Из „Любовни вертикали” (2017)

Йордан Пеев

ОЧАКВАНЕ

По градските балкони
сред фикус и мушкато
съвременни мадони
простират дъх на лято.

По сочните им устни
полека се изписва
предчувствие за вкусно
с пулс на очакван смисъл.

Зад къдрави пердета
една кошара празна
очаква туй, което
спи в сочната им пазва.

И мислите им литват
в пространства звездочели,
където ще попитат
момиче ли, момче ли…

А после ще се спуснат
над градската омая
и в тях ще се завърнат,
с което вече знаят.

КАМЪК

Сънувах тялото си как ридае
като дърво прекършено от буря
и как беззъба ярост го дълбае
в желанието му да бъде друго.
И вместо да е слабост, да е камък,
и в твърдостта му да е недостъпно.
Зад всяка болка крачи рана,
която от измъченост потръпва.
И вместо от тревожност да се буди
в безчувствие душата си да види,
и всичките й сини пеперуди
да станат вкаменени какавиди.
И в миг почувствах как се вледенявам,
как ставам твърд… И почвам да изстивам.
И как полека се превръщам в камък,
от който топлината си отива.
Тогава осъзнах, че само обич
от камък пак в човек ще ме превърне.
И стреснато очите си отворих,
и се събудих, за да те прегърна…

РАЗГОВОР С МЛАДОСТТА

Недей се радва, щом ти обещават
любов до гроб и вярност чак до края,
че тези думи някой път са брадва,
сечаща както и смъртта не знае.
Да, любовта по право е награда,
но може да е бич, вина и бреме,
и да те граби вместо да ти дава,
додето и последното ти вземе!
Ти възразяваш: Тя е път, надежда!
О, да, така е!… Няма с теб да споря,
макар да знам, че скърби ще подреждаш
в усилието да е само твоя!
И всяко обещание лъжа е,
щом с вечното опита да граничи,
но ти вървиш към нея, без да знаеш,
че рядко любовта до гроб обича.
Молбите ти са скелети на думи
в отчаяния опит за безкрайност,
и в сянката им бавно се изгубваш,
а щастието си остава тайна.
Аз знам, че до полуда се тревожиш
какво и кой ще срещнеш по земята,
и чувам в уморената си кожа
щурците как разрязват тишината!
И чувствам как чрез тебе в мен възкръсва
зелена страст с кураж многопосочен,
а после в отмалелите ми пръсти
светулките бродират многоточия.
По тъничкия лед от страстни клетви
без страх пристъпва младостта ти сляпа,
заслушана в синкопа на сърцето ми,
додето аз като снега се стапям…

ВЪЖЕ

Любовта без привързване само ти знаеш какво е,
но за мен тя е камък от навик и време изстинал,
който падне ли, пръска се в ехо… И глъхне в усоя…
И топи се подобно на утро без спомен за минало.
Ти ми казваш, че топка от чувства съм и ти е много
тази жажда, в която с пресъхнали устни те пия
и макар че светулки сме после в ръцете на Бога,
бързо гаснем… И в своите черни черупки се крием.
И покривам със слепи усмивки ревнивите рани,
както ти по гърдите си криеш любовните дири,
дето някой наместо любовен печат е оставил,
както хапе вълкът стръвно свойта вълчица по шията…
И виновна от страст любовта зад премерени думи
по ъглите на погледа ти се изнизва без име,
и подобно на риба към тъмното дъно се губи
сред сребристите сенки на твоите бивши любими.
С огърлица от мъжки въздишки полека разлистваш
трепетликите, дето се люшкат в душата на всеки,
който някога дръзнал е само за тебе да мисли
и изгубил е Малкия принц по лисичи пътеки.
Затова всеки миг, в който влюбен пулсирам до тебе
и с въже от копнеж за сърцето ти нежно се връзвам,
ми е нужно докрай да те чувствам и да съм потребен,
въпреки че към следващия развълнувана бързаш…

ДО БЯЛО

На любовта - една любов й стига,
на чувствата - смълчана нежност в длани,
която като облак да ни вдига
сред танц на ветрове, от страст пияни.
Промиваш ме до бяло… И без сянка
вървя през теб, а ти минаваш в мене
като нега в случайно срещнат странник,
на който всички думи са зелени.
И те покълват светли от надежда
преди от нас да литнат като птици.
Тъгата е стоглава… И поглежда
с очи на принц опитомил лисица…

***
Един до друг вървим,
а празно помежду ни
и свъсено мълчим
като ъгли в окръжност.
И уж съм ти любим,
и ти си ми любима,
а заедно стоим
студени като зима.
И няма знак и път,
че с теб ще се повторим,
и в хладната си плът
на себе си говорим
как в някой бъдещ ден
отново ще се срещнем:
аз - влюбено зелен,
ти - разцъфтяла нежност.
И пак ще сме кафе,
и страст с горещи пръсти,
а днес сме кадифе
от разпилени чувства.
И ето, че след миг
зад спомен ще се скрием
в сподавения вик
на бившето си “Ние”.
И чак след някой век
в съня на някой огън
с теб ще открием лек
за днешното ни
“Сбогом”…

***
Сред жужене на гладни пчели
в разцъфтели череши
ще застана зад теб и с мечтания
ще те прегърна…
Толкоз дълго сънувах и молех се
пак да те срещна,
че изгубен из себе си крачех,
додето се върна…
Върху острите, нежни стрели
на тревите наболи,
да поседнем в ръцете с две чаши
притихнало вино
и щастлива от обич над нас
да сияе магнолията,
а сърцето ми пролетно
като небе да е синьо!
Отпусни си главата на мойто
разнежено рамо…
Вместо сняг по косата ти цвят
от череши се трупа
и кажи на Всеблагия времето
тъй да е спряло,
че един от друг никога
да не си тръгнем от тука!

***
По средата на врялото лято
листопаден и есенен крача,
и превързвам със думи душата,
и я уча на ум как се плаче.

После в сянка на ангел небесен,
сливайки се докрай с дъждовете,
се отнасям в най-късната есен
с теб където съм слънчев и летен…

РАЗДЯЛА

“…Едва ли ще се разделим,
но знам, че няма да се срещнем.”
Георги Константинов

Тъгуват думите недоизказано
и пръснати като храна за птиците,
покълват в тишината на забравата,
без корен и небе, без страст и смисъл.
И празно е гнездото на надеждата,
в което с теб отгледахме съмнения.
Обидено мълчим… Не се поглеждаме,
а бяхме уж един за друг родени…
И хладни тръгваме към непознатите,
които чакат някъде зад ъгъла.
В ръцете им се губим, както някога
една въздишка ни прегърна влюбено.

РЕВНОСТ

“Не съди влюбен човек, той достатъчно
се е осъдил на копнежа по недостижимото
и мъката по невъзвратимото!”

Кръвта ми като обгорена тел
стърчи във вените ми вкочанена
от огъня, сърцето ми превзел,
в желанието да си само с мене.
И сам се паля в него, и горя…
С ръцете си се вадя и се нося.
В краката си се спъвам, но вървя
към тебе с тъжните очи на просяк.
И сам съм си окови и капан,
и да живея в сянката се уча,
че туй, което мога да ти дам,
от други искаш двойно да получиш…

УСЕТ ЗА НЕПОВТОРИМОСТ

Да бе небе като небе,
а то бездънна бездна,
в чиито ръбове криле
се чупят и изчезват.

И в него вместо да лети
виси като обесен
духът ми, че след всичко ти
изгубено небе си.

ФЛАМЕНКО

Вулкан от страст в танцуваща жена.
От тялото й литват пеперуди
и като цветна, пърхаща вълна
ме вдигат и в незримото ме будят.
Там среброкос я гледам среброок
как среброкожа в танца си сияе.
И с нея ставам сребърно висок,
и с посребрени устни я чертая.
А после сребротих и сребромил,
със сребронежни длани я прегръщам,
че в среброзвездната й гръд съм скрил
това, в което среброчел се връщам.
И знам, че танцът й когато спре,
тя сребропепелна ще се разпръсне,
и с края му в мен нещо ще умре,
додето в друг свят сребърно възкръсва…

***
В светулките на бъдещи години
се взираме от страх да не угаснем,
а думите - треперещи и сини,
висят като въжета над опасност.
За тях като удавници държим се
с надеждата, че всичко ще повторим,
но думите са сенки, не събития!
И като пяната са най-отгоре
над лакомата и бездънна бездна,
в която гаснат време, птици, хора…
И щом оттук завинаги изчезнат,
чрез други може би ще се повторят!
А ние с теб докрай несъвършени
ще шепнем в сенките на дни изстинали:
- Ела за малко в някой ден за мене,
Любов!… И остани така завинаги!

***
На годините в слънчогледите,
еднооки, стърчащи слънца,
ще се скрия… И тебе ще търся,
както търсят се стихнали в тайна деца,
които играят в сърцето на жмичка…

***
Дори да се събудя без ръце,
със спомена си пак ще те прегърна,
че който има влюбено сърце
от смърт за обич даже ще се върне!
Дори да се събудя без очи,
макар и сляп, чрез мисли ще те видя!
И глух да бъда - в мене ще звучи
смеха ти, с който мойта кръв се движи,
че този свят е вечен кръговрат
и в него по-значим от всеки смисъл
е усетът за чувство и за свят,
чиито страници с любов изписах…

***
Все очаквам онази безумна и страстна любов,
от която краката престават да чувстват земята
и в която съм тъй прероден, и различен, и нов,
че очите ми бляскат подобно на сбъднато злато…
И навярно защото я искам до смърт - все греша,
а пък тя като тежка вода преминава през мене.
И превит от очакване в своята сянка крещя
колко топло при нея е, а пък до мене студено!
И са обли, и облачни думите като тих страх,
че навярно илюзия е, от което в мен стихва,
но с коси побелели на вишни от цветния смях
една зряла и късна любов срещу мен се усмихва…

***
От всички въпросителни
най-трудни
са тези на очите ти
прелели,
които с многоточия
ме будят,
тъй както дъжд следобеден
в неделя.
И аз потичам нервно
по капчука
на мислите, които ме
втечняват.
В челото на бордюрите
се блъскам,
по плоския им череп
преминавам
преди да се разлея
върху всичко,
което все за тебе
ми напомня…
И само две покълнали
тревички
за нас ще шепнат с влюбени
глаголи.

***
Това, което имаш е врата,
това което нямам - ключ за нея.
И ето вече няколко лета
в сърцето си без погледа ти тлея.
Монетата, макар да е една,
е с две лица… И ти така си също.
Аз паднах се на грешната страна
и мъча се съдбата да обръщам
в надеждата да виждам само с теб
един свят, вместо два различни свята,
но вместо дъжд, над мен се сипе лед,
от който побеля до смърт земята.