. 9).

Цикълът „Синовете на слънцето” е по-неубедителният в книгата. Най-въздействащите творби в него са „Звездни нощи”, особена втората част, в която образът на скръбната майка се успоредява с този на злочестата Богородица, и „Полски стрели” - с предчувствието „морни възнак ще умрем” и с класически орелефената финална строфа:

Царевица
ранна
рони златно зърно.
Майко,
прегърни ги -
те не ще се върнат.

Същинското ядро на стихосбирката е съставено от „кървавите вопли” на творби, родени от ужаса на септемврийските погроми.

Това е очевидно за съвременниците на авторите от „Нов път” и е фиксирано от Георги Бакалов в статията „Трудова поезия”, където се отбелязва: „Кое привлича младите поети към септемврий? Главно - ужасът. Не изключително, но главно - ужасът, страданията, кланетата, зверствата, т. е. само едната страна на събитията. Другата - героичната - страна на тия събития, по причини може би лежащи извън тях, е останала почти чужда на тяхната поезия”.
Тук диптихът „Сред запустение” има програмен характер. В неговата първа част отново се провижда макабрическата образност на Смирненски - неговият „златолуспест гигант”, изправен „сред морета от кръв и сълзи”, е репликиран от Разцветниковия „призрак зъл и чер”, който „с огнен поглед сред тъмите / за нови жертви стръвно бди”.

В случая имаме среща със символика, характерна и за социалната публицистика на 20-те години. По-специфична е втората част, в която звучи лайтмотивът на лирическата задача:

аз диря всеки брат загинал
и всеки спазен кървав знак.

По този повод ще припомня установеното от изследователите - в „Жертвени клади” (за разлика от авангардните екзалтации на Гео Милев и Никола Фурнаджиев) лирическият изказ на Разцветников със своята елегична интонираност напомня заупокойната молитвеност и реквиемната трагика.

Характерното за този изказ се определя от сакралната изтънченост на лирическата фразировка в „Молитва”, където мотивът за смъртта е обвързан със символната естетизация: „Смирена вечер - сестро нежна, / ти, що със крем и теменуги / услаждаш всеки мирен сън, / приспи във свойте звездни люлки / на смърт ранените в борбата / за правда и за светлина”.

В тези стихове особено интересен е постигнатият ефект при успоредяването на разноредната и все пак свързана с битийния цикъл семантика на люлката (началото, светлия покой) и приспиването (края, смъртта).

Тази синтезирана контрастност е налице и в „Каин”. В лирическата интродукция на стихотворението прави впечатление идиличната образност: „В люлки от здрач и вечерна позлата / тихо се спущаше летният сън”, която е в опозиция и на въведените образи на „двамата мрачни и морни солдати”, „пияни от вино и гръм”, и на зловещата ситуация с убийството на пленените.

Кулминацията на ужасното е в синестезийно организираната коментарна строфа:

Беше жестокост и тъпа, и странна.
Бяха смразени от ужас лица…
И по ножовете с писък възпламна
кръв от набучени живи сърца.

Тези запомнящи се стихове, а и неотразимото цялостно въздействие на творбата представят колкото трагическа реалност, толкова и кошмарни видения на смъртта, сънуването на ужасното.

Затова не мога да се съглася със становището на Иван Станков, че смъртта не попада в „смисловия център” на изображението в „Жертвени клади”, че тя е „изцяло изместена от скръбта, която, бидейки духовна съставка на погребалния обред, ще осигури безсмъртието на героите”, и че при Асен Разцветников „смъртта не просто отсъства, тя се преодолява” (с. 40).

От кого се преодолява в случая - от девойката, стареца и момъка? И преодолимо ли е гибелното побратимяване с братоубиеца?! Двамата „мрачни и морни солдати” вече са докоснати от смъртта, не могат да избягат от крясъка и смеха на Каин.

В „Жертвени клади”, а и в цялостното поетическо творчество на Разцветников смъртта е и преодолявана, и непреодолима като цялостен комплекс от разнородни усещания за героичност на революционния дълг, за необходимост от жертва, за ужас от засрещането с нея, за психологическо осмисляне на необходимостта от нея в името на истинско човешко съществуване, за неизтриваемия знак на убийството като памет. Тя травмира, депресира, раздвоява, независимо от утехата за безсмъртието.

Баладата с известната поанта („сам Каин тичаше блед и разрошен след тях”) буди асоциации с иконата на екзистенциалното страдание „Вик” на Едвард Мунк.

Зашеметяващият трагически заряд на творбата, в която зловещият сюжет довежда до универсалната символика на каинството, представя оригиналното в лирическите решения на Разцветников.

За разлика от също така стойностни работи като „Полски стрели” и „Удавници” тук е налице движението от обективирането на смъртта към екзистенциалното ? изживяване.

Разбира се, в „Жертвени клади”, а и в „Двойник” това движение е обвързано със социално трагическото, свидетелство за което е „Предтечи” - последната, резюмиращата творба в книгата.

Това личи в началните строфи:

Още димят незагаснали клади,
ножът все още е остър и стръвен -
още над мъртвите степи припадат
дни на безумства и нощи на кърви.

Но - обгорени със въглен и пламък,
пили възторзи и черна невера,
ние отново издигаме рамо
и градовете отново треперят.

Смъртта не е игнорирана - по-скоро тя е идеологически редактирана, а доколкото в „Жертвени клади” са налице препращания към библейско-евангелска образност, те не изпълняват основни идейни функции. Представянето им като смислови стожери на религиоподобни внушения е оспоримо.

Така поантата на „Предтечи” „и, разрушили железните порти, / ний забранения плод ще откъснем!” изразява богоборческа теза, аналогична на поетическите внушения на Смирненски и Гео Милев. Иначе предложението на Иван Станков „Жертвени клади”, „Двойник” и „Планински вечери” „да се разгледат като ада, чистилището и рая, през които трябва да мине душата на лирическия герой, за да получи пълното знание и да се влее във вечния покой на Вселената” (с. 6), е интересно, ако и да ми изглежда съмнително един от най-болезнените български поети да постигне благата на райската хармония.

След дебютната си книга все по-отдалечаващият се от ценената традиция на Смирненски млад поет прибягва и до експерименти с модерното озвучаване на народнопесенната традиция.

Свидетелства за това са поемата „Мор” и някои творби, близки до митопоетичното възприемане на смъртта като „Есен - 1924″ с доста често цитираната от съвременниците строфа „Огнен змей, убит сред равнините, / мой усоен, зноен мой Балкан - / кръв тече от твойта гръд разкрита, / цял си в кръв и слънчев дим залян”.

В тази посока бихме могли да достигнем до наблюдения за модерната трансформация на архетипни и фолклорни наслоения в поезията на 20-те години, с която са свързани книги като „Иконите спят” на Гео Милев, „Пролетен вятър” на Фурнаджиев и стиховете на Ламар.

Но по-съществена за лириката на Разцветников е изострената метафизическа настройка. Нейно върхово изражение е поемата „Двойник”, родена от личностно и социално обусловени травми и депресивни състояния.

Тук танатосните изживявания и внушения са сложно разпластени в духа на определено страдалческа позиция спрямо случващото се в актуално историческото и универсално етичното.

Идентификациите на героя с Дон Кихот в първите три части на поемата и с Исус в деветата част са по линията на неуспешните опити за морално въздействие в изначално прагматизирания и ожесточен свят.

Разцветников прибягва до изненадващо интерпретиране на темата за двойника, чиято традиционно инфернална природа е представена по съвсем различен начин в поемата.

Ако в класическите текстове двойникът е заплашващата и побеждаващата с аморалността си фигура на античовешкото и богоотрицаващото, то в поемата заплашително за героя е самото притежаване на хуманни добродетели.

Желанието да се преобрази светът съобразно с изконно нравствените принципи, претърпява пълен крах - неприложими са тези принципи в настръхналите модерни времена.

От подобно трагическо осъзнаване начева все по-бравурното темпо на мотива за смъртта в бруталната и непонятна действителност.

Ако в трите начални части рицарското служене е подиграно и победено от жестоките „братя със глад и със зъби в зениците” (кошмарна „вълча” метафора!), то в по-нататъшното лирическо движение, обхващащо конкретно историческото и универсалното, натрапчиво зазвучава мотивът за обречеността на идеалите.

Така след безутешното приковаване на Исус, победен от изгонените преди това от храма търговци, идват внушенията за света като засада, за хората като „жестоки чудовища” и за сатанинствата на цивилизацията в десетата част, избухването на „тихата вяра” във възможността на Христовото завръщане в единадесетата, за да се достигне до суицидните кошмари на следващите две части.

Темата за неизбежната физическа и нравствена смърт зазвучава все по-могъщо, за да се стигне до трагическата парадоксалност във „фаталната” тринадесета част.

В нея героят успява да унищожи двойника на доброто и прекрасното в себе си и съобразно с преобърнатите морални стойности най-сетне да се социализира, да заживее като всички. Той вече заявява с горчива ирония за себе си: „Аз съм честен човек, аз съм умен и много почитан”.

Тук можем да видим близостта на „Двойник” с „Приказка за честта” от „На гости у дявола” на Смирненски. Реакцията срещу тъпите и странни преображения на жестокото и убийственото в обществените спектакли в творбата на Смирненски е изобретателно саркастична, докато при Разцветников е травматично трагическа.

Общо обаче е заключението за неизбежната нравствена гибел в корумпирания и меркантилен свят.

От друга страна, както е в поемата на Разцветников, самото наличие на светъл двойник също е гибелно. Това се разкрива в епилога на поемата - двойникът е възкръснал, невъзможно е освобождаването от него, което означава ново пропадане в екзистенциалния ужас.

Тези съждения очевидно са „в разпра” със схващанията на Иван Станков, но нека читателят не разбира, че отричам вълнуващата му книга „Скръбният, нежният”.

Напротив - смятам, че тя, както е по принцип с писаното от този интерпретатор, разкрива изненадващите хоризонти на винаги възможните разночетения! Обаче ми се струва неадекватно да се твърди, че в епилога е налице „помирението на Духа с Душата”.

За Иван Станков „Душата се е смирила, пуска Духа напред, да отваря пред нея пътищата земни и небесни, а Тя - бунтовна, но примирена - да го следва” (с. 59). Доста странно е разбирането на „Двойник” като „поема за спасението, а не за разрухата и разпадането на човешката личност в условията на реалния живот, за спасението на човека чрез идеята за Бога”. Ако Бог е любов, точно такава идея няма в епилога.

Тук смятаният за убит двойник (носител на рицарския активизъм и на спасителни хуманистични послания) възкръсва.

Оказва се, че той е неунищожима част от душевността на герой, който разбира, че именно това възкресение препятства социализирането му в страховития свят на преобърнатите нравствени ценности.

Той няма да бъде припознат като честен и умен, няма да бъде почитан в парадоксалната реалност, саркастично представена от Смирненски в „Без чест ли си? - Прави ти чест!”.

Да, „Двойник” може „да се разглежда като оптимистична философия”, както предлага Иван Станков, но не в посоките на клерикалната метафизика, а в плана на трагическото социално-нравствено благовестие.

Конкретно: реалният житейски опит показва, че злото е неунищожимо, поради което човекът е заставен да заживее според критериите му. Оттук следва необходимостта от убийство на доброто в собствената душа.

Оказва се обаче, че не само злото, а и доброто е неунищожимо. „Тъмно и страшно” е да живееш в териториите на злото, но героят има и „синьо небе във душата си”. Това е неговата орис, той я разбира. Ако и да вижда спасение в безразличието, той завинаги ще страда от различието си спрямо нормите на обществената мъртвина.

Проследявайки поетическата еволюция на Асен Разцветников в контекста на темата, ще отбележа, че в лирическото му изображение първоначално смъртта е представена в традиционния героико-романтичен дух, свързан до голяма степен с вече автоматизирана публицистичност и символика.

Но и тук, в отделни творби и образни попадения, проличава лирическото дарование, революционната идейност съответства на радикалния дух на времето.

Чувствителността и талантът на Разцветников се проявяват в елегичната човечност на значимите творби от „Жертвени клади”. Тук социалната интерпретация на смъртта се засреща с противоречивостта на метафизичните универсалии.

Поемата „Двойник” в това отношение е парадоксалният трагически връх на все по-омрачняващата поезия. А в репрезентативната стихосбирка „Планински вечери” (1934) танатосната тема зазвучава все по-минорно, за да се стигне до тягостното примирение, пък и до своеобразен копнеж по смъртта - като избавление от депресивните състояния на изоставения и самотен човек без илюзии.

Посоките на лирическото внушение при разработката на темата при Разцветников се провиждат в смъртта като победа; смъртта като голяма народна и социално-нравствена трагедия; смъртта като екзистенциално усещане за личностна и обществена катастрофа; желаната смърт спасение.