СОНЕТ
превод: Димитър Василев
СОНЕТ
Тъй тежко диша пролетта със гръд зелена,
пристига отдалече бурята към нас;
природата очаква всеки миг и час
гърма на мълниите - няма и стаена.
Но виж, пронизва облаците издалеко,
подобно майчин поглед лъч златист и на -
разпръсва в дар спокойствие и топлина
и всичко почва да ухае, става леко.
Душата пие всичко като жадно зрънце.
Морето на живота стихва до брега.
О, колко щастие от толкоз малко слънце!
Любов и радост заедно вървят сега.
И нека бурята връхлита отдалече -
изчерпихме мига и все едно е вече!
АМОР РИПЕ УЛТЕРИОРИС
Колко дълъг ни се струва пътя към слънцето,
сега, когато в шепите ни морето изсъхна.
Когато възмъжахме с един куршум и ни накараха
да остареем с една война,
тъй както ни отнеха нашите момичета -
с един шрапнел в гърдите, с едно дете в сърцето,
момчетата ни - с един куршум в краката.
О, боже, боже,
колко е безчестно да умираш
в хладните чаршафи,
а пианото на сестра ти да бъбри за спокойствието на Евбея,
очаквайки безделника Южняк.
Колко е безчестно да усещаш
върху дланта си, наситена с обич,
топлата милувка майчина,
когато твоите другари загинаха на тротоара.
Дали е вой на открито море това, което ме смайва,
дали - гласът на спомена, който ме обкръжава,
дали - викът на угризението, което ме души?
А
как гърмят количките по пътя неизброден,
впрегнати с боси момченца,
натоварени с убити кентаври.
Левенти, увити в росната забрадка на нощта,
с първия лъч, забоден на челото;
левенти с лица направо срещу слънцето
и с нощта - като попътен вятър за телата им
„при екзекуцията призори”.
Никога не съм виждал такива нечисти мъртъвци,
велики мъртъвци, захвърлени без грижа!
Боже мой,
не се ли намери малко водица в една хладна егинска кана
не се ли намери една гъба в някоя почернена къща на Хидра?
Изгубихме вече обикновените си чувства!
Кои сили спряха стрелките на часовника,
кой вятър яхна носа на кораба ни,
кои майки се мятат над гробовете с номера,
къде се скъса въжето на живота, повехна май
и въздухът, препълнен с подозрение,
се отдръпна в тайна на Очакване?
Китка от светлина
в морето се огледа и угасна…
Едно дихание
отнесе няколко листа със себе си и издъхна…
И ето - внезапно!
Гърми земята, бог гърми, гърми небето,
гърмят орловите скали с чалмите сини.
Радват се равнините на огъня, върховете - на пламъка
и преснобоядисаните дворове,
радва се буйната юнашка кръв.
И един народ тъй горд, един народ левент
крещи могъщо срещу слънцето, срещу полярното,
предаденото слънце:
„Грейни поне веднъж и тук на тази сянка,
барута си да пална, че от сълзи овлажня.”
Гърци мои, храбреци с мустаците железни,
гърци - разрушители на крепости,
народ велик, народ без сянка -
приеми ни нас, отстъпниците, които се завръщаме.
ОПЛАКВАТЕЛНА ПЕСЕН ОТ БУЛЕВАРД „АМАЛИЯ”
откъс
На добър час! На добър час!
Може би отново ще се срещнем някога
в мигновеното затишие на една музикална пауза,
когато от тромпетите
мъртъвците се раздвижат в нас.
Но сега не мога повече да те оплаквам…
Руснаците отново си възвърнаха Никопол
и напредват към оградите на Румъния,
а вторият фронт ще се открие тази пролет.
Това е радост, о, велика радост,
която ме изпълва цял и се надига - вълна подир вълна…
И сега, когато от надгробни песни сме преситени,
другари, донесете сладък ръжен хляб,
маслини черни донесете с лук.
Дойде туй време да ядем и пеем.
„… Само тази пролет ще сме още - роби, роби,
това лято само,
докато московецът пристигне!…”
