Карол Николов

из „Спомени от България” (2003)

1. Запознаване с България

Любовта към Отечеството
превъзхожда всичките
световни добрини…
Г. С. Раковски

Велико Търново

Който е видял Търново, той никога не може да го забрави. До 1185 година, когато избухва въстанието против Византия, ръководено от двамата братя Асен и Петър, Търново се намира все още в своята „предистория”. Той е град на Първата българска държава. Опорен пункт при Шипченския проход. Най-прекият път от централна Мизия за южните провинции на страната. Той е укрепен град с конкретно предназначение в плановете на Крум и Симеон. Той е град с бъдеще, което ще започне през 1185 година. Каква е била ролята му при походите на Йоан Цимисхий и Василий Българоубиец? Хронистите не дават изчерпателен отговор. Изглежда че „предисторията” на Търново е твърде дълга. Не е било възможно войнският усет на траките да не оцени предимствата на търновските височини и живописно пресечения терен от Янтра. Професионалните военни специалисти на Рим укрепяват Търново и го включват в системата на Никополис ад Иструм. Оценява качествата му като крепост и Византия. Но за всички тях мястото, където ще възникне столицата на Втората българска държава е само възможност на терена. И едва за българите и славяните, този град става съдба. След повече от триста години на борби и победи, Първата българска държава е сломена.

Така се приближаваме към времето на Великия град Търнов.

Към края на 12 век, когато начело на въстанието срещу Византия застават двамата търновски боляри Асен и Петър, в територията на Северна България нахлуват последователно печенези, кумани, нормани. Тези нашествия показват военната неспособност на империята да брани северните си граници и влошават до краен предел живота на българите. Още преди да оглавят народния бунт, двамата братя влизат в преговори с куманските вождове и ги осигуряват като наемници, а Търново става водещ български град, около който се събират съпротивителните сили на страната, насочени срещу империята. Съдено е било на Търново да посреща победители от бойните полета на полуострова. И да коленичат пред него императори и василевси - Исак II Ангел по времето на Асен I, Балдуин по времето на Калоян, Теодор Комнин по времето на Иван-Асен II. Някаква сила е вдъхвал на  българите този необикновен град - с височините си, с неповторимото очарование на реката, която се врязва в него и гальовно го обгръща отвсякъде. И не са били само бойните подвизи, които са издигали неговата слава. Поколения каменари и железари, архитекти и строители, иконописци и резбари са строили и достроявали този град-приказка, поддържали са царствения му блясък във вековете, за да го превърнат в спомен за годините на османското подчинение, о който ще се подпира наранената българска гордост.

Велико и ярко творение на природата, този град сам е подтиквал към творческо извисяване, към съзидание и усъвършенстване. Столетия наред с артистичност и вдъхновение ръцете български издигат църкви и манастири, високи крепостни стени. Като в една неповторима художествена игра закрепват по височините двукатни и трикатни къщи, блестят на слънцето камбанариите на светли храмове, живописвани от талантливи майстори, създали търновската художествена школа. В дълбоки нощи скърцали перата на писатели като Евтимий и Теодосий Търновски - родоначалници на книжовната школа в Търново. Този градивен творчески устрем достига своята кулминация през четиридесетгодишното царуване на Иван Александър, когато ще бъдат създадени уникални паметници на изобразителното изкуство и архитектурата, на изящната словесност. Така ще расте във времето славата на Търново, ще се оглежда царственият град във водите на Янтра, за да запомни своето величие…

А после ще рухне всичко. Синовете на исляма ще забравят съюза против Византия със същия този Иван-Александър и като гладни вълци ще се нахвърлят върху разпокъсаната и вече разделена България. Прекалено силен е бил блясъкът на Търново, за да допуснат владетелите, че може да бъде угасен от някого. Ами ако този блясък не е имал стойност за другите? Или именно той ги е подлудявал и ги е карал да разрушават и да убиват? Че каква подготвеност биха могли да имат за възприемане на красотата главорезите на Баязид? Историята не прощава безпаметството на ония, които рушат. Но не може да защити и блясъка на ония, които в творческия си унес забравят за вероломството и злобата, срещу които трябва да се противостои, за да се оцелее под слънцето на тази земя. С векове на мрак и разруха са заплатени средновековния блясък на Търново и недалновидното пускане на селджуците на полуострова. С цената на най-висшето благо - свободата, заплащат балканските народи суетната болярска самостоятелност.

И трябва да изтече много вода и много поколения да се родят и да умрат като безправна рая, за да се стигне до началото на деветнадесетия век, когато българите ще вдигнат отново глава и техният художествен усет ще роди плодовете на българското възраждане. Ще се роди Колю Фичето тук, в Търново. И много като него по цяло българско. И този град ще стане отново град на бунтовници и завераджии, на строители и мечтатели, за да ни омайва и в наше време с оная слънчева улица „Гурко”, по която ще мине свободата на Търново и ще греят лицата на хората, лицата на къщите от Варуша и лицето на целия град.

Напластявали са се епохите в Търново. В многобройните експозиции на Търновския окръжен исторически музей е проследена историята на града - век по век, страница по страница.

Веднага след освобождението на България от османско иго Търново става център на интензивен политически и духовен живот. Тук заседава първото Велико народно събрание. Тук се избира първият княз на България - Ал. Батенберг. Приема се конституцията, наречена Търновска. Обявена е независимостта на България. Развихрят се политическите страсти на либерали и консерватори. Това е време, когато се говори открито и гласно за бъдещето на страната. Вдъхновените речи на Петко Славейков се превръщат в национална програма за гражданска свобода и демократизъм. Прието е решението в основата на българския книжовен език да залегне търновският говор. А присъствието на Димитър Благоев в града е причина за разпространение на социалистическите идеи. Тук се осъществява първата социалистическа сбирка в страната и се взема решение за свикване на конгрес. Издава се първият социалистически вестник - „Работник”.

Никой от духовните първенци на страната в ония години не е могъл да си представи, че България може да има друга столица освен Търново. И все пак предложението на Марин Дринов за София се приема от всички. И изведнъж животът в старопрестолния град сякаш секва. Не стига икономическата сила на Търново да се бори със забравата, да спасява и да поддържа старините - светините на Царевец, Света Гора и Трапезица. През 1913 година Търново е разрушен от катастрофално земетресение. Настъпват години на униние и застой.

Но идва ново събуждане и извисяване на Търново. Сега градът посреща своите посетители възроден и спасен, жизнерадостен и усмихнат. Наследниците на Колю Фичето овладяват архитектурно разчупения терен на града, а университетът и театърът се превръщат в културни средища не само от местно значение. Съвременното строителство изравни облика на много наши градове, но в Търново строителите са намерили решения, които отговарят на традициите само на този град. И не е могло навярно да бъде иначе. Присъствието на миналото ангажира. Силуетът на Царевец безпокои въображението на новите поколения. Повече от 800 години Търново е столица на България в съзнанието на всички българи, непрестанали да чувстват дълбоката си и трайна връзка с града, с радостта си от сре¬щата с него и с вярата в неговото бъдеще.

Копривщица

Копривщица е разположена в същинска Средна гора по долината на река Тополница. По всяка вероятност тя е основана от стари търновски родове в края на 14 век, когато след османското нашествие хиляди българи побягват към планините. Развитието на бегликчийството и джелепчийството, както и на занаятите в годините на Българското възражда¬не, довежда до икономическо замогване на населението, а от там до интензивно строителство на частни и обществени сгради. Три пъти градът е изгарян от кърджалии и три пъти наново е вдиган от амбициозните му жители. Хайдути бродели по планините и поддържали духа на народа в годините на робството: Богдан войвода, Детелин войвода, Дончо Ватах войвода, Мангър войвода, Ангел войвода, Ралчо войвода. Списъкът може да бъде продължен. Свободолюбието на средногорското население е създало отдавна традиции в революционната борба. Султански фермани са осигурявали относителната самостоятелност в управлението на града. Властта имала само един представител - мидюринът, но той никога не могъл да взема решения за селището без градските първенци. И никога жена му нямала право да ражда в града. А това значи, че през цялото си съществувание Копривщица е била родно място само на българи.

В годините на Българското възраждане копривщенският еснаф е обществената сила, която ръководи съдбините на града, строи обществени сгради - църкви, училища, назначава свещеници и учители. През 1837 година в Копривщица е открито второто в страната взаимно училище и за учител е привлечен от Габрово Неофит Рилски, а през 1846 година, с намесата на Найден Геров, който се е завърнал току-що от Русия, е открито първото класно училище у нас. Няколко години по-късно е създадено и девическо училище - също класно. Ученици, учили в Копривщица, откриват първите български училища в Пловдив, Велес, Силистра, Перущица, Стрелча и други селища на страната.

През 1869 година Васил Левски основава в града първия революционен  комитет. А след събранието в Оборище и предателството на Ненко Балдювчето, в Копривщица пристига из Пловдив кърсердаринът Неджиб ага, за да обезглави комитета и да предотврати бунта… В наше време всяка година на 2 май театралният колектив при читалището представя една постановка за барутната 1876 година. В този ден градът се препълва с посетители. Гласът на четеца по радиоуредбата повежда зрителите по стъпките на събитията. Към дома на Тодор Каблешков по Геранилото тръгва Неджиб ага. Повеждат към конака първите арестувани бунтовници. В дома на Рашко Хаджистойков Каблешков свиква комитета, който взема историческото решение да се обяви въстанието незабавно. Гръмва първата пушка на Георги Тиханек и поваля заптието Кара Хюсеин. Звънят църковните камбани и поведени от Тодор Каблешков, въстаниците се втурват към конака, превземат го и убиват мидюрина. Неджиб ага избягва по клисурския път, но това не намалява радостта от победата. Пушките гърмят. Звънят камбаните тържествено, призивно, а народът и въстаниците се прегръщат и се целуват. В този миг и най-коравосърдечните се просълзяват. Над трупа на мидюрина Каблешков пише кървавото писмо. Преподписва го Никола Караджов и тръгва за Клисура, „за да направи същото”. С бърз бяг на коня, куриерът отнася кървавото писмо към Панагюрище, за да го предаде на Георги Бенковски. Искрата, която блясва в Копривщица, възпламенява Средногорието и Родопските села. Въоръжени копривщенски чети се отправят към Старо Ново село, към Клисура и Стрелча, за да участват в боевете по тези места. Във в. „Нова България” Христо Ботев пише: „Българският бунт е влязъл вече в своите права и борбата се е захванала с всичката своя отчаяност. Касапницата ще да бъде страшна и отвратителна, жертвите ще бъдат безбройни от двете страни… Но треперете тирани!”

А след това Копривщица е откупена. Въстаниците се оттеглят в планината и след разгрома загиват от куршум или на бесило. Сега посетителите на града вървят по тихите улички на Копривщица с надвесени стрехи и еркери, с цветя из градинките и сякаш не могат да повярват в съществуването на бурните събития от 1876 година. Но е истина всичко. В къщите-музеи „Любен Каравелов”, Георги Бенковски”, „Тодор Каблешков” те се срещат с революционното битие на града, с революционните прояви на непокорните му синове.

Затова така силно и неотразимо въздейства Копривщица върху днешните поколения. Десетки табели по портите и фасадите на къщите безпокоят душата ни с имената на бунтовници и революционери, загинали за отечеството. И с името на един поет - Димчо Дебелянов, когото носим в себе си и чувстваме близостта си с него през всички възрасти на живота си.

Незабравима е Копривщица.

Банско

Сега в Банско се влиза по асфалтиран път с камион, с автобус или с лека кола. Но в годините на Българското възраждане по пътищата, изровени от дъждовете и водите на Пирин, са скърцали тежко натоварените кервани на банскалиите, запътени към пазарите на Цариград или към Средна Европа. Напластени бали с памук из Серско, сурови необработени кожи, луканки, суджуци, различните видове пастърми, бабеци и други хранителни деликатеси - домашно произведени в Банско или по селата край него, са пълнели самарите на керваните. А край тях са препускали въоръжени мъже. Мъже, които знаят как живеят свободните хора по широкия свят - какви жилища обитават, в какви църкви се молят.

Затова, макар и подчинени държавно, замогналите се българи в Банско строят широки и удобни къщи в зелени дворове, с яки дебели дувари от камък - като крепости. Такъв вид имат и до днес Сирлещовата, Буйновата, Повеляновата къща и др. А църквата „Св. Троица”, строена през 1835 година, поразява с мощните си размери, с архитектурния си облик, с дърворезбената си и стенописна украса. Забележителна е и украсата на гробищната църква „Св. Богородица”. За порасналото обществено и лично самочувствие на банскалиите говори и високата часовникова кула с камбанария.

Възрожденски уют и дух на напредничавост усещаме в родната къща на големия просветител и книжовник Неофит Рилски, роден в Банско през 1793 година. В такава къща се е родил навярно и оня страстен родолюбец - Паисий Хилендарски, чиято „История Славеноболгарская” ще безпокои съзнанието на мислеща България през цялата възрожденска епоха и дълго след нея. В една от книгите на Хилендарския манастир е запазена бележка, от която се разбира, че брат му Лаврентий е „обрекъл своята отцова кукя во Банско за Хилендарски метох”. Оригинален паметник напомня на дошлите в Банско за делото на Паисий.

С възрожденско разбиране за красотата, представителите на Банската художествена школа - художници от четирите поколения Молеровци, живописват църквите из селищата по долините на Струма и Места, в Рилския манастир - където работят Тома Вишанов, Димитър и Симеон Молерови, както и в манастирите на Атон.

Банско

Банско е роден град на поета Никола Вапцаров. Сега неговият дом е къща-музей. Битовата обстановка, в която е преминало детството му, е възстановена по спомени на майката - баба Елена. Пристъпваме прага на този дом и в душите ни зазвучават стиховете:

„Какво ще ни дадеш, историо,

от пожълтелите си страници? -

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии…”

Тук, под върховете на Пирин, при спомена за юначната храброст на войводи и хайдути, при незабравимия песенен фолклор на българите от този бунтовен край, преминава детството на поета. Ръкописи, факсимилета, спомени, снимки, единствената му стихосбирка, издадена приживе, наречена „Моторни песни” и подписана с името Ник. Йонков. Зад витрините на музея - костюмът, часовникът и двете награди, дадени му посмъртно - орденът „Народна свобода” и Почетната награда на мира, връчена на майка му от Световния съвет за защита на мира през 1952 година. И гласът на интелектуална Европа, която ще го нарече „един от най-модерните поети на нашия век”. И любовта на милионите му читатели по света, докъдето са достигнали неговите преводи.

Един кратък, но ярък живот в хилядолетния живот на народа.

Пирин

Вихрен или Елтепе (връх на бурите), както го нарича народът, се издига на 2915 м - втори по височина в България след Мусала. Той се намира в северната, най-висока част на планината, в съседство с Кутела, Муратов връх, Тодорин връх, Бъндеришки чукар и много други върхове, които изграждат суровия алпийски вид на Пирин и извикват чувството ни на удивление и възторг от могъщата му прелест. Замайващият простор и панорамите, които се окриват от Вихрен на север към Рила, на изток към Родопите, на юг и на запад към Беласица, Огражден и Осогово, действат неотразимо, покоряват и смайват с неочакваната и неподозирана хубост на планината.

Прибавете към тази картина юнашкия епос за хайдути и революционери - защитници на народа, имената на Паисий Хилендарски и Неофит Рилски, на „пиринския цар” - Яне Сандански, на Гоце Делчев, на Пейо Яворов, на Никола Вапцаров и на хиляди още герои, и вие ще изпитате законното чувство, че сте наследници на прекрасна земя с борчески революционни традиции.

Западно от върха, отбелязан само с малка триангулачна точка, скалистите спусъци се оттичат в ледниковата долина на Влахинските езера. На североизток е циркусът на Казана, над чиято страхотна бездна се издига правата северна стена на Вихрен, изкачена при тежки зимни условия за пръв път на 15.11.1949 година от алпинистите Ал. Белковски и Вл. Лободин. В Казана и по северните склонове на другите пирински върхове, впити в гранита и в мрамора, растат еделвайси, каменоломки, теменуги и омайничета. Изпод снега покрай Василашките езера издигат сини камбанки минзухари - едри като лалета. По усои и припеци в горите живеят диви кози и сърни, елени и мечки, лисици и вълци. Орли и соколи чертаят вековни кръгове в небето на Пирин, ограждайки сякаш небесната територия на тази дива и прелестна планина.

Мелник

Легендите и писмените източници не осветляват равномерно историята на Мелник. Тогава, когато се появяват те, той е вече „българско селище” според Скилица или „старо селище, което гъмжи от хора” по думите на Идриси. Това е времето на Първата българска държава, в пределите на която Мелник е включен от хан Пресиян.

Кръстопътен град е бил Мелник. Векове наред той е разменна монета между българи, византийци, латинци. Сменявали се управителите. Заселвали се или се изселвали администраторите и животът продължавал. Орачите и копачите, винарите, каменарите, строителите на крепости и манастири оставали. А те били българите. Но има един момент, в който Мелник се нарежда в списъка на българските столици. След отцепничеството си от Борил, деспот Алексий Слав се установява в Мелник. Укрепява го, разкрасява го със съзнанието, че представлява България - тази, която е по силите му да владее. Това е времето на средновековния разцвет на Мелник, който продължава през цялата Иван-Асенова и Иван-Александрова епоха. Конски и камилски кервани разнасят меховете с прочутото мелнишко вино по пазарите на Генуа и Венеция, на Виена и Будапеща - та чак до Англия и Испания стигали. Ехтели ударите на каменарските чукове и теслите на строителите дялали, приковавали и издигали новите къщи на Мелник. Иконописци живописвали църквите и манастирите. Денонощни стражници караулели по кулите на крепостта. Над 3500 постройки - частни и обществени сгради, е имало по това време в града. 25 000 жители живеели в него. Милиони литри вино отлежавали в избите по двадесет и повече години.

А после идва упадъкът. Експанзията на османците в Европа задържа за векове развитието на балканските народи. Цветущи градове и манастири потъват в мрака на забравата. Реки от кръв потичат по земята на полуострова. Новите господари се настаняват и в Мелник. И уж коранът им забранявал, но къде скришом, къде наяве - научили се и те да пият мелнишкото вино. Напълнили харемите си с жените на покорените народи. Гърмели даулите по рамазана и байрама. А освен всичко, на гърба на народа се стоварили и покровителстваните от цариградската патриаршия фанариоти. Полека-лека те иззели от ръцете на българите търговията и печалбите.

Но жилав бил коренът на българското отечество в Мелник. Непреломен останал духът на българина. Със звучни български имена кръщавал той децата си и ги учел на роден език в дома си. По планините бродели хайдути. От Копривщица и Котел слизали на юг към поречията на Струма и Места, та чак до Беломорието с многобройните си стада овчари. И се случвало в торбата при хляба да се намери я някой препис на Паисиевата история, я някоя от книгите на Раковски. Пламтял неугасващо светлика на българския език в Рилския манастир и в Роженската обител. Замазвали фанариотите стенописите в българските църкви и манастири, но горял огънят в огнището на българина, край който се събирала челядта му. И горял другият огън в душата му, който го тласкал към свободата.

Но се разминал с нея хубавият и мил град Мелник. Берлинският договор разкъсал отечеството и подарил Мелник на победените. Тогава еква гласът на Кресна. Отеква ехото на Мелнишкия бунт. В началото на века събитията се развиват с ускоряваща бързина. Подготвя се Балканската война и иде свободата и за този край. Но вместо радостта от нея, съдено е на мелничани да преживеят убийството на своя древен град. С нечувано зверство отстъпващите османлии избиват най-будните жители на града, а изселниците фанариоти подпалват цветущия някога Мелник. Така загива на прага на свободата една от българските столици.

Днес Мелник е исторически и архитектурен спомен за двадесетвековното си съществувание. Къс по къс ръката на майсторите - строители и реставратори, възвръща към живота спасеното от годините. А художниците и поетите, както винаги, изпреварват строителите, градят във въображението на съвременния българин лицето на древния град и свързват миналото с настоящето и с бъдещето на Мелник, когото не можеш да не направиш приятел на сърцето си, ако поне веднъж си го видял и запомнил завинаги.

Несебър

Този, който не е бил в Несебър - не може да си го представи. Неговата атмосфера, неговото разположение - гъстото струпване на постройки на толкова малко място, неговата богата история, останките на неговото минало - дълбоки пластове в една многопосочна култура, към която пристъпваме с овладян вътрешен трепет, са така невероятни и странни, че за дошлия тук, на полуострова, те се превръщат в приказка.

Върху пространство, дълго не повече от 850 и широко около 300 метра, преди 3000 години възниква един от най-старите градове на Европа. Тракийският произход на този град е несъмнен. След бързото създаване на милетските градове-държави Аполония (Созопол), Одесос (Варна), Дионисополис (Балчик), Томи (Кюстенджа) и Истрос, преселници от Мегара се установяват в тракийската Месамбрия и създават свое тържище, което бързо прераства в полис (град-държава). Гъсто населеният Балкански полуостров от тракийски племена - открай време земеделци и скотовъдци, се оказва изключително благодатен за търговията на месемврийци. Широкият обмен на стоки от Гърция към Тракия и от Тракия към Гърция задълбочава отношенията между двете етнически групи и става условие за взаимно влияние. От Гърция мегарците докарвали изящни тъкани, художествена керамика, ювелирни предмети за украса, удобни приспособления от битов характер, за които богатите тракийци плащали в злато или разменяли с неограничени количества селскостопански произведения. В Атина и в другите градове на стара Гърция, тракийските наметала, които наподобявали българския ямурлук, се оказали особено привлекателни. Привлекателен и заразяващ бил за месемврийците и жизнерадостният бог на веселието и виното Дионис, който навлязъл дълбоко в гръцкия бит, а чрез него и в живота на Рим. За Дионисиевите тържества и свързаните с тях вакханалии римският сенат издава специални нареждания, мъчейки се да въведе някакъв ред. Търговският опит на Месемврия сам диктувал отношението й към тракийските вождове, които били увенчавани със златен венец в театрите, удостоявани с месемврийско гражданство и с парични награди - легален подкуп за извършени услуги.

След разрушаването на Аполония от легионите на Лукул през 72 година от новата ера, идвал редът и на Месемврия. Разбирайки, че съпротивата е безсмислена, „сенатът и народът” отварят вратите на завоевателите, надявайки се да запазят относителна самостоятелност в областта на търговията. Новите господари обаче не се интересуват от миналото величие на черноморските градове. От военните лагери израстват нови римски центрове - Ескус, Нове, Дуросторум, Абритус, Никополис ад Иструм и др. От тук нататък „Всички пътища водят за Рим”. А за покорените провинции това значи застой за векове. За тези периоди на безвремие хронистите обикновено мълчат. Никой не описва това, което не е могло да се случи.

В 330 година от новата ера Константинопол става столица на Източната римска империя. Това съживява търговията в черноморските градове, за които столицата е всекидневен консуматор на стоки от вътрешността на страната. Славяните, които от края на V век заливат Балканския полуостров, се смесват с изчезващите тракийски маси. Нов тласък за развитието на Несебър и Анхиало дава създаването на българската държава в края на седми век. В борбата си с българите Византия използва тези градове като изходен пункт за нападение към Плиска и Преслав. Това налага укрепяването на Несебър и превръщането му в бастион. Независимо от това, в 811 година хан Крум разбива укрепения вход на Несебър и по тесния провлак влиза в града. В 913 година Лъв фока повежда към Анхиало цялата военна сила на империята, но армията на цар Симеон смазва силите на Византия в едно талантливо проведено сражение. През 1332 година Иван Александър разбива ромеите при Русокастро и несебърци, които в началото били на страната на Византия, сами изклали византийския гарнизон в града. През 1453 година Черноморието пада под ударите на турския завоевател Караджа бег. Настъпват отново години на застой. През османското средновековие търговските пътища заобикалят Несебър. Съживява го епохата на Българското възраждане. И все пак търговията на града е разстройвана многократно както от неуредиците в Турция, така и от честите войни на империята с Русия. През 1829 година, когато войските на Дибич Забалкански завладяват Тракия и тръгват към Цариград, двехилядният турски гарнизон, затворен в Несебър, води усилена престрелка с руските кораби.

Унищожителните стихии на времето обаче, покрили със забрава големи градове и селища, са пощадили Несебър. Неговите църкви, възрожденската му архитектура, хилядолетната история на този град, са съхранили за днешния посетител великолепни паметници на културата. Четиридесет църкви е имал в миналото Несебър. В най-големия разцвет на града в тях са се стичали по празниците хиляди хора. И никак не е невероятна хипотезата, според която някога Несебърският полуостров е бил по-дълъг, но при земетресение или вследствие на свличане, част от сушата е потънала в морето. Как иначе можем да си представим, че на такова малко място са живели над 20 000 жители.

Днес Старата митрополия, строена през VI век, новата митрополия „Св. Стефан”, църквите „Св. Иван Кръстител”, „Вседържител” (Пантократор), „Св. Тодор”, „Св. Параскева”, „Св. архангели Гавраил и Михаил”, „Св. Иван Неосветени” (Алитургетос), разкритите от археолозите основи на Базиликата при морския бряг, са свидно наследство от богатото историческо и културно минало на града.

Преживял Османското средновековие като рибарско селище, Несебър се възвръща към живота в епохата на Българското възраждане. На основата на ускорено икономическо развитие и тук, както в много градове на страната, се разгръща широко обществено и частно строителство на сгради, запазено в общи линии и до днес. Наред със забележителните несебърски църкви, художествен и научен интерес представляват сега къщите на Мускуяни, на Чимбулев, на капитан Павел, на Васил Ламбринов и много други. Строени близко „рамо до рамо” и притежаващи всички типични качества на черноморската българска къща, тези постройки са ситуирани в единен уличен ансамбъл, без да са изгубили своята индивидуалност. Драгоценен спомен от миналото, всяка от тях оживява в съвременността със своя собствен щрих, със своя линия - част от общата строителна традиция на този неповторим град. На тази традиция се подчиняват и днешните строители на Несебър, които градят съвременния град в унисон със старите архитектурни принципи.

За посетителите на Несебър са уредени музейни експозиции: „Несебър през вековете” - в църквата „Св. Иван Кръстител”, „Носии и тъкани от Бургаски окръг” в къщата на Мускуяни и галерията от стенописи и дърворезби в църквата „Св. Стефан”.

На север от провлака на Несебър, та чак до Еминската планина, в голямата дъга на залива, е разположен Международният курортен комплекс „Слънчев бряг”. Десеткилометровата плажна ивица, около която са издигнати хотелите, привлича със своите меки златисти пясъци туристи от всички краища на Европа. Строителството на комплекса започва през 1958 година под ръководството на архитект Никола Николов. С богатство и разнообразие се отличават битовите заведения на комплекса, в които се поднасят оригинални български ястия, изпълнява се богата фолклорна програма с привлекателните нестинарски и кукерски игри. По време на Международния фестивал на българската естрадна песен, на Декадата на симфоничната музика и на Международния фолклорен фестивал комплексът се посещава от хиляди туристи и изпълнители от всички краища на света.

Созопол

Созопол е най-старият град на нашето Черноморие. Милетски преселници, дошли тук около 610 г. пр. н. е., заварват местното тракийско население, което обитава скалистия полуостров от средата на III хилядолетие пр. н. е. Скоро градът се превръща в обменен пункт за износ на стоки от Тракия: жито, кожи, добитък, солена риба, мед и восък заминават за гръцките градове-държави Милет, Атина, Родос, Хиос, Коринт и др. За тракийската племенна аристокрация аполонийските търговци доставяли тъкани, луксозни домашни съдове, висококачествени вина, както и произведения на най-известните в древността ателиета за изобразително изкуство. По времето на Перикъл Аполония влиза във военноморския съюз, оглавяван от Атина. В епохата на най-големия си възход Аполония изгражда сложни политически отношения с близки и далечни градове, с царете на Одризкото царство, сече монети от началото на V век пр. н. е., създава свои емпории, на една от които - Анхиало, е съдено да надмине своята метрополия.

В Градския исторически музей на Созопол, който се помещава в Дома на културата, са изложени открити от археолозите остатъци от старинни амфори, художествена керамика, котви, оръжия, украшения б напомнящи за отминалото величие на града. Тук се намира и най-богатата колекция у нас от старинни каменни и оловни котви, намерени в околностите на Созопол, която говори за развитието на корабоплаването в района на града.

През 72 година от новата ера легионите на Лукул съсипват Созопол и отнасят в Рим тринадесетметровата статуя на Аполон - творческо дело на Каломис - един от големите скулптори на древността. За Аполония, както и за другите черноморски градове, епохата на Рим е свързана с политически и стопански застой, който се изразява в западане преди всичко на търговските отношения и връзки на града. От християнската епоха Аполония се нарича Созопол - град на спасението, по името на своя някогашен покровител Аполон - спасителят, или поради удобството на своите пристанища, в които намирали спасение от бурите на морето търговските и рибарски кораби. В 811 година хан Крум присъединява града към българската държава заедно с Несебър, но още дълго той служи за разменна монета между България и Византия във вековното им съперничество. Останал в страни от военните и търговски пътища, градът запада и заглъхва съвсем след идването на османците. Като незначително рибарско селище той доживява до освобождението на страната, но това не донася съществено изменение в бита му. Истинското възраждане на Созопол настъпва едва в наши дни.

Бързото развитие на туризма направи от него своеобразен център за курорт и почивка и изходен пункт за слънчевите плажове на Южното Черноморие. Край топлите златнопясъчни брегове при Каваците, Алепу и по-нататък към Ропотамо изникват нови курортни комплекси. В пристанището на Созопол, в което са акустирали древни галери, многотонажни военни и търговски кораби, днес хвърля котва риболовната флотилия на града. Модерни пътнически транспортни съдове на Българския морски флот превозват курортисти от близки и далечни места. Животът пулсира с ритъма на новите времена. За нуждите на туризма и поради икономическото си замогване в наши дни градът расте и залива брега на запад от старинната Аполония. Стотици и хиляди туристи от цяла Европа посещават този град на романтичното Черно море, пресътворен от художници и поети. Богатата колекция от кратери - най-значителната в страната, е част от художественото наследство на миналото. Между многото изображения и сцени на богове, сатири, менади и др., тя съдържа и ярки образи на тракийски воини с колесници и типично бойно облекло и въоръжение. А това показва, че етническият състав на града не е бил никога чист. Тракийският в началото, а после славянски и български елемент, е обновявал непрекъснато града и е налагал отпечатък на неговия бит и традиции. Този процес на взаимодействие се чувства особено през възраждането, от когато са останали къщите на Щилиян Варналията, на Дука Дуков и много други, оформени в ярки и значителни архитектурни ансамбли в типичния и за Созопол стил на черноморската българска къща. В унисон с традициите новото строителство на града свързва съвременността с миналото и извиква усещане за непреходност на красотата, създадена от живелите и живеещите тук, в града на спасението - Созопол.

Видин

Сведенията за първите заселници на Видин са оскъдни. В едни източници се сочат като основатели на града келтите, а в други - мизите (траки от Мизия). По-рано или по-късно, районът на Видин е разоряван от хуните на Атила, от пълчищата на Александър Македонски, от легионите на Рим. Заселвали се в него печенеги, маджари, славяни, прабългари, заливали го татари и кумани, кръстоносците на Петър Пустинника. Сигурно има и други. Сякаш завоят на голямата река не е място за град, в който да се живее, а кръстопътен хан за пришълци и отъпкано вървище на племената. Град в точното цивилизовано понятие на думата създават римляните. Наричат го Бонония. Оразмеряват го, канализират го, застрояват го, укрепяват го. Сякаш са мислили да векуват. И са векували. А след това сме дошли ние - славяни и българи. В пределите на българската държава Видин е включен още от основаването й. А след покръстването е и седалище на митрополит. Застроен на широко и укрепен допълнително, силен икономически и военно, през 1002 година той издържа осеммесечната обсада на Василий Българоубиец. След освобождението от византийско иго той процъфтява като владение на Шишмановци. С разделянето на държавата от Иван-Александър, става столица на Видинското царство с държавен глава Иван-Срацимир „благоверний и превисокий, самодержавний цар блъгаром и гръком”. В залеза на Втората българска държава градът сече монети, търгува с Дубровник и Венеция, облича се в тънки коприни, украсява се със злато и скъпоценни камъни, весели се на шумни пиршества, сякаш не иска да знае за страшната вълна на османците, която иде от юг. Зове го българската земя, кънти в ушите му плачът на майките и вдовиците. Но Видин сънува своето господарство, отправя взор към свободния свят на Европа и му се струва, че тя няма да разреши неговата погибел. Жестока измама в голямата европейска трагедия. В края на 1396 година Баязид превзема Видин и слага край на болното болярско сънуване.

Но значението на Видин и Видинската крепост не намалява. Превземан с цената на хиляди жертви от всеки нашественик, той е оценяван по достойнство за стратегическото си положение на опорен пункт в северните покрайнини на Османската империя. В тази и във всички следващи епохи, той оправдава напълно славянското си название Бдин - да бъде бдителен страж и непрестъпна врата към сърцето на полуострова.

Останал на границата между свободния свят и мюсюлманската нощ на Османското средновековие, Видин се тресе от бунтове и вълнения през цялата история на Европейска Турция. В 1403 година избухва въстанието на Константин и Фружин. В 1444 година полският крал Владислав III Ягело и трансилванският воевода Ян Хуниади предприемат поход за освобождаване на християнските народи на Балканите. Сражения за Видин водят българи, сърби, унгарци, молдованци под предводителството на Михаил Витязу. Развяват знамето на свободата из Видинската земя четирите хиляди конници на Баба Новак и Дели Марко, хайдутите на поп Мартин. Освобождават Видин през 1689 година войските на австрийския принц Баденски и го изгубват няколко месеца след това. През 1737 година под командването на маршал Кевенхюлер те отново тръгват към Видин. В края на 18 век, в епохата на анархията, Осман Пазвантоглу отцепва Видинския край от централната турска власт. Събитията в града се следят с нарастващ интерес от цяла Европа, а бунтът на Пазвантоглу се възприема като звено от големите революционни вълнения на стария континент. Въстанията в Сърбия от 1804 година, в Гърция от 1821 до 1827 година, заверата на Велчо Джамджията в Търново и Берковската буна, вълненията в Пирот и в Ниш през 1836 година, разтърсват Османската империя. Неудържимо и съдбоносно европейските страни се приближават към 1848 - 1849 година, когато общото революционно напрежение се разразява в спонтанни революции във Франция, Германия, Унгария, Чехия, Италия, Полша, Австрия, Молдавия и други страни на Европа. След поражението на Унгарската революция, във Видин пристигат заедно с Лайош Кошут бунтовници-емигранти от Унгария, Полша, Италия, Австрия и др. европейски страни.

Една година по-късно във Видин избухва голямото Видинско въстание, свързано с рязкото влошаване живота на селяните от допълнителни данъци в натура, ангария, издевателства над семействата на поробените и пр. Организирано и повдигнато от централизиран съзаклятнически комитет, който има ясна идейна програма: „Свобода или смърт!” и цел - освобождаването на Видин, Лом и Берковица, въстанието е трябвало да протече по предварително начертан план. Но избухва преждевременно и настъпилите кланета и зверства могат да се сравнят само с тези в Батак и Перущица.

Подготвена за революционните идеи на времето, душата на родолюбивото видинско население трепти от копнежа за свобода - свобода политическа и социална, с една дума - „свобода человеческа”. Осем години по-късно, като чирак в котларницата на карловеца-бакърджия Никола Дюкмеджията, във Видин се установява Васил Левски. Така се създава една непрекъсната верига от събития, които държат буден духа на видинчани и подхранват верността им към голямата национална идея за освобождението на България от османско иго.

Непосредствено преди освобождението на страната и след него, Видин е свързан с имената на Софроний Врачански, на Антим I, на Найчо Цанов, който организира освиркването на Фердинанд при слизането му на видинското пристанище като княз на България.

Но животът никога не спира и всяко следващо поколение преоткрива себе си в борбата за свобода.

Днес крайдунавският град Видин е културно-исторически обект, от забележителностите на който се интересуват хиляди посетители. Измежду тези забележителности несъмнено най-значителна е средновековната българска крепост Баба Вида. Приблизително в сегашния си вид най-вероятно тя съществува от 13 век, когато е център на деспотство със самостоятелни владетели. Цялата крепост е заобиколена с дълбок ров, пълен с вода от Дунава. Висока стена загражда външния двор, над който се извисяват кули и сгради, помещения за храна и оръжия. Към средновековното строителство в по-късно време са прибавени казармени и затворнически помещения - не останали празни през цялото османско господаруване в страната. В една от нишите на крепостта е запазена даже бесилката на затвора.

А музейната сбирка в крепостта илюстрира бурната история на този средновековен български замък, зад чиито зъбери зеят и днес студените дула на оръдията, защитавали владетелите на града. Всеки две години в специално уреден театър в тази българска твърдина се представят постановки с историческо съдържание, провеждат се тържества. (Дори тържества!) Което доказва наистина, че животът никога не спира и всяко поколение идва със своя нагласа към събитията и случките, регистрирани преди неговата поява.

Пещерата Магура

За Рабишката пещера, наречена Магура, се говори отдавна в науката. Големината на мястото, което заема тя, обширността на нейните зали, както и рисунките по стените й, са привличали и продължават да привличат както туристите-пещерняци, така и археолози, изкуствоведи и др. Скулптирани от водата и времето, сивобелите варовици на самотния Рабишки хълм са приели очертания, които впечатляват за дълго. Заедно с тунелите и свързващите ги галерии, големите и малките зали, наречени: Триумфалната, Слънчевата, Зловещата, Тронната и др., дължината на пещерата е 3000 м. Надеждна защита и сигурно убежище от природните стихии и зверовете, пещерата е била обитавана от първобитния човек още в дълбока древност. Доказателство за това са археологическите находки от културния пласт вътре в пещерата и по склона пред входа. Те показват, че пещерата е била жилище на хора през цялата бронзова епоха и дълго след нея. Най-голямото и най-автентично доказателство обаче, че в пещерата са живели хора, са рисунките по стените от преди повече от три хиляди години. Рисувани с гуано от прилепите, които изобилстват тук, и отразяващи танц на облечени жени, голи мъже, ловни сцени и фигури на животни, изображенията представляват изключителен научен и художествен интерес и са една от причините Рабишката пещера да стане известна в целия свят.

В подножието на хълма, под който е пещерата, се намира безотточното Рабишко езеро, превърнато в хидровъзел със стопанско значение.

Белоградчик

Белоградчик е малко селище, градче с тричетири хиляди жители, което малко хора щяха да знаят, ако не даваше име на известните в цял свят Белоградчишки скали. Върху едно огромно пространство край града и селата Фолковец, Белотинци, Боровица, Праужда, Долни и Горни чифлик ветровете, дъждът и слънцето са усъвършенствали пейзажа на планината и от червените пясъчници и конгломерати са създали една застинала каменна приказка. В съзнанието на хиляди посетители от страната и от чужбина тази каменна фантазия на природата е оставила незаличими и несравними с нищо впечатления. Сякаш някакъв могъщ архитект и скулптор едновременно, в момент на най-голяма творческа мощ, освобождавайки цялата сила на духа си да композира, е създал скулптурните силуети на „Монасите”, „Сфинксът”, „Конникът”, „Мечката”, „Мадоната с детето” и мн. др., за да изпълни сърцата ни с очарованието на планината и като че ли с одухотвореното присъствие на същества от един нереален свят. Хубостта и защитните качества на това място са привличали хора още от древността. За това говорят остатъците от най-стара зидария в градежа на крепостта „Калето”, втъкана в каменната твърд на естествено непристъпните Белоградчишки скали. През епохата на късноо Българско средновековие крепостта е пристроявана и допълнително подсилвана. Нейният днешен вид е от 19 век. Сега скалите около Белоградчик и крепостта са национално богатство, грижливо пазено и показвано на хиляди посетители.

Козлодуй

Без спомена за подвига на Христо Ботев и двестата четници на неговата дружина Козлодуйският бряг би бил обикновено и незначително място… Сякаш още усеща земята горещото присъствие на 200 коленичили мъже, дошли да умрат за свободата на своя народ. Сякаш още усеща земята непокорството и лудостта на една младост - тръгнала към смъртта и безсмъртието. Респектирани от голата сабя на войводата, развълнувани и трогнати от себеотрицанието на четниците, пътуващите с кораба на капитан Енглендер с уважение свалят шапките си пред клетвата на обречените да умрат или да бъдат свободни. Върховен миг на единение с родината. Върховен миг на синовен обет за вярност, която извисява обикновените хъшове до подвига на герои.

17 - 29 май 1876 година.

Девет години по-късно, през 1885 година, Никола Обретенов и Младен Павлов издигат първия паметник - каменен кръст с надпис. На брега на реката, където спира плененият кораб „Радецки” и от където четата тръгва към Врачанския балкан. През 1937 година е издигнат дванадесетметров паметник-обелиск с образа на Христо Ботев. И вървят всяка година по стокилометровата огнена диря на четата от Козлодуй до Околчица хиляди хора…

Било е съдено обаче Козлодуйският бряг да бъде свидетел на необикновени неща. Тогава - преди повече от сто години и сега, когато пулсират реакторите на атомната електроцентрала „Козлодуй”. Затова посетителите на тези места: пристанището, паметника с образа на поета-революционер, зеленият парк на името на Ботев, местността Матеев геран, където четата спира за кратък отдих, съпреживяват с трепет и вдъхновение величието на Ботевия подвиг.

Връх Околчица

За връх Вола, за Околчица, за Милин камък и за Камарата може да се говори само чрез подвига на Ботев и на четниците, преминали с бой от Козлодуй до Врачанския балкан. За Околчица, „място видно, лично, достъпно и близко до последното сражение (протокол на комисията за построяване първия паметник на върха) повече от 100 години след гибелта на Ботев, е възможно да се говори и пише само чрез спомена за извършеното от него.

Всяка година на 1 юни, денят на Ботевата смърт, на този връх идват хиляди хора, извървели пътя на четата от Козлодуй до Милин камък и Камарата, която се извисява над Йолковица. Пред лобното място на поета те спират, за да помълчат като пред гроб… Но гроб няма. Животът и подвигът на поета се пренасят през времето от сърце в сърце. Живеят безсмъртните му песни и продължават да определят духовния ръст на народа ни.

Знаел е той - гениалният, за какво трябва да се живее и за какво трябва да се умира. В единствения брой на в. „Нова България” Ботев пише: „Телеграфът и частни наши писма ни донесоха известието, че всичката Пловдивска кааза е потънала в кръв и бунтът е обхванал…” Какво е обхванал? Знаел ли е той действителните размери на бунта и силите на империята, която упорито нарича в статиите си „болният човек”? Знаел е. Разбира се, че е знаел. Публицист от европейски и световен мащаб, той е бил напълно информиран за трагедията в България. Когато се качва от Гюргево на парахода „Радецки”, въстанието в Тракия е вече потушено. От борда на кораба той пише двете писма до семейството си и до приятелите. В тези писма има нещо страшно отчайващо и едновременно с това върховно оптимистично. На жена си той пише: „Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любещия те Христо”. И това „помни” е вече не предчувствие, а убеждение, че няма да се върне. То се повтаря като мотив и в писмото до приятелите: „Приемете, господа, най-искрените ми поздравления и не забравяйте вашия Ботйов”. Дълбоко осъзната и мъжествена тъга се долавя в тези редове - последните, които ще излязат изпод едно гениално перо. А щом е така, значи че в тях е казано нещо много значимо за живота на човека и мястото му в събитието. Пак в същото писмо четем: „Работете, братя, работете!” Не показват ли и тези думи, че той вече се е отделил от тях, че е завършил себе си в подвига, изпреварил ги е във времето и затова има право да им каже: „Сега е времето да покажем (а би трябвало да се разбира „да покажете”) своите възможности и своя патриотизъм”. Одарен във всичко, до което се докосва и което върши, той не е могъл да не почувства, че моментът е изключителен и единствен за неговото лично човешко време. Каквото и да е въстанието в България, то е най-голямото събуждане и изява на нацията, която съвпада с живота му. Той не е вярвал в освободителната мисия на Русия, нито пък е считал достойна една свобода, която може да бъде подарена. В пожарите на Средногорието и Родопите е изгаряла и последната му надежда за освобождението на България в личното негово време. Младостта му е отминавала. На 28 години, след брака си с Венета, той се отдава на преводаческа и литературна дейност и полека-лека влиза сякаш в образа на баща си - сам баща и глава на семейство, комуто предстои да се самоотрече в името на най-близките си. Нищо повече не е могъл да направи. След смъртта на Васил Левски, която преживява с дълбока покруса, той не написва нито едно значително стихотворение. Целият му живот е преминал в самоотричане в името на освобождението на България. Самоотказване от дом и семейство, от лично щастие, дори от дарбата да пише стихове. Показателно е това, че той никога не се е наричал поет, а публицист. Защото публицистиката е тази, която повече трябва на революцията. И поезията, разбира се, но преди всичко публицистиката. И само защото е бил род?н поет, той не е могъл във върховите моменти на живота си да не пише стихове. И само защото е бил поет - такава образно-емоционална и въздействаща е и публицистиката му. Тъгувал е той - дълбоко и силно след смъртта на Апостола. И изживян е чувствал живота си - оня, големият, отдаденият на бунта за свобода. Именно на бунта, а не на победата. Мотивът за победата в „На прощаване” и в другите стихотворения на Ботев е предполагаемо развитие на нещата и затова той никъде не изразява увереност, че тя е неизбежна. Разбира се пропагандата на революционната идея без образа на победата е немислим, но тя не занимава поета така натрапчиво, както го занимава бунтът. Цялата му духовна конструкция е изградена така, че да се възпламени от идеята за революцията. Представата му за бунта е бурята, която „кърши клонове” и сабята, която „ги свива на венец”.

И още нещо: Ботев приема предложението да стане войвода на четата не защото вярва, че с 200 души (а не се е знаело и колко ще бъдат), ще освободи България, дори не за да стане герой, вграждайки себе си в историята на българското освобождение. Той приема войводството, защото са поискали от него да защити това, което е писал в стиховете си. Ако е вярвал, че ще оцелее, защо скрива заминаването от жена си? Нито пък е искал да бъде пример за някого. Тези, които вече са били пример за него, са пример и за народа. А те са хиляди. И затова най-правилно е да приемем, че Ботев тръгва за България с четата, за да завърши живота си както го е живял. „Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че моята молитва се сбъдна”. А какво беше тя?

В редовете на борбата

да си найда и аз гробът!

Този, който се моли публично, не може да забрави молитвата си. И още по-малко да забрави необходимостта от граждански доказателства за искреността на тази молитва. В ехтежа на изстрелите и в пламъците на бунта през април 1876 година той - поетът преди всичко, е почувствал логическия край на своето лично човешко битие. Така самият му живот се превърна в творчество, в дъга и в блясък за отечеството, което той обича до самозабрава. Затова е гениален той, защото не е могъл да се откаже от това творчество на живота си.

Останалото е дописване на нещата. Самият план за овладяване на „Радецки”, писмата му до близките, телеграмите до европейските осведомителни агенции и до вестниците, писмото до капитан Енглендер, възванието до българския народ, публикувано във в. „Нова България”, овладяването на кораба и слизането на Козлодуй са само дотворяване на един живот-легенда, който ще бъде темел в духовната история на България.

А външно всичко изглежда театрално, нерепетирано при това достатъчно, хаотично и незавършено. Срещу граничарите на Козлодуйския бряг четниците стрелят залпово при крайно ограничени боеприпаси. Посред бял ден с развято знаме те се отдалечават от брега. Нима отиват да победят? Не, те отиват да умрат, за да не се разминат в личното си човешко време с борбата на своя народ. И колко още като тях - Раковски и Караджата, Апостолът и ония, лудите глави от Гюргевския революционен комитет, които въпреки всичко предизвикаха събитията и доведоха страната до фактическото ? освобождение от Русия. Приближавала е отечеството към свободата смъртта на всеки от падналите за нея. Някакво натрупване на нетърпение и взрив се е сгъстявало в душата на народа от смъртта на всеки достоен негов син. Все по-непоносимо и по-непоносимо е било робството след всеки подвиг за свободата.

С бърз ход четата пресича равнината и се озовава на Милин камък, където дава първото сражение с черкези и башибозуци. Орли и ястреби ще се вият над непогребаните бунтовници и ще белеят костите им по зелените полета на равнината. А тези неща не могат да се забравят. Като предание и истина, те остават в историческата памет на народа, за да направят невъзможно робството и подчинението. Затова няма и не може да има излишна смърт за свободата на родината. Сега, от височините на Околчица, белее паметникът за прослава на четата и на безсмъртния й войвода. А там, където е пронизан той от вражески куршум, под връх Камарата, на лобното му място, днес е поставен огромен каменен блок с надпис: „На великия Ботев! Изпълни се пророчеството твое - жив си ти! 20 май 1876 г.

Пещерата Леденика

Леденика е мразовита, студена пещера. Още от входа и преддверието ни облъхва леденото дихание на сталактитите и сталакмитите. Всяка година по време на Ботевите тържества във Враца - тук, в „Концертната” зала на пещерата симфонични оркестри изпълняват произведенията на големи музикални писатели. Тези концерти са нещо удивително. В примитивния леден ден на пещерата, която не е обитавана никога от хора, могъща и силна, музиката одухотворява пространството, както би го одухотворявала, ако се изпълняваше на Марс или на Луната. Благодарение на великолепната акустика, неочаквано и неподозирано човек придобива впечатлението, че водата е музика, че стените и въздухът са музика - великолепна и възвишена музика на очакването, която застиналата материя на пещерата е предусещала милиони години. Въздействат върху посетителя Кристалната галерия, Голямата и Малката пропаст, Завеските, Седмото небе, неземната фееричност на формите и детайлите, сътворени от природните сили. Изненадва ни собственото ни мислене. Сякаш не можем да възприемем „творчеството” на природата, ако не го изравним с човешките си представи. В образуванията на варовика и леда откриваме глава на негър, застинало сърце, обесен с главата надолу крокодил и дори поп Андрей, който „сочи нещо с ръка” над събраното множество от хора. Какво е това? Природата ли твори като нас или ние я възприемаме само чрез себе си?…

Целият район около пещерата е превърнат в оригинален туристически и почивен комплекс, посещаван от хиляди почитатели на природата.

Варна. Военноморският музей

Българският военноморски музей съществува от 24 май 1923 г., когато е открит в приземния етаж на девическата гимназия във Варна. Но началото на неговата сбирка - отразяваща морската история на българския военен флот, е свързана с дейността на руското военно командване от времето на Освободителната война 1877 - 1878 година. Най-значителният експонат на военноморския музей несъмнено е миноносецът „Дръзки”, чиито моряци, с командир мичман I ранг Георги Купов, торпедират през 1912 година по време на Балканската война турския крайцер „Хамидие”. На този миноносец като огняр и машинист-практикант служи през 1930 - 1931 година поетът Никола Вапцаров. Достъпен изцяло за посетителите и привлекателен особено за младежите, миноносецът „Дръзки” действа върху въображението и чувствата на всички, за които морето е зона на мъжеството, смелостта и другарството.

В четиринадесетте зали на музея на етажа и в приземието е показана историята на корабоплаването по нашите брегове от древността до днес. Със снимки, документи и корабни модели, мини и котви, е разкрито развитието на българския военноморски флот. В помещение, имитиращо вътрешността на подводница, е монтиран действащ перископ, който привлича вниманието на любопитните посетители, готови да погледнат външния свят по начин, който другаде не би им се отдал.

В западната част на града се намира Музеят на дружбата на народите, свързан с голямата битка през 1444 година между войските на полския крал Владислав III Ягело и трансилванския воевода Ян Хуниади със стохилядната армия на Мурад II. В огромен парк от тридесет декара музейният комплекс предлага на посетителите Мавзолей на Владислав Варненчик, изграден върху тракийска гробница от IV век пр.н.е., шест символични саркофага, землен ров - използван по време на сражението, музейна сграда с експозиция, документираща борбата на европейските народи против османския завоевател и показваща колко стара, съвременна и вечна е идеята за свобода и дружба между народите.

Аладжа манастир

За Аладжа манастир в околностите на Варна има малко писмени източници. Знае се, че е наречен с турската дума „аладжа”, което значи пъстър - заради стенописите в църквата, отдавна несъществуващи. По характера на тези разрушени стенописи се съди, че малко преди идването на османците в края на 14 век, манастирът е бил своеобразно средище на монаси-отшелници, изповядващи исихазма, възприет от Византия и разпространен у нас от Теодосий Търновски. Останалото, което се знае за манастира и за „катакомбите” - пещерна част от един по-голям манастирски комплекс, дължим на археологическата наука. В манастира, в „катакомбите” и в насипа пред тях са открити монашески погребения, незначителни керамични остатъци, няколко златни и медни монети от времето на Юстиниан Велики (527 б 565 г.), една бронзова кадилница от 14 - 15 век. И това е почти всичко. Налага се мнението, че в подножието на меката кредова скала, в която са дълбани пещерите на манастира и „катакомбите”, и за която се счита, че е остатък от дъното на древното Саргасово море, е съществувало селище преди идването на славяните по тези места. Кои са живели обаче в него и по каква причина са го напуснали, не е известно. В сегашния си вид манастирът представлява изкуствена пещера на два етажа. В долния етаж има коридор, който отвежда към монашеските килии и стълба за църквата. На горния етаж се намират помещения за живеене и малък параклис. Стените на параклиса и на църквата под него са били изписани изцяло със стенописи, загинали от ерозията на времето и от ръката на невежи посетители. Като ценен паметник на средновековната българска култура, манастирът се поддържа от археологическото дружество на град Варна.

Побитите камъни

Побитите камъни край Варна, наречени още Дикилиташ, са уникални природни образувания, феномен, който оставя трайни впечатления. Отдалече те наподобяват плешива каменна гора или развалини на древен град. Сред малка пясъчна пустиня, причудливи и невероятни, вградени сякаш изкуствено в пейзажа, те извикват у посетителя едновременно удивление и възхищение от „строителните сили” на природата. Много учени са търсили произхода на Побитите камъни. Предполага се, че това са гигантски сталактити, образувани в пясъчна среда след оттегляне водите на еоценско море. Разхвърляни сред днешната акациева гора, те са нещо загадъчно и необяснимо, изразяващо неизтощимата творческа мощ на природните сили: вятър, слънце, вода.

Върху едно пространство от около 40 км в околностите на селата Слънчево, Баново, Повеляново, Страшимирово и Белослав се виждат стотици големи и малки колони. На един км от село Белослав се намира пещерата Темната дупка, която има вероятно същия произход като Побитите камъни. В пясъчноваровитата сплав на колоните са открити грубо обработени кремъчни оръдия на труда, които говорят за присъствието на първобитния човек по тези места 30 000 години пр.н.е. Близо до големите черноморски комплекси „Златни пясъци” и „Дружба”, по шосето София - Варна, Побитите камъни са един от най-посещаваните туристически обекти.

Габрово. Архитектурно-етнографският музей „Етър”

Архитектурно-етнографският комплекс „Етър” - единственият у нас „действащ” музей на открито, е опит да се реставрира една отминала България, една България, която изпълва сърцата ни с очарованието на многостранните си дарби и усилия, една мислеща и устремена към днешния ден България. След окончателното завършване на музея, който все още е в строеж, в него ще бъдат показани повече от двадесет основни занаята, упражнявани от габровското население в епохата на Българското възраждане и свързани с използването на водата като двигателна сила. По двата бряга на река Сивек сега посетителите могат да видят реставрираните вече или пренесени от други селища на Габровски окръг работилници за грънци, медникарски изделия, самарджийница, бъчварница, коларска и хлопкарска работилница. Точно такова село или такъв град не е съществувал никога. Но събрани тук, на едно място, многобройните занаяти на габровци заразяват с динамизма на възрожденската епоха. Изправен сам срещу метала, дървото или глината, разчитащ единствено на собственоръчно изработения инструмент, на точността и силата на ръката си, на верността на чувството си за форма и детайл, предприемчивият българин от епохата на Възраждането е чувствал, че твори.

По занаятчийската чаршия на този оригинален музей ще ни настигнат жизнерадостни и оптимистични мисли за живота на българина, за непреходната му духовна сила и упорство, за трудолюбието му и за вярата в собствените сили, които са ни запазили като народ с оригинален вътрешен живот и светло жизнелюбие, с непреломима бодрост и душевно здраве.

Дряновският манастир

На четири километра от Дряново, където река Андък се влива в Дряновската река, наблизо до скалните масиви Бурун и Стринава, се намира историческият Дряновски манастир. Възникнал около 13 - 14 век по времето на Асеновци, манастирът е старо българско гнездо. В периода преди подготовката на Априлското въстание той е посещаван от Васил Левски и Матей Преображенски и по тяхно указание е бил подготвен да бъде снабдителна база за четите, които ще излязат в Балкана при избухване на народната революция. В три специални комитетски хамбара са складирани боеприпаси и храни за въстаниците. Поради предателство обаче, до въстание в Търново не се стига. Но въстаниците от селата Бяла Черква, Мусина, Вишовград, Михалци, Голямо Яларе, Дичин, Балван махала и др. съставили чета и се отправили към Балкана (около 200 души). Някъде към Дряновския манастир четата била застигната от башибозушка и черкезка потеря. Ръководителите на четата - поп Харитон, Бачо Киро и Петър Пърмаков, които очаквали помощ от Горнооряховската и Търновската чета, като не знаели за провала, решили да се укрепят в манастира и да изчакат идването на другите въстаници. Въодушевени от неуспеха на потерята да влезе в манастира, въстаниците се сражават упорито в продължение на девет дни. На 7 май четата се бие с редовната войска на Фазлъ паша, пристигнал от Шумен с две модерни оръдия. В този ден стените на манастира били почти съборени, а складовете подпалени, но привечер плиснал дъжд и угасил пожара. Използвайки прикритието на нощта, водени от Петър Пърмаков, въстаниците се втурват в атака, разкъсват обсадата и се укриват в планината. На другия ден манастирът бил сринат до основи, а ранените бунтовници - зверски изклани. Международната дипломатическа комисия на Великите сили, която посещава Батак, Перущица, Клисура и другите жертвеници на българската свобода, стига и в Дряновския манастир, за да намери всичко в развалини. В бой с враговете на отечеството геройски загиват поп Харитон и Петър Пърмаков, а Бачо Киро е заловен и обесен в Търново.

След освобождението на България манастирът е възстановен. В манастирския двор е издигнат мавзолей-костница, където са събрани костите на загиналите въстаници. Заедно с музейната сбирка на манастира, отразяваща героичната борба на априлци през паметната 1876 година, мавзолеят-костница е най-значителната част от днешния манастирски комплекс, напомнящ на съвременните поколения за революционните борби на населението от Дряновския край.

Трявна

Трявна - родният град на Пенчо Славейков и Ангел Кънчев, възниква след падането на България под османско иго. Най-вероятно той е основан от българи, бягащи от опожарената столица Търново. Съществуват обаче основания да се счита, че селище на същото място е имало още през 12 век по времето на Асеновци. И тук, както в много други градчета, създадени по същия начин и по същото време, векове наред са се съхранявали и доразвивали народностният български бит и душевност. При новите обществено-икономически условия през епохата на Българското възраждане, на основата на бърз стопански подем - развитие на занаятите и търговията, в града се разгръща усилено частно и обществено строителство. Така се стига до оня художествено-естетически взрив, който се проявява както в строително-архитектурните ансамбли на града (частни сгради, училища, църкви, читалища, часовникови кули, мостове и др.), така и в живописта и в резбарството.

Разбира се, достиженията на тревненци в областта на зографството не могат да бъдат считани за достижения на местна традиция, съществувала само в Трявна. Тревненската художествена школа се нарича така не по името на града, а по името на нейните представители - потомствени тревненски майстори. Самото иконопиство като занаят е част от общото развитие на занаятите в Трявна, много от които отдавна са изчезнали и забравени с времето. Поп Витан, който се счита за един от основоположниците на иконопиството в града, пренася занаята от Зографския манастир, където живее дълго време като дете и юноша. Неговият внук, известен с името Папа Витан - един от най-талантливите и значителни представители на тревненския начин на рисуване, е автор на много икони. Освен това той е бил и резбар. Негово творческо дело е големият иконостас на църквата „Архангел Михаил” в Трявна. Тази фамилия дава на страната 18 иконописци и резбари, фамилен занаят на Захариевците пък е бил само зографството. От този род излизат 14 талантливи иконописци, измежду които Цаню Захариев, чиито произведения са пръснати из цялата страна. Обусловени исторически от широко разгърналото се строителство на църкви и манастири през епохата на Българското възраждане, резбарството и иконописването изразяват светоусещането на човека от възрожденската епоха, неговото пораснало национално самочувствие, идеята за независима българска църква, както и изискването за независимо политическо развитие на страната. Точно затова представителите на Тревненската художествена школа, които като правило не получават академично художествено образование, а се учат само от традицията, са се чувствали призвани да изразяват чрез произведенията си не толкова канона, религиозните догми и изискванията на християнския ритуал, колкото обществените тежнения на епохата и разбиранията на обикновения човек от възраждането. Всичко това е дало основание на някои изкуствоведи да ги считат за примитивисти. Но точно поради това разбиране за вида на иконата, а може би и обстоятелството, че резбарството и иконописването в Трявна са били фамилни занаяти, без странични идейни внушения и влияния, произведенията на тревненските художници придобиват специфичен стил и отличителна характеристика.

Почти до същите мисли ни довеждат и художествените резултати на тревненската резбарска практика. Скулптирането върху дърво, което става самостоятелна професия у нас едва след Освобождението, през епохата на възраждането е част от едно общо строително-архитектурно и художествено творчество. За разлика от самоковци, за които при резбоването животинският елемент е основен, тревненци предпочитат растителния орнамент. Очевидно това е въпрос на предпочитание и разбиране за художественото въздействие на творбата. От произведенията на резбарите са се интересували всички. Таваните на прочутата Даскалова къща в Трявна са работени от двамата големи майстори Димитър Ошанеца и Иван от Почуковци. Запазено е, знае се, записано е в кондиката, че тяхната работа е обсъждана, приета и оценена от съвета на еснафа. Върху творческото съперничество на тези двама резбари е изграден сюжетът на драмата „Майстори” от писателя Рачо Стоянов.

Тревненски строителен и резбарски почерк се чувства в църквата „Св. Георги” в Трявна, в църквата „Св. Петър и Павел” в Котел, във Варненската катедрала „Св. Богородица”, в църквата „Св. Всех Светих” в Русе, в еврейската синагога в Айтос, в Пашовия конак в Карнобат, в сараите на Гираевци във Върбица, в черкви от София, Габрово, Видин, Свищов, Севлиево, Калофер, Луковит, Поморие, Созопол и в много други градове на страната. В книгата си „Дунавска България и Балканът” Феликс Каниц пише: „В Тревненско намерих много красиви работи на високо художествена индустрия, чиято оригиналност възбуди не малко учудване даже във Виена, където в 1873 г. аз изложих няколко образци от тях в Музея на изкуствата и индустрията…”

Малък е град Трявна, но живописните му и дърворезбени произведения са известни отдавна зад границата на страната ни. За повече от сто години художниците, принадлежащи към тревненската живописна школа, са създали хиляди произведения на иконописта, отговарящи на едно по-ново разбиране за изкуството, различно от плоскостно-декоративното живописване на образа, многоцветно, експресивно и оживено от елементи на българския бит и пейзаж. В Даскаловата къща в Трявна, където сега се помещава Музеят на резбарското и зографското изкуство, посетителите се срещат с талантливите произведения на старите тревненски майстори. По особен начин въздейства върху зрителите и обстоятелството, че в музея са показани и инструментите, с които са работили тези майстори.

Пловдив

Пловдив е вторият по големина град на България след столицата София. Неговата богата история, особеното място на кръстопътен център, което е заемал в живота на траки, римляни, славяни и българи, етническите и духовни наслоявания през вековете създават за изследователя такова огромно поле за работа, извършването на която едва ли е по силите на едно поколение.

В подножието на неговите сиенитни хълмове човешкият живот има хилядолетни пластове - от новокаменната, от каменномедната, от бронзовата епоха. Хилядолетия преди новата ера по тези места живеят тракийските племена. Пасторални изгреви и залези озаряват хълмовете, самотно издигнати в равнината, горещо слънце изпича житата край бреговете на Хебър. Тънкоснаги тракийки, нарамили амфори, минават привечер по улиците на този стар град - Евмолпиас. Нахлуват кохортите на Филип II Македонски през 342 година. Градът се разлива в широката низина на Марица - Филипополис, в официалните документи, в езика на администрацията. А на езика на траките е Пулпудева. В последните столетия на старата ера животът в низината е богат на събития. Възниква и се разпада Одризката държава. Прегазена от Филип Македонски Тракия се разтърсва от бунтове на местното население. От запад се изсипват келтите, които създават в низината даже свое царство. Въстания, войни и кръвопролития заливат плодородните полета на Тракия. Военните и търговски кораби, които потеглят на юг от пристанищата на Созопол и Месемврия, са пълни с военнопленници или с мирни граждани, продадени в робство от своите владетели. В средата на I век от новата ера легионите на Марк Лукул прегазват дребното величие на местните князе и вождове и превръщат Тракия за векове в провинция на Рим. Налага се новото название - Тримонциум, градът на трите хълма, опасан с яка крепостна стена, с хиподруми, с амфитеатър, с бит и дух на господар. А след това империята загива под ударите на варварите. Източната част, с център Константинопол, пренася събитията и живота към проливите, към които от пети век нататък се устремяват славяните. Без да са признати за поданици на Византия, те се настаняват на полуострова и го „славянизират”. И Тримонциум става Плъвдин или Пълден. В съюз с българите, в края на седми век, славяните създават в Мизия Първата славянобългарска държава, на която е съдено да бъде една от великите сили на европейския континент. В 815 година хан Крум слиза на юг с армиите си и завладява града. От тогава и досега в паметта на времето, в недочетената книга на миналото - Пловдив. Пловдив в остатъците от хиподруми и храмове, в барелефи, в стълбове и в капители, в гробници, в колесници и в звън на оръжия, в изящна керамика, в украшения и в образи от странни монети. Когато минаваме от зала в зала на Археологическия музей в Пловдив, когато гледаме уникалното тракийско съкровище от Панагюрище, сякаш чуваме гласовете на многолюдния град, сякаш разлистваме неговата история, разпростряна в хилядолетията.

От 9 до 14 век градът е разменна монета между България и Византия. Прокопитените равнини на Тракия отекват от стъпките на българи и кумани, на византийци, на латинци. След всяко нашествие следват бунтове и въстания. Търговци - космополити, обезпокоени за своите капитали, разжалвани военачалници, пристигат с почести и дарове в Преслав или в Търново, коленичат и молят за помощ. А когато получат благоволението, когато се възползват от него - отмятат се. Това им се струва най-верният начин да оцелеят. Хронистите пишат „В лето… градът въстана или градът падна”. И градът наистина въстава и пада, пада и въстава и върви във времето. Затова са неизбродими пластовете на неговата история. През 1364 година градът е прегазен от османците след дълга и упорита съпротива и новото название Филибе идва, за да изтрие предишните. Сякаш ще бъде последно.

Възрожденският Пловдив се изпълва с търговци и занаятчии - предприемчиви планинци от Средногорието и Родопите, които подреждат на гъсто дюкяните си в чаршията. Така българите стават активната стопанска сила на града. И на империята. Тяхното право на водеща класа е признато „де факто”. Понесли доброволно задълженията към държавата, те получават и правото да живеят като необходими хора. Строят църкви, училища, читалища, огромни частни жилищни сгради, които респектират с изящната си композиция, с блестящия си колоритен външен вид и с общото си ансамблово звучене. Долу в ниското са джамиите на мохамедовите натрапници, а на трихълмието, изоставено от тях, овладявайки разчупения терен с ярка творческа интуиция, възрожденските майстори са създали истинския град Пловдив, пред чийто образ не остава нищо от османското велелепие. Благодатна тема за прослава на народния творчески гений, тази част на Пловдив е изучавана, снимана, описвана с любов и вдъхновение от десетки автори и пропагандирана с чувство на национална гордост.

След освобождението на България Пловдив става столица на Източна Румелия. Тук се подготвя и извършва съединението на двете Българин. Тук работят Захари Стоянов, Иван Вазов, Константин Величков, Димитър Благоев. През 1892 година тук се открива първото българско изложение, превърнато по-късно в Международен мострен панаир. Чрез международната железопътна линия през 1888 година Пловдив е свързан с Виена и Цариград. През 1887 година Пловдив е най-големият град на България, а след 1913 година набъбва още от бежанци от Източна и Западна Тракия.

В по-ново време темповете на стопанско и културно строителство в Пловдив са така интензивни и динамични, щото само за няколко десетилетия градът става неузнаваем. На основата на бърз икономически подем - машиностроене (мотокари, асинхронни електродвигатели, резервни части за трактори и автомобили, свързочни материали и др.), модернизирана водеща лека промишленост - текстилен комбинат „Марица”, фабрики за обувки, за памучен трикотаж, за килими, за кожено-галантерийни изделия и др., многопосочно развита хранително-вкусова промишленост - тютюноферментиране, производство на цигари, изделия от месо, захар, бира, вина, стотици видове консерви и др. Богатствата на града и на неговите жители непрекъснато се увеличават, а произведеното в Пловдив е известно далеч зад границите на страната.

Пловдив.

Пловдив е център на плодородна Тракия, обилно напоявана в горещите летни дни. Производството на плодове и зеленчуци, което има стари традиции в Пловдивския край, е с републикански принос в износа на страната.

Пловдив е жизнено значим транспортен възел.

Пловдив е университетски град - педагогически, медицински, селскостопански и други висши институти.

Пловдив е културно средище на Южна България, град на художници и писатели, град с опера, театър, симфоничен оркестър, с богата художествена галерия, с издателства, с много музеи.

Редом с археологическия, особено значим е и Етнографският музей на Пловдив. Неговата разгърната експозиция като многосериен филм разкрива историята на бита и здравия естетически вкус на народа през вековете. Селскостопанското производство, развитието и усъвършенстването на занаятите, традицията в тъкането и в шева на националните български носии, както и архитектурата на дома и неговата вътрешна уредба - ето част от направленията, в които се движи мисълта ни при посещението на музея. А сбирката от народни музикални инструменти ни напомня за песенния фолклор на Тракия, за шумни празненства и веселби, за вихрени народни хора и ръченици, за жътварски песни и сватби, за събори и панаири, в които с блясък и творчество се е разкривала богатата и жизнерадостна душа на народа.

Перущица

Може би най-добре е в Перущица да се отиде есенно време, когато зеленото, жълтото и червеното се преливат в замайваща и неочаквана живопис. Привечер от лозята се прибират гроздоберачи. Стадата минават по хълма пред червения диск на слънцето. В дворовете и пред къщите падат златни ябълки - като в приказките. Лудо вино разпъва обръчите на бъчвите… Сякаш никога не е имало 1876 година, кланета и смърт, посечени жени и деца, пожарища и бесилки. Имало е. Зад стените на църквата „Светите архангели Гаврил и Михаил” загиват стотици българи. По примера на Спас Гинев и Кочо Чистеменски двадесет и две семейства се самоунищожават, за да не паднат живи в ръцете на башибозука. Защото са се клели мъже пред кръста и оръжието, защото няма свобода там, където няма кой да умре за нея. Сега художниците рисуват историята и настоящето на Перущица. Поети пишат стихове за неповторимото и героичното в бита на перущенци, без което нямаше да има национално българско самочувствие.

Защото е имало Април 1876 година. Защото споменът за бащи и деди е подтиквал към подвиг - тогава и по-късно в усилните дни на труд и строителство. Защото най-добрият монумент на героите е животът, какъвто можем да го живеем…

Бачковският манастир

Заедно с Рилския и Троянския, Бачковският манастир е един от най-големите в България. Той се намира в околностите на Асеновград, близо до село Бачково. Основан е през 1083 г. от Григорий Бакуриани - грузинец на византийска служба, който пожелал манастирът никога да не се управлява от грък. Най-старата сграда на манастира е костницата, чиито стенописи представляват изключителен научен и художествен интерес за историята на изобразителното изкуство у нас. След падането на България под властта на османците най-вероятно тук, в манастира, е заточен и завършва живота си патриарх Евтимий Търновски. Независимо от големите национални крушения по време на робството, манастирът остава незасегнат. Нещо повече - той се замогва и от началото на 17 в. се преустроява и разширява. Построена е главната манастирска църква, зимник и трапезария, украсена богато със стенописи. И тук, както на много места в България, е работил големият възрожденски художник Захари Зограф. Около 1840 г. той изписва в притвора на църквата „Св. Никола” знаменитата композиция „Страшния съд”, в която откриваме вече наченките на светски мотиви в българското изобразително изкуство. Заедно с игумена на манастира, той е изписал и себе си. Стенописта е подписана по следния начин: „Захари X. Зограф - българин”. В съборната църква на манастира се пази чудотворната икона „Богородица Елеуса” със сребърна обковка и грузински надпис.

Заслужава вниманието на днешния посетител музейната експозиция на манастира. Тя съдържа икони, църковна утвар, произведения на златарското изкуство, мощехранителници, дискоси, кръстове и други експонати, които доказват ролята на манастира като голям културен и религиозен център през вековете.

Хисаря

Термичните извори на Хисаря, лекуващи бъбреци, жлъчка, чернодробни, стомашно-чревни, гинекологически и редица други заболявания, са популярни още в древността. Най-старото селище, съществувало тук преди повече от 5000 години, е тракийско. Истински град обаче, с всичките изисквания на едно аристократическо обслужване, създават римляните в началото на новата ера. Благодарение на римските лекари, които вероятно са познавали всичките възможности за лекуване чрез хисарските води, градът става известен и привлича болни от близки и далечни страни. Тогава вероятно е изградена и крепостната стена на града. В последствие тя била многократно поправяна и доизграждана. Това, което сега е останало от нея, е само силует на някогашната мощна отбранителна система. Освен остатъците от крепостната стена, близо до южната порта се виждат основи на старохристиянска базилика. Открити са и няколко късно антични гробници. Всичко това е дало основание на специалистите да обявят разкопките и развалините на древния град за археологически резерват. С находки от разкопките в музея е проследено миналото на града, забулено до голяма степен и днес в неизвестност.

Ловеч

Ловеч е столица на Привременното правителство в България. Още преди да съществува третата българска държава, още преди Александър II да напише на едно от писмата на Антим I за зверствата в Батак историческата резолюция: „Да се освободи България немедлено!” Още преди Русия да тръгне на юг, Апостолът на свободата Васил Левски бе обиколил България и чрез революционните комитети по села и градове, бе очертал етнически държавата на българите. Тази държава не беше още възкръснала от пепелищата на Тракия, но тя съществуваше вече в копнежа за свобода и в готовността за саможертва. Затова и Централният комитет на вътрешната революционна организация, за седалище на кой то Апостолът избра Ловеч, превръща града в столица на Привременното правителство. Няма по света такава столица без държава. Но какви ли още неща няма по света, докато не се намери някой да ги направи.

Изборът на Ловеч за столица на Привременното правителство не е случаен. Той е съобразен с местоположението на града, както и с близостта му със задграничния Централен комитет в Румъния. Но Ловеч е и стар български град, яка крепост, о която се разбива военната мощ на Византия през 1187 година при настъплението на Исак II Ангел към въстанало Търново. Тук, в Ловеч, през същата година е сключено историческото примирие и е подписан Ловчанският договор, с който фактически се слага началото на Втората българска държава. Знаел е тези неща Апостолът, оценявал ги е очевидно и е търсил приемственост в революционните традиции на народа.

Освен това, разположен в предпланините на Балкана, обграден с височини, Ловеч е естествена крепост, използването на която по време на предстоящето въстание е било наложително. В старата част на града, свързана с новите квартали посредством покрития мост на Колю Фичето през река Осъм, в 1869 година в къщата на Иван Драсов, Дяконът основава първия революционен комитет. Тежка е била тази среща на Апостола с по-будните ловешки граждани. Опиянени от постигнатата победа в борбата за църковна независимост, удовлетворени вътрешно от успеха, те не са готови да сложат ръка върху камата и пищова. Но я слагат и се заклеват в делото на българската свобода. Изглежда че „Карловското дяконче”, както го наричат в началото ловчанци, е натрупало вече доста опит и мъжко упорство в овладяване душите на хората и във въвличането им в рискованата комитетска работа. Защото работата не е само в агитацията, в изтъкването на фактите от действителността, които логически водят до необходимостта от освобождаване на страната от фанатизираните синове на исляма. Воля е била необходима, воля и способност за духовно въздействие върху вековния страх на раята. Защото оня, който поиска да бъде свободен и сложи ръка на оръжието, не може повече да бъде роб в себе си.

Без този прелом в съзнанието могат да минат в България още хиляди четници и войводи, но след тях няма да тръгне никой. Защото подвигът на Хаджи Димитър е вдъхновяващ, но е и прекалено голям като че ли за възможностите на обикновения селянин, обвързан с дом и семейство. Извисен и ярък е бил за обикновения човек от народа и образът на Апостола. И все пак той е бил по-земен, той се е възприемал като жив конкретен човек, чиито постъпки са давали повече увереност на комитетските работници, че могат да го постигнат. Пред своите другари и съратници той се е разкривал в движение, извисявал се е, но заедно със себе си е извисявал и другите. Затова са го обичали, доверявали са му се и са били готови да стъпят в огъня за него и Марин Поплуканов, и Димитър Пъшков, и Иван Драсов, и Христо Цоков-Латинеца и Величка Хашнова, в жилището на която той е имал скривалище. Чрез Апостола тези хора са обичали България повече от себе си и са се чувствали готови за голямото изпитание на народната революция. В тесните варошки сокаци, между високите дувари и надвесените над тях белосани къщи се чувства като че ли и днес напрегнатото комитетско време.

След предателството на Димитър Общи и на поп Кръстю идването на Левски в Ловеч става наложително. От столица и крепост на революцията, градът се превръща в гнездо на страха и малодушието, но това не може да спре Апостола. „… дори ако самата природа въстане против мене, то пак не може да ме задържи да се срещна с него… Аз искам да го видя, желая да знам какво той ще ми се оправдава, как ще ме погледне в очите… Той е виновен пред мене и пред вас и пред целия български народ…” Подчинен на дълга, Левски не е могъл да напусне страната преди да превърже раните, да окуражи малодушните, да накаже предателите. И най-важното - архивата на Ловешкия комитет, в която се сплитат като във възел тайните на цялата организация. Мъртвило и покруса витаят в Ловеч. Преоблечени шпиони кръстосват пътищата или се тулят в тъмните сокаци в нощта срещу 26 декември. Със сълзи на очи последните свободни съзаклятници в Ловеч го молят да не се среща с поп Кръстю. За пръв път те не изпълняват нареждането му да го поканят на заседанието на комитета. И това е вече част от разлома, последствията на който ще се чувстват дълго в Ловеч.

С вълнение и с трепет съвременните посетители на Ловешкия музей „Васил Левски” размишляват за извършеното от Апостола, както и за многобройните му последователи през април 1876 година, когато пламва бунтът в Тракия и тук, в Ново село, в Батошево и в Кръвеник. Нима биха могли без извършеното от Васил Левски апостолите на Априлското въстание да запалят пожара в Средногорието и в Родопите само за няколко месеца? За тях е мислил той по време на процеса в София, когато с върховни усилия заличава дирите на организацията. Тях е виждал след себе си той и е вярвал, че ще довършат започнатото дело. За много неща може да се помисли в музея „Васил Левски”. И много истини могат да ни върнат към живота, към смъртта и безсмъртието на този човек.

По сто деветдесет и трите стъпала в сърцето на Вароша, близо до музея, се възлиза към паметника на Васил Левски. По този път е минал той, отивайки в Къкринското ханче. Устремен сякаш в бъдещето с решителна мъжка крачка, той е застинал за миг, за да го видим като че ли още веднъж и да възприемем огромния му ръст преди да тръгне отново към нашия свят. Така и напускаме Ловеч с този образ на Апостола, съхранен във всеки от нас.

Къкринското ханче

Къкринското ханче би трябвало да се посещава зимно време. Лете зеленината залива околността с живот и изпълва човека с цветни весели мисли. А зиме преспите се издигат високо до дървения плет около хана.

„… и студ и мраз, и плач без надежда

навяват на теб скръб на сърцето.”

Дълбока скръб и мъка за народното дело е изпитвал Апостолът след авантюристичния обир в Арабаконашкия проход, извършен без негово съгласие. Десетки хора са предадени и арестувани, объркани и сломени. От Букурещ искат обявяване на въстанието, за да се пресече провалът на организацията. Но Апостолът отказва да изпълни решението. Той знае, че подготовката за въстание е незавършена и е безсмислено да се даде знак за борба. Вместо това той се стреми да ограничи провала, да изолира обира от организацията и по този начин да я спаси за бъдещето. След безогледните предателства на Димитър Общи властта търси Дякона навсякъде. Предрешени шпиони обикалят градовете и селата - слухтят и душат, заплашват, подкупват. Приемайки големия риск на момента Апостолът идва в Ловеч, за да прибере архивите на организацията, да вдъхне смелост, да окуражи малодушните. Човек на дълга, дисциплиниран и верен на основните принципи на своя живот, той не е могъл да зареже всичко и да се прехвърли в Румъния. На път за Севлиево и Търново в Къкринското ханче, предаден предварително, Левски е заловен.

Изоставен и от собственика си Христо Цоков-Латинеца, след предателството, ханът се разрушил. През 1927 година със средства, събрани от населението в Ловешкия и в Плевенския край, ханчето е възстановено и превърнато в музей. По-късно е поставен барелеф на Апостола.

Карлово

Карлово… Карлово е спомен за Левски. Тук всяко нещо извиква образа му и името му, свързани с най-ярките добродетели на народа ни. Възрожденският град Карлово с будното си и предприемчиво население е общественият и социален климат, който влияе върху бъдещия революционер-демократ. Действала е върху него семейната среда на работлив, но разорен занаятчия. Действала е преждевременната смърт на бащата, сирашкото юношество, прислужничеството при чичо му Василий и неизпълненото обещание на последния, че ще го изпрати да учи в Русия. Действала е върху мисленето на чувствителния юноша социалната среда на беднотата - от Иван Арабаджията до Кочо Чистеменски. Това са хората, на които ще се опира в работата си по цяло Българско. И това са хората, за които ще мисли, когато подрежда Програмата и Устава на организацията. С документи и цитати от Програмата и Устава всичко това е показано в музея. Идеята на Левски за Вътрешната революционна организация е връх в национално-революционната ни идеология. Във всекидневната си работа той отстранява всичко прибързано. Стъпка по стъпка, бавно и упорито, той изгражда гъста мрежа от комитети - местни, окръжни, районни. Централен за страната в Ловеч. Без тях в 1876 г. Априлското въстание би било невъзможно. Към края на живота си Левски установява с радост, че революционната организация „става нещо самостоятелно, живо”. Създадена от хората - тя сама формира мисленето и характера на революционните работници. Затова бедняшката, занаятчийско-селска България го нарича Апостолът. Отречен от всичко лично в името на Отечеството, той следва своето верую: „Ако печеля, печеля за цял народ. Ако губя, губя само мене си”. Тези думи стават кръстен знак за всеки истински революционер, морален вик и смисъл на епохата. Тук, в музея в Карлово, това се чувства живо и осезателно. Все трябва да струваме и ние нещо, щом такъв човек е загинал за нас…

Тетевен

Разположен в долината на река Бели Вит, Тетевен е великолепен курортен и почивен център. Заедно с незабравимата Рибарица той е привличал и продължава да привлича посетители - туристи, екскурзианти и почиващи от всички краища на страната. Неговият здрав балкански климат, превъзходният му и неповторим пейзаж, присъствието на спомена за неговата история, са създавали траен интерес у специалисти-историци и почитатели на природата. Възникнал през 15 век, град Тетевен се развива в икономическо и културно отношение до степен да бъде наречен „Алтън Тетевен”. Неговите занаятчии - кожари, абаджии, златари, резбари и др. допринасят „градът да влезе в очи”. През 1801 година кърджалиите го сравняват със земята. Опожарен и разграбен, потиснал спомена за кръвопролития и пепелища, Тетевен започва своя втори живот без външен показ на достигнатото, но с голяма сила и устрем за борба. В четите на местните войводи - Лало, Дели Пало, Ангел, Костин, Данчо и др., в четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, в легията на Раковски и в четата на Христо Ботев участват много тетевенци, а помощникът на Васил Левски и куриер на Българския революционен централен комитет - Сава Младенов, е истинска революционна слава на града. Революционно-борческото поведение на тетевенци, което създава свои традиции, превръща Тетевен в комуна през 1932 година, достоен паметник на миналото, съвременният град се развива бързо и уверено. Наред със стария занаят - дървообработването, тетевенци усвояват и нови професии в заводите за микродвигатели и радиотехническа мебел.

Богатата и разнообразна история на града намира своето отражение в трите основни отдела на Градския исторически музей - археология, етнография, възраждане и национално-освободителни борби. С многобройните си документи, вещи и снимки, експозициите на музея разкриват за днешните посетители на града обогатената действителност на отдавнашни случки и събития - героична летопис, която ни свързва задълбочено и трайно с корените на миналото.

Село Голям извор

Вътрешната революционна организация, която създава Васил Левски, към края на 1871 година придобива мащабност и организационна зрелост. Убеден във възможността тази организация да доведе страната не само до национално, но и до едно дълбоко социално преустройство, Апостолът полага максимални усилия за нейното укрепване и революционно съвършенство. Негова идея, негова плът и кръв, негово истинско творческо дело - огромната мрежа от комитети, която той разпростира върху европейската част на империята, очертава етническите граници на българската нация и завършва обособяването ? непосредствено преди народната революция. В Програмата и в Устава на тази организация, които Левски завършва през втората половина на 1971 година, той разкрива всичките си дарования на идеолог и организатор на народното единство. В началото на май 1872 година на събранието на Българския революционен централен комитет, което се провежда в Букурещ, Програмата и Уставът са приети с незначителни допълнения. Упълномощен от това Първо общо събрание на Българския революционен централен комитет да го представя пред комитетите в страната, през лятото на 1872 година Левски стабилизира Вътрешната революционна организация, като създава освен местни и някои окръжни революционни комитети. По това време е създаден и Голямоизворския окръжен революционен комитет, разнообразната революционна дейност на който е отразена в днешната музейна сбирка на селото. Сбирката е създадена и открита през 1972 година в „Комитетската къща” на Георги Стойков - Чергаров за стогодишнината от основаването на комитета и разкрива масовото участие на голямоизворци в национално-освободителните борби на народа. Особен интерес в сбирката представлява оръжейната работилница с автентични съоръжения и инструменти, с които е трябвало да бъде съборена една вековна империя…

Местността Костина

Местността Костина се намира на около 15 км от Тетевен. Тя е свято българско място. Тук на 12 май 1876 г. предателят Въло Стоилов - Мечката повежда срещу пусията на Люзгяр бей войводата Георги Бенковски, отец Кирил, Стефо Далматинеца и Захари Стоянов.

… А светели селата в Тракия. Гъст дим и миризма на изгоряло човешко месо се възнасял към божия свод. Почувствал смисъла на своето историческо дело, от височините на Балкана Бенковски се провиква: „Моята цел е постигната вече. В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей, а на Русия - нека тя заповяда!…” След дълго скитане и безуспешни сражения по Балкана, при Острилската пещера в околностите на Тетевен, Бенковски разпуска „Хвърковатата чета”. Няколко дни по-късно, предаден подло, той пада пронизан от турски кур шум на брега на Свинарската река в местността Костина. Тук, при импровизираното „мостенце”, Люзгяр юзбаши отсича главата на войводата. Както свидетелства Захари Стоянов „после убийството смъртните му останки са прибрани от една набожна бабичка, баба Удреница, която ги заровила в гробницата на черквата „Св. Всех Святих “. А главата на Бенковски, набита на кол и разнасяна из Тетевен, Орхание и София, е погребана девет дни по-късно „в новите гробища, край града на западна страна на шосето, когато се отива към Княжево”.

Всяка година тук, край Свинарска река, където е лобното място на войводата и където пръв поставя белег предателят дядо Въло, в Деня на славянските просветители Кирил и Методий, се стича многохиляден събор за честване паметта на героите от Априлското въстание 1876 година. Първият паметник на войводата е построен и открит през 1908 година от тетевенския инициативен комитет „Георги Бенковски”.

Троянският манастир

В сравнение с Бачковския и Рилския, Троянският манастир е много по-нов. В днешния си вид той е изграден в началото на 19 век от майстор Константин из Пещера. Това е едно преломно време. Разширявало се занаятчийското производство, укрепвали търговските връзки с близки и далечни страни. Набирала се в душата и в мисленето на българина могъща национална енергия, която търси и намира проявление и в строителството на църкви и манастири. Това е трескавата възрожденска епоха, която издига от низините на народа големи личности с воля и дух за изява.

Около 1600 година неизвестен монах от Атон построява в живописната околност на Троян малка дървена църквица и постройчица за отшелници. Но това е в началото на 17 век. След пожара по време на руско-турската война от 1828 - 1829 година, със специален документ манастирът е директно подчинен на Цариградската патриар шия, тоест става ставропегиален. През 1835 година е построена сегашната църква на манастира, а през 1847 - 49 година е живописвана от Захари Зограф. В изобразяването на притчата за богатия и бедния, в темата на „Страшния съд”, както и в ктиторските портрети, художникът създава едно изкуство, различно от религиозните канони. Богатият от притчата и неговият син са изобразени с фесове, а ктиторите от ктиторските портрети „Хаджи Петър Балюв и Спас Маринов” и „Чорбаджи Христо Петков и съпруга его” са показани в потури и в салтамарки, с калпаци. В потури и с крива сабя е изобразен и княз Борис-Михаил. Разгърнат свитък със славянска азбука държат „българските просветители” Кирил и Методий. Плод на голямата любов на художника към Русия и несбъднатата му мечта да се учи в някоя от руските художествени академии са може би образите на руските военни светци Борис и Глеб. Всичко това показва революционнодемократичния характер на едно изкуство, близко по смисъл и настроение с мисленето и чувстването на народа, чийто верен син е художникът.

Като завършил работата си, майстор Константин оставил образа си - портрет-маска на северния корниз на църквата. Като изписал църквата и манастира, Захари Зограф нарисувал и автопортрета си. Това не е вече безличното творчество на Средновековието. Настъпвали нови ренесансови времена и за Балканите и те идвали заедно с образите на мислещи и действащи хора - художници, строители, писатели, съзаклятници-бунтари. В 1765 година в манастира е открито килийно училище, в което се учат децата от околните села. Освен това манастирът разполага със собствена печатница за щампи, разнасяни от монасите по всички краища на страната. Към манастира се запътват богомолци, резбари, зографи, любознателни младежи и старци, и други едни - дето ходят по своите комитетски работи, Панайот Хитов, Васил Левски, Панайот Волов, Георги Бенковски, Ангел Кънчев. Председател на революционния комитет при манастира е игуменът хаджи Макарий. Стаята, в която е отсядал Апостолът на свободата - Васил Левски, сега е превърната в музейна сбирка. Затова в манастира идват толкова хора - сами или на групи, с приятели от далечни краища се запътват, за да видят фреските, резбите и архитектурата на манастира и да помислят за много неща.

Свищов

Свищов е исторически град. Той е свързан завинаги с името на Алеко Константинов - хуманистът, сатирикът, поетът, написал „най-тъжната книга” в българската литература „Бай Ганю” - по думите на Илия Бешков. Свищов е роден град освен това на литературния критик и историк проф. Иван Шишманов, на възрожденския художник Николай Павлович, на художника-карикатурист Александър Божинов.

През 1791 г. в Свищов е подписан мирният договор между Русия и Австрия от една страна и Турция - от друга. На 26 и 27 юни 1877 г. в местността Текирдере при Свищов дебаркират руските войски, с което започва Освободителната руско-турска война, довела до независимостта на България. Сега на това място има парк с много паметници. По тях и цялата местност се нарича „Паметниците”.

Свищов е стара търговска слава на България, разменен пункт на стоки между Изтока и Запада и своеобразен стопански възел на Османската империя. В най-старата търговска гимназия у нас, открита в Свищов и в първия Висш стопанско-икономически институт са обучени хиляди счетоводно-отчетни, търговски, и стопанско-икономически кадри.

Районът на Свищов е възлов още от древността. Съвсем наблизо до сегашния град са развалините на Нове - римска крепост и може би град с кръстопътно значение. В археологическия отдел на Градския музей, който се помещава в родната къща на Алеко Константинов, посетителите се срещат с отломките на отминали племена и култури, съществували на брега на голямата река и отминали във времето като водите й. В същата сграда се намира и стаята, в която отсяда Александър II след преминаването му на българския бряг. В най-високата част на града, наречена Калето, са запазени остатъци от стара византийска крепост.

В Свищов - градът на Алеко Константинов, наред със старите църкви „Св. Георги”, „Св. Димитър”, „Св. Петър и Павел” възрожденските времена са оставили изключителното архитектурно творение на Колю фичето - църквата „Св. Троица”, издържала 100 години по-късно голямото земетресение във Вранча. Нейните стенописи са дело на Николай Павлович.

Националният музей „Рилски манастир”

Оня, който идва за пръв път в Рилския манастир, се чувства изненадан и смаян от размерите на неговия градеж, от неочакваното усещане за величественост и великолепие.

Манастирът е просторен и многопосочен свят.

Изключителното богатство на художествените му форми, покоряващият външен блясък, завършената му монументалност и същността му на съкровищница на българската национална култура го правят широко и многостранно поле за работа на историци, архитекти, изкуствоведи, етнографи и специалисти в областта на приложните изкуства. Неговият ръст, неговата стойност и несравнимото му значение за историята на българите могат да бъдат изучени, изследвани и осъзнавани стъпка по стъпка от науката, но неговият борчески дух, неговата артистична извисеност - влияли при оформяне самочувствието на нацията в продължение на повече от 1000 години, оня вътрешен връх на емоциите, оная мека и едновременно с това целеустремена и развълнувана напрегнатост - творила фрески и икони, резби и щампи и писала с трепет по белите пергаменти, може да бъде разбрана и възприета напълно само по пътя на чувствителността и зрялото естетическо преживяване.

Привечер е. Над върховете на планината слънцето озарява все още просторното и дълбоко небе. Здрачът иде спокойно и тихо и обгръща бавно с интимна мекота драгоценните форми на манастирските сгради.

Далеч от икономически-административните и културно-жизнените центрове на страната, векове наред Рилският манастир живее с бурите на историята, люлели българската земя. Още при основаването си той е едно от огнищата на нашата духовна култура, а в епохата на Втората българска държава и особено през 14 век неговата популярност и значение нарастват. В 1335 година местният феодал Стефан Драговол (Хрелъо) построил тук църква и защитна кула - най-старата постройка в днешния манастирски ансамбъл. В 1378 година цар Иван Шишман дарява манастира със златопечатна грамота (хрисовул), която утвърждава правата му като собственик на много земи и селища.

Привечер е. И изведнъж осъзнаваме, че планината е същата - като тогава, в съдбоносните дни на крушението… Нав?ляли османлии зад стените на светата обител. Сърцата на монасите се свивали с болка, а ръцете им трескаво увивали и връзвали книгите, документите, съкровищата на манастира, за да ги закопаят някъде в земята - единствената, на която можели да се доверят… Така манастирът бил сринат, разорен и разграбен.

Но не за дълго. Много скоро с оскъдните средства и голямата пожертвувателност на българите, той бил издигнат отново и украсен с живопис от талантливи строители и художници. И установил трайни връзки със славянските манастири на полуострова и с книжовните средища на Русия. През 15 и 16 век. А през смутните кърджалийски времена на 17 и 18 век стихията на огъня затрива манастира отново. Но отново и отново се намират хора, които възстановяват с върховни усиля унищоженото, за да го видят пак разрушено и пак да го възстановят. Тази борба с унищожителните сили на времето е доведена най-после до блестящия 19 век, който ражда художници като Димитър и Захари Зограф, като Станислав Доспевски, Димитър и Симеон Молерови, строители като майсторите Алекси, Кръстю, Миленко и др., резбари като майстор Атанас и многобройните му ученици - съградили днешния манастирски комплекс - украсен с камък, тухли, дърво и живопис и въплътил в себе си чувството на българина за пропорция и ритъм, неизтощимата му творческа фантазия. Потисната от поробителя и възпрепятствана за изява в други области на живота, духовната енергия на народа ни се е разкрила сякаш с пълна сила и самоотдаване в строителството на една изящна архитектура, чиято точна линия е олицетворение на творческата свобода, в създаването на блестящите резби по иконостаси и олтари, в неповторимите икони и стенописи, в металопластиката и в много още посоки на изкуството и културата и е създала тук, в Рилския манастир произведения - ненадминати по великолепие и хубост. За да можем да се самопознаем като народ, да разберем и да осмислим своя вътрешен духовен живот - устремен към вълшебството на изкуството. Замитали са ни ветровете на времето, но даже в тежки дни ние сме имали дух за красотата и сме разкрили този дух с широта и мощ, със самобитност в замисъла, с възвишеност и величавост, с уравновесена сила и чувство за мяра, с класическа точност и простота. В това е националната ни стойност като народ и обяснението защо не сме изчезнали след толкова жестоки удари на съдбата.

Изправени пред големия градеж на манастира, днес ние се възторгваме от неговата строително-архитектурна композиция, благоговеем пред художествено-живописния подвиг на неговите създатели и се чувстваме уверени в голямото и щедро дарование, в духовната сила на народа.

Плевен

Плевен е град с многовековна история. По бреговете на малката река Тученица, в местността Кайлъка, са намерени оръдия на труда от камък и кост, датирани от археолозите отпреди 5 - 6 хиляди години. Тракийският град, който римляните завладяват в началото на новата ера, се нарича Сторгозия. Те не променят названието му. Някъде към IV век в града се разпространява християнството. Затова свидетелстват разкритите основи на черква с великолепна подова мозайка. През V век градът е разрушен от хуните, но веднага след това е възстановен. Славяните го наричат Каменец според едни сведения, а според други - Плевен. През 13 век той е значителна българска крепост. Поради упоритата съпротива, която оказва при нахлуването на османците, той е разрушен и застроен по-насевер, където се намира и сега. През 1596 година Плевен е разрушен и опожарен от конницата на Баба Новак и Дели Марко. За възстановяване на сарая е използван материал от старобългарската крепост в Кайлъка. По време на Руско-Турската война от 1806 - 1812 година Плевен е превзет от руските войски. В епохата на Българското възраждане градът е значителен търговски и занаятчийски център. Около 1824 - 25 година е открито светско училище. А в 1840 година - първото девическо училище в страната. По същото време е построена и църквата „Св. Николай” (1834 г.), някои от иконите на която са дело на самоковския майстор Димитър Доспевски.

В 1869 година, още при първата си обиколка в страната, Васил Левски основава революционен комитет в града, който играе важна роля като връзка на Търново и Ловеч с Никопол и Турну Мъгурели.

Истинското стратегическо значение на Плевен обаче, като център на Северна България, проличава по време на Освободителната Руско-Турска война от 1877 - 1878 година. Под предводителството на генерал Шулндер, западният руски отряд атакува височините на Плевен, но не успява да пробие отбраната на 40 хилядната армия на Осман паша. Не успява и вторият щурм, проведен на 30 юли. От този момент нататък името на Плевен не слиза от комюникетата на европейските вестници. В началото на септември стохилядната руска и румънска армия предприема трети щурм за града. Независимо от многобройните жертви и частичния пробив на „Зелените възвишения”, извършен от частите на генерал Скобелев, който не получава резерв от главното командване, щурмът не успява. Талантливият военен инженер Едуард И. Тотлебен осъществява абсолютната блокада на града. В началото на декември, изолирана напълно, армията на Осман паша предприема опит за пробиване на блокадата в района на река Вит, който завършва с падането на Плевен. Пътят на руската армия на юг през проходите на планината е открит.

След освобождението на България Плевен се развива като транспортен и търговски център с прочут пазар за добитък и ежегоден панаир. На два пъти през 1919 - 1921 и 1922 - 1923 година Плевен е комуна.

В по-ново време градът се разраства бързо като значителен промишлен център. Машиностроителните заводи на Плевен произвеждат ковашко-пресови машини, компресори и водни турбини, мотокари и електрокари, винарски и пивоварни машини, ядрени прибори и електронна апаратура. Разширяват се непрекъснато заводите за цимент, строителни материали, каучукови изделия, за модерен трикотаж, цигари и хранително-вкусови произведения. А разработването на нефтените находища в Долни Дъбник става причина за построяването на Нефтохимическия комбинат край града.

Освен това съсредоточаването на огромен щаб от специалисти и научни работници направиха Плевен своеобразен научен център, с научни институти по машиностроене, по лозарство и винарство, с висши, средни и специални учебни заведения, с народен театър, опера, симфоничен оркестър, голяма художествена галерия.

Широка пропагандаторска и културно-масова дейност развива Окръжният исторически музей в Плевен. Във Вълчитрън е намерено най-голямото у нас тракийско съкровище. А музеите „Освобождението на Плевен 1877 г”, Мавзолеят на загиналите руски и румънски войни в центъра на града, просторният „Скобелев парк”, новият архитектурно-живописен комплекс „Панорама 1877″, създаден в чест на стогодишнината от освобождаването на Плевен, както и многобройните паметници в Гривица, Долни Дъбник, Пордим и в цялата околност на града, го превърнаха в един от най-значителните туристически обекти на страната, общопризнат град на българо-руската дружба. От ранна пролет до късна есен потокът от туристически групи, които посещават града, не спира.

„По време на войната ни се удаде да бъдем в много страни и да видим много паметници, които народите са издигнали над гробовете на своите герои, но такъв истински народен паметник, какъвто българите са издигнали в Плевен на руските воини, паметник на истинска народна любов към славата, към миналото и настоящето на нашата родина, ние още не бяхме виждали”. Тези думи на Борис Полевой са отзив на чувствата на българския народ към Русия.

„Благодарим на българския народ, на гражданите на град Плевен, които така свято пазят спомена за руските воини”. Такива думи са написани в книгата за впечатления при Скобелевия парк - музей. И са подписани от Маршала на Съветския съюз Фьодор Иванович Толбухин, от генерал-полковник Судец, от генерал-полковник Неделин. Извън всичко те са израз на обикновеното човешко задоволство, че загиналите за свободата на България не са забравени и няма да бъдат забравени.

Затова Плевен има толкова много приятели и почитатели. И затова не спира потокът от посетители в историческия град Плевен.

Кюстендил

В плодородното Кюстендилско поле, в подножието на Осоговската планина, е имало селище открай време. Траките го наследили от неолитната епоха. Римляните го нарекли Пауталия - укрепили го, благоустроили го. За да използват горещите минерални извори, построили асклепион - място за лекуване с вода, свързано с култа към бога на здравето - Асклепий. Славянското име на града е Велбъжд. През средните векове и особено при експанзията на османците на Балканския полуостров, градът се радва на относителна самостоятелност. При владетеля деспот Деян и при неговия син Константин, от чието име се е получило както предполагат историците сегашното название на града, Велбъжд израства до важен политически и административен център. В окръжния исторически музей, който се помещава в джамията „Ахмед бей”, са изложени бюстове на Хера и Зевс, оброчни плочки на бога Асклепий и други археологически находки, които илюстрират римското минало на града. Специална експозиция на музея разкрива средновековния бит на населението от Кюстендилския край.

Наред с Окръжния исторически музей, голяма забележителност на Кюстендил е и художествената галерия „Вл. Димитров - Майстора”. Пред главния вход на новата постройка на галерията е издигнат паметник на Вл. Димитров - Майстора. Освен негови творби, в галерията са събрани произведения от Кирил Цонев, Асен Василиев, Стоян Венев, Крум Кюлявков, Никола Мирчев и др. 40 художници самодейци и професионалисти са се родили и работили в Кюстендил. Голяма част от тях са оставили трайна диря в българското изобразително изкуство.

Пазарджик

Не всеки град може да се чувства доволен, че е родно място на личности като Константин Величков и Станислав Доспевски. Пазарджик има тези личности. В историята на българското национално свестяване художественото дело на Станислав Доспевски изпълва цяло едно преходно време, в което битовите и етнографски елементи в религиозната живопис прерастват постепенно в светско изкуство. Когато заминава за Русия през 1851 година, където завършва Московското художествено училище и Петербургската художествена академия, Доспевски е изграден художник. Заедно с баща си - Димитър Зограф, той е обиколил много църкви и манастири, учил е и е упражнявал живописването във всичките му проявления. След завръщането си в България, той се установява в Пазарджик, където работи до края на живота си. Освен религиозните сюжети, разработвани от него в Преображенския и в Лопушанския манастир, Доспевски оставя трайна диря в българското изобразително изкуство с портретите си - по два на баща си и майка си, на сестра си, на жена си, на децата си. В тях и в двата автопортрета той постига индивидуализация на образа и проникновено психологическо разкриване. В къщата-музей и в художествената галерия в Пазарджик са експонирани голяма част от произведенията на художника, които ни въвеждат във възвишения му свят на размисъл и преданост към живота на народа.

Батак

Най-ранната история на Батак се губи в миналото. За пръв път името на селото се среща около времето на масовото насилствено потурчване в Чепинския край. В закътаното планинско място по бреговете на Стара река, българите, които не скланят глава пред ходжите и пред ятагана, и които в началото се укриват из дебрите на планината, съграждат село на непокорни хора. Към това село се устремяват бегълци от Разложко, от Якоруда, от Дорково и Ракитово, от Бабяк и Барутин, от Неврокопско и Драмско и може би дори от Албания и Словения. В летописите от края на 18 и началото на 19 век се споменава, че батачани се занимават освен с традиционния занаят на планинците - скотовъдството, още и с бичкиджийство и дъскарство, което значи, че по течението на планинските реки и потоци предприемчивите и независими българи са строили чаркове и работилници за дървообработване. Търговците на Батак разнасяли произведенията на домашната промишленост далеч по пазарите на империята, а това увеличавало богатството им и ги подтиквало към строителство на широки и удобни къщи от камък и дърво. С общите усилия на селото през 1813 година само за 75 денонощия без предварителен план и разрешение, батачани построяват историческата църква „Св. Неделя”, която по време на Априлското въстание приютява беззащитните старци, жени и деца и става място на жестоко кръвопролитие и мъченичество. След църквата батачани издигат сградата на училището. Будни младежи от селото заминават в Русия, за да получат по-високо образование. Хайдути бродят из горите около Батак. Имената на Тодор Банчев и Митьо Вранчев - войводи на чети, се носят от уста на уста. С вълнение и трепет се произнася името на Апостола на свободата - Васил Левски, който създава комитет в Пазарджик през 1869 година. На това събрание присъства и батачанинът Петър Горанов. Година време по-късно той получава от Левски „Програмата на Българския революционен комитет”, зад която жителите на Батак застават безрезервно и сами започват подготовка за въстание. Когато през 1876 година в Батак пристига Панайот Волов, той е изненадан от готовността на баташките революционери да се закълнат пред кръста и оръжието. Непокорство и воля за борба е почувствал той в очите и в действията на хората от този буден български край.

Научили за обявяването на въстанието в Копривщица, без да са получили кървавото писмо, още на следващия ден батачани вдигат знамето на бунта, изваждат скритите пушки и укрепяват селото с решителност, която трогва и покорява всички на идеята за освобождение на България. Пълчищата на Барутанлията затягат обръча около Батак, но това не смущава свободолюбието на батачани. С упорство и дух за борба, те посрещат нападателите, сами ги нападат и прогонват в първите сражения. А след това започва трагедията. Вълните на самозабравилите се синове на аллаха, озверени и жадни за кръв и за грабеж, заливат селото, подпалват го и унищожават всичко по пътя си. Но нищо не може да отчае самоотвержените бранители на Батак. За всяка къща и за всяка улица те се бият до последния куршум и до последните си сили. В двора на църквата и вътре в нея загиват хиляди хора. Заловените живи революционери, жени и деца са обезглавявани на дръвника незабавно. А това кара мъжете да се съпротивляват още по-ожесточено, „за да не умрат мърцина”. В сюблимния момент на битката вече няма мъже и жени. Редом с мъжете се бият и жените. На входа на църквата Лаза Богданова забива нож в гърдите на убиеца на мъжа си. Величествено и страшно над пламъците и убийствата, над пожарите и над кръвта излита името на Батак и се понася по цялата българска земя, отеква в репортажите на Макгахан и Уйлям Гладстон, гърми в речите на Виктор Юго, на Достоевски и Тургенев.

„Ние казахме на европейските правителства следното: че се разпарят бременни жени, за да убият децата в техните утроби, че по площадите има купища женски трупове, носещи белега на разпарянето, че всичко това е ужасно…”

Тези думи на Виктор Юго плющят като камшик върху продажната съвест на политици и дипломати и отекват далеч във времето. Защото малко е да заплачеш за Батак - тогава, сега и по-късно - пред гледката на разсечените детски черепи и насипаните в костницата кости на мъченически или геройски загинали поборници. По стените на Баташката черква и досега личи засъхналата кръв на невинни жени и деца.

Затова Батак е светиня за цялото следващо време, което има българският народ. Затова с благоговение и трепет свалят шапки днешните посетители - българи и чужденци, покъртени от трагедията на Батак.

Защото наистина „няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от раменете си за свободата на отечеството”. Батак, Перущица и Клисура и цялата оная огромна клада на Тракия е само част от стойността на българската свобода. И същност на урока как се плаща свободата въобще. Затова посещението в Батак е свързано с тежък и мъчителен размисъл за всеки от нас.

Брацигово

Батак, Перущица, Брацигово… Това са свети места за всяко българско сърце. Поредицата от селища, които дават кървава дан за българската свобода през Април 1876 година, може да се увеличи много, но името на Брацигово няма да се изгуби. Неговият герой - Васил Петлешков, този Бруно на нашата нова история, който изгаряйки продължаваше да твърди: „Сам съм, други няма!”, беше ярка личност, убеден революционер, безпримерно верен на българската национална идея. Сега в музея на Брацигово автентични материали и документи разкриват масовото участие на брациговци във въстанието и мъченическото държане на Васил Петлешков пред врага.

За героичната история на града напомнят още паметникът - костница до музея, Синджирли бунар, където е обявено въстанието, паметникът на Васил Петлешков в градската градина, стари къщи на революционни дейци, мястото, където брациговци са посрещнали освободителните руски войски.

Панагюрище

Когато през зимата на 1876 година Георги Бенковски и Панайот Волов минават по заледения Дунав, Панагюрище е малко известно градче. Виелица и вълчи вой са огласяли януарските нощи на града и околностите му, когато по планинските пътеки, към селата и към сърцата на хората тръгват апостолите на Четвърти революционен окръг. Така започва подготовката на едно въстание - равно на епоха, защото от него ще се роди освобождението на българския народ, а заедно с него и славата на малкия планински градец. Нерадостен и мъчен е бил животът на планинците от Средна Гора и Родопите - нерадостен и обиден, живот на безправна рая. Затова и революционната идея обединява тези хора - неуки, но честни, готови да жертват всичко за свободата. Четири дни по височините около Панагюрище геройски се сражават въстаниците. Гърмят черешовите топове - несъвършено, но достатъчно силно, за да ги чуе Русия.

И ги чува.

След повече от сто години от освобождението на България, ние влизаме в музея на Панагюрище, за да се срещнем с образите на апостолите Волов, Бенковски, Бобеков, Икономов, летописеца Захари Стоянов и много други, които ни „омиха очите пред света”. Нервна тръпка на безпокойство и святост озарява душите ни при вида на оригиналното знаме на четата от село Баня. Попукани устни са се докосвали с обреченост и жертвоготовност до него, корави длани са го милвали с вяра и са го вдигали високо. Всичко, което е сега Панагюрище, е свързано с Априлската епопея, с пожара на великата народна революция.

С вещи и документи е разкрито участието на 70 опълченци от Панагюрище в Освободителната Руско-Турска война. В чест на стогодишнината от Априлското въстание в града е издигнат величествен мемориален комплекс. В околностите на Панагюрище е местността Оборище, където е проведено Първото българско Велико народно събрание.

Местността Оборище

Този, който тръгва за Оборище като за обикновен туристически обект, по-добре е да не отива на това място. По пътеката през гората, по която минават сега посетителите на Оборище, от далечни села, оставили работата си за ден-два, замислени в себе си, със свито сърце или с дръзка вяра в бъдещето на България, са вървели делегатите на местните революционни комитети за Първото българско Велико народно събрание. Не е имало по света и няма да има никога такъв парламент. След близо петстотин години политическо и духовно подчинение, опиянен от идеята за свободата, българинът надига глава, за да се противопостави на една империя, която е още твърде силна. Уви! Никой от присъстващите на Оборище не е мислил и не е искал да мисли за това. Идеята за освобождаване чрез революция е преобразявала робите в хора и тази промяна са чувствали те самите преди всичко. Това е един удивителен парламент, в който се пеят революционни песни, литургия се отслужва и клетва се произнася под откритото българско небе. Някакво ново единство между земята и хората се е установявало в тези часове на велики народни решения. Върховен миг на умиление и радост, на френетичен възторг, на сълзи, на осъзната смелост и готовност за големи мъжки дела. На белия паметник на Оборище сега са записани имената на участниците. Тези хора отдавна, отдавна ги няма. Но извършеното от тях е така велико и съкровено, че ние и днес чувстваме присъствието им между себе си и в себе си. С благоговение и трепет и с една голяма човешка и национална признателност, без която нямаше да бъдем народ и държава, ние тръгваме от Оборище с някаква вътрешна сила и решимост за живота, който имаме пред себе си…

Кърджали

Кърджали е нов град. Той съществува от 14 - 15 век. През Възраждането в него се развиват терзийството, абаджийството, чехларството, грънчарството и други занаяти. След съединението на Северна и Южна България през 1885 година, остава в Турция. От Балканската война, когато градът отново е включен в пределите на България, в него се заселват хиляди бежанци от Тракия и Македония. Откакто го има, градът е център за изкупуване на тютюн. Оловно-цинковите руди, добивани в околностите на града, от които в миналото са получавани флотационно оловно-цинкови концентрати, са основа на производството в Оловно-цинковия завод. Както в Димитровград и тук се стекоха много хора от вътрешността на страната. Заводът и новите предприятия на промишлеността ги поемаха. Милиони тонове олово, цинк, сярна киселина, кадмий, цинков сулфат, бисмут, натриев бисулфат, оловна глеч, оловен миниум и много други производства намериха траен пазар в страните от Европа, Азия и Южна Америка.

Само на няколко километра от града се издига стената на язовир „Кърджали” - хидровъзел от голяма водноенергийна каскада, част от която са още язовирите „Студен кладенец” и „Ивайловград”.

Калофер

Калофер е родно място на Ботев. Калофер е град на Ботев и това вече определя отношението ни към него. Тук, по улиците на възрожденския „Алтън Калофер”, по които вървим, е минавал той - единственият български поет, когото историята признава за гениален. Тук, по бреговете на Тунджа и под хайдушката слава на Юмрукчал и Мара Гидик, е преминало детството му, белязано с първите копнежи и първия гняв срещу несправедливостта. Тук, в работната стая на баща си - един от ярките умове на Българското възраждане, той ще протегне ръка за пръв път към книгите на български, руски и френски език. А вън от дома на даскал Ботю Петков, навили гъжви, османлиите отброяват по припеците вековете на своето господство. До кога? До кога! Този вик изпълва детското и юношеското съзнание на бъдещия защитник на робите. Ето, тука е мястото, където произнася той огнедишащото си слово послучай 24 май - Денят на славянската писменост и просвета. Така, в упор с действителността, са се раждали мълниите в очите му, оживявали са силата и тъжната вяра в яките думи на неговата поезия, отровният присмех на неговите фейлетони и статии и изповедният глас на онова „Символ верую на българската комуна”.

Домът, в който той се е родил, сега е музей. Изведнъж осъзнаваме, че говорим шепнешком. За да гърми в душите ни могъщата музика на неговата поезия:

… там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни…

До родния дом на поета, прекалено малък, за да побере разказа за неговия живот и дело, е построена експозиционна сграда. И в нея вече като че ли ни обзема усещането за широтата на неговата изява. Витае духът на един гениален човек, чийто ръст времето тепърва ще измерва. Ето печатницата, ето книгите, ето всичко, до което с огън и мощ се е докосвал той - човекът-легенда, войводата на 200 български юнаци, коленичили на Козлодуйския бряг. Някакво облекчение ни обзема, когато напускаме музея, като да сме пречистили душата си в нещо истинско и голямо, изживяно наведнъж. Или защото усещаме, че имаме Ботев, за да ни има чрез него…

Националният археологически и Националният етнографски музей

Националният археологически и Националният етнографски музеи са най-старите музеи в България. Създадени като отдел на Народната библиотека в София още в 1879 година, през 1892 година те се обособяват като Народен музей в София. През 1906 година двата отдела на Народния софийски музей стават самостоятелни музеи.

В сегашния си вид Националният археологически музей е обединен с Археологическия институт при Българската академия на науките. Той се помещава в една от най-старите сгради на София - Буюк джамия, строена в края на 15 век по заповед на султан Мехмед II. В цялостната си дейност по проучване, съхраняване, публикация и популяризация чрез изложби и печатни материали на археологическите находки от разкопките, Националният археологически музей очертава историческата карта на българските земи и разкрива паметниците на материалния и духовен бит на живелите по тези земи племена и народи.

Четирите отдела на музея - праистория, античност, средновековие и нумизматика, са събрали и съхранили над 300 000 експоната (оръдия на труда и паметници на изкуството) с трайно научно значение, които с основание са наша национална гордост.

Истински дворец на българското народно творчество, създадено през вековете, са експозицията и фонда на Националния етнографски музей към Българската академия на науките. Разположен в бившия царски дворец чрез четирите си отдела за материална култура, за носии, тъкани и накити, за архитектура и документация, музеят разкрива разностранно и многопосочно бита на народа, както и художествените достижения на неговото творчество. Сега, когато в света е създаден повишен интерес към българистиката и българознанието, Националният етнографски институт и музей тепърва има да доказва своето значение за науката и за промишлената производствена практика.

Националната художествена галерия

Националната художествена галерия в София е нашият академичен музей на изобразителното изкуство, в който са събрани и съхранени най-значителните творби на българските художници от всички епохи, както и произведения на чуждестранни майстори. С най-значителните си работи в НХГ са представени първите създатели на светската живопис у нас - Захари Зограф, Станислав Доспевски, Николай Павлович и др. Съществени моменти от историята на българския народ разкриват платната на Иван Мърквичка и Ярослав Вешин. Привличат вниманието на посетителите произведенията на художници като Иван Милев, Владимир Димитров - Майстора, Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, скулпторните творби на Андрей Николов и Иван Лазаров. Произведенията на художници като Илия Бешков, Кирил Цонев, Ненко Балкански и др. биха били гордост за всяка национална галерия и всяка национална култура. Богатият фонд на галерията дава възможност експозицията да се подменя и опреснява непрекъснато.

Всички посетители на съвременната столица на България посещават обикновено и величествения храм-паметник „Александър Невски”, построен като израз на признателността на българския народ към руските братя-освободители. Творчески труд на 32 руски, 16 български и 1 чешки художник са стотиците стенописи на църквата, чието художествено въздействие е несъмнено.

В криптата на храма „Александър Невски” е създадена една от най-оригиналните художествени експозиции в страната - сбирка от превъзходни средновековни и възрожденски икони, които очертават хилядолетната история на българското изобразително изкуство.

Къщата-музей „Димитър Благоев”

Къщата-музей „Димитър Благоев” отразява живота и дейността на Димитър Благоев от 1905 година, когато той се установява в София заедно със семейството си, до края на живота му - 7 май 1924 година. Обстановката, при която е живяло семейството на Благоев, е възстановена по спомени на дъщеря му - Стела Благоева. В двата етажа на къщата е разгърната цялата експозиция на музея. Тук са книгите на Дядото, работната му маса, мастилницата, както и всички останали вещи - прекалено малко на брой, за да хвърлят съмнение върху скромността на живота му - живот на историк, философ, публицист и популяризатор на марксизма у нас. В една от стаите на музея вниманието ни е привлечено от първия том на „Капитала”, преведен за пръв път в България от Димитър и Вела Благоеви.

В документалната изложба на музея, чрез много снимки, картини и архивни документи, са разкрити животът и борбата на Дядото - революционната му дейност в Русия, годините на учителско скиталчество от град на град, след всяко ново уволнение от властта, пропагандиране на социализма, създаване на БРСДП, борба против опортюнизма за идейна марксическа чистота на партията. С цялостната си експозиция музеят внушава респект и уважение към делото на основоположника на българската социалдемокрация и пропагандатор на идеите на социализма в България - Димитър Благоев - Дядото.

Балчик

На оня, който има усещане за старината, Балчик е в състояние да разкаже много неща. Назад във времето е потънало името на първото тракийско селище, върху което е израстнала старогръцката колония Круной, Круни или Дионисопол. Остатъци от керамични съдове, железни предмети и други материали напомнят за Първото и Второто българско царство, когато Балчик - градът на болярина Балик, е значително селище на обширното Добруджанско княжество.

Балчик. Потънал в зеленина край белите варовити скали и синината на широкия Балчишки залив, градът се оглежда във водите на морето и вярвам, че се харесва. От височината на брега Балчик подарява на посетителите си невероятно щедрата гледка на простор и необятност от Тузлата до Албена и Златните пясъци. Вечер цялата тази огромна дъга блести от светлините и очертава причудливата архитектура на комплексите едновременно върху сушата и морето. Във ветровита нощ, когато нервни светкавици разпукват небето като при земетръс, могъщи чувства изпълват душата на оня, който разбира обновяващата сила на бурята. И колкото по-драматичен и напрегнат е пейзажът на бурята, толкова по-лунна и по-лирически романтична е сякаш нощта при тихо море.

Към екзотичните особености на Балчик би трябвало да прибавим и двореца на румънската кралица Мария, който се намира южно от града. С помощта на италиански архитекти и швейцарски цветари местността с естествени извори, водопад и няколко воденици, е превърната в красив парк - резиденция на кралското семейство. Сега дворецът в Балчик е почивен дом на дейците на културата и изкуството.

На няколко километра от Балчик се намира курортен комплекс „Албена”. Неговото присъствие до града, непрекъснатите потоци от чужденци, които посещават Балчик, Каварна и Калиакра, насища стария Дионисопол със съвременност, с названия на много езици, с лица - върху които е изписано удоволствието да се срещаш с такива романтични градчета като Балчик.

Каварна. Нос Калиакра

Балчик, Каварна и Калиакра са трите опорни пункта в равнината между голямата река и морето, наричана Малка Скития, Карвунска хора, Добруджанско княжество или „Врата на народите”. Най-дълголетна е Каварна. Поучителна е нейната история. На високия Чиракман баир траките създават Бизоне - рибарско селище, пристан или овчарска паланка, от която започват тлъстите пасища на юг, към Круни, Дионисопол, Балчик. Най-вероятно в края на 6 век пр.н.е. йонийски моряци спират корабите си по тези места и намират върха и селището Бизоне удобни за живеене и за размяна на стоки с многобройния тракийски народ. Процъфтява градът, замогват се жителите му, строят широки жилища, които гледат към морето и към зелената хубост на равнината. Додето една нощ земетръсен удар разсича височината и градът изчезва в морето - някъде към началото на нашата ера, от когато за Бизоне се пише като за „празно място”. След това градът се заселва в ниското до пристана. Там го намират и го завладяват легионите на Филип Македонски, прегазват го скитите на Атей, опожаряват го гетите на Буребиста, преминават през него пълчищата на Дарий в похода им към Украйна. Не забравят да сринат всичко, което има покрив и в което може да се живее. Не го отминават и римляните на Марк Лукул. Вълна след вълна заливат и съсипват този край. Остават римляните. Те възстановяват града, укрепяват го. Него и Калиакра, която траките наричат Тиризис, а новите господари - Акра. Оценява значението им и Византия. Населяват ги гъсто славяните, завоюват ги българите, които след поражението на Констанит Погонат догонват по тези места разбитата византийска армия. И вдигат града отново на високия Чиракман баир. Най-после потокът от връхлитащи племена секва. Държавата на новия славянобългарски народ ляга като скала на пътя им и те се отклоняват на север. А на юг от Балкана е Византия, която никога не може да прежали Мизия. Затова е нейната седемстотингодишна вражда с българите. Но далновидни са били българските ханове. През 717 година, когато арабите почти пробиват защитата на Византия и стъпват на полуострова, с бърз и решителен удар армията на хан Тервел ги разбива при Константинопол и пресича пътя им към Балканите. И за да свикне Византия с новата си северна граница, която вече е отвъд Тракия, същият този хан Тервел изгражда дългия пограничен вал от Мандренското езеро при Бургас до към днешния град Първомай, с дължина 130 км.

А през 11 век, когато Първата българска държава не съществува вече, през Малка Скития нахлуват узи и печенези, които изравняват със земята Карвуна и Калиакра. Но при Асен и Петър градът и крепостта се съвземат отново. Относително спокойни, следващите десетилетия се изпълват със строителен устрем. В широки дворове, обградени с яки каменни зидове, се извисяват двукатните и трикатни къщи на Карвуна и Калиакра, която в тази епоха се нарича Калацерка. Укрепена и превърната в непревземаемо гнездо по времето на Добротица, Калиакра става за повече от тридесет години столица на Добруджанското княжество. В края на 14 век Карвуна и Калиакра са значителни пристанища на западния Черноморски бряг, в които спират българските търговски и военни кораби. Но и те не ги спасяват от удара на селджуците. След падането на Търновското царство Добруджанското княжество е обречено. На малкото място на нос Калиакра българите дават последното сражение. С огън и меч пълчищата на Али паша унищожават всичко по пътя си. В края на сражението, когато в крепостта не остава нито един жив защитник, когато ятаганите секат главите на жените и децата, 40 добруджански момичета сплитат косите си и се хвърлят в морето, за да не попълнят харемите на правоверните. Това е легендата на Калиакра, която говори, когато млъква перото на хрониста.

Новите завоеватели свалят Карвуна отново в дерето, но честите набези на смелите запорожки казаци и завладяването на Карвуна от тях, налагат градът да бъде преместен на днешното му място.

В навечерието на освобождението на България Карвуна преживява нова трагедия. Бягайки от руската армия, черкези и татари бастисват града и унищожават повече от половината ? население. Писатели и журналисти публикуват в европейския печат истината за клането в Каварна, което след Батак и Перущица, доказва преднамереното изтребление на българите от посредствените синове на Аллаха.

Буржоазна България не направи почти нищо за този изстрадал град. През 1913 година с Букурещкия мирен договор Южна Добруджа е дадена на Румъния, а по Крайовския - отново е върната на България.

Днес Северното българско Черноморие - Дружба, Златни пясъци, Албена, Балчик, Каварна и Калиакра се посещават от хиляди туристи. В развалините на Калиакра - обект на усилени археологически разкопки през последните години, екскурзоводи разказват многовековната история на Калиакра, но премълчават сигурно страданията, на които чужденците едва ли могат да бъдат съпричастни. Пък има и какво да се покаже от настоящето на Каварна. То говори повече.

Сопот

Когато тръгваме за Сопот, ние мислим за оня, когото сме свикнали да наричаме колос в историята на българската литература. Мисълта за Сопот е мисъл за творческия художествен свят на Вазов. Тук, в родния дом на поета, ние влизаме сякаш в романа „Под игото”, размесваме се с неговите герои, присядаме на трапезата у чорбаджи Маркови, понася ни вихрената нощ на бурята, в която Краличът побягва към полето, за да извърши първия си подвиг във воденицата на дядо Стоян.

Десетилетия наред българската критика от миналото изразходва с щедра ръка запаса от суперлативи за толкова литературни дребосъци, а за Иван Вазов - лице и дух на националната българска литература, говори приглушено с думи, от които се разбира, че бил „патриарх на българската литература” и „се ползвал с любовта на народа”. Разглеждат произведенията му като придатък на събитията и ги превръщат в популярна илюстрация на историята. А той владее душите ни десетилетия вече с безхитростния си и непогрешим художнически глас.

Далеч от близки и познати, в изгнание както всички неудобни за режима на Стамболов, вглъбен в спомените си за революционния комитет в Сопот, на който той е член непосредствено преди Априлското въстание, изпънат в себе си като струна, Вазов създава „Под игото” с един величествен копнеж по родината и своята революционна младост. Оная младост, която го изпраща при хъшовете в Браила, за да бъде зашеметен завинаги от святата им жажда да се жертват за отечеството. Неуки, но светли и светещи от любов към България, те се вселяват в душата му и стават същност на неговия човешки и художествен свят.

Повече от петдесет години той пише от името на народа. Сменяват се правителствата и режимите, банкрутирали идеолози продават честта си на жълтия дявол, но поетът Вазов - единствено народен по същност и направление, стои неизменен и силен с призванието да бъде защитник на народа и изразител на неговите въжделения.

Тук, в Сопот, в родната къща на писателя, тези неща се чувстват някак по-остро и осезателно. Умението да боледуваш от любов към отечеството, умението да откриваш и да разбираш нравствените предимства на своя единствен народ, е висше духовно щастие, което Вазов чрез „Под игото” ни подарява за целия наш земен живот.

Или да вземем описанията на природата. С какво разбиране на българската душа са направени те. Как тясно са преплетени в бита и в историята на народа. С каква сладост и драгост говорят те на българското сърце. И на какъв звучен и меден език са написани. За езика на Вазовите художествени произведения е писано много и много има още да се пише. Но каквото и да се каже, ще остане истината, че той е един от най-значителните строители и творци на българския литературен език.

През 1970 година към къщата-музей „Иван Вазов”, реставрирана и открита в 1931 година, е построена изложбена сграда. Именно в тази сграда със средствата на музейната експозиция е разгърната на широко обществената и литературна дейност на писателя. За да се връщаме непрекъснато към него и неговото творчество, без което няма и не може да има българска литература. Защото един народ никога не започва от нищото и не оставя следа във времето без дела като Вазовите.

Клисура

Клисура - борческата, революционната, за която са написани песни, печалната, оная Клисура - съсипана от башибозука на Тосун бея, е влязла отдавна в историята като жертвеник на българската свобода. Какво може да каже историкът след 100 години безсмъртие? Нищо повече от онова, което е казала камбаната, звъняла неспирно през всичките седем дни на клисурската свобода и притихнала сега кротко в музея. Нищо повече от черешовия топ - гдето ни среща при входа на музея. И нищо повече от знамето, под което са мрели героите на Април 1876 г. за правото да бъдем свободни. Сега това знаме е реликва. Ще го погалим с поглед и ще чуем как то плющи в мига, когато го понасят въстаналите клисурци. В този миг е цялата история на града, наричан някога Прасадин Дервент. В този миг е жизнеността на планинците да се вдигат и град да вдигат след двете опожарявания от кърджалиите. Сякаш са гледали на тези неща като на природно бедствие. Прочитали упокойна молитва и хващали триона и теслата. Стада подкарвали по планините. А долината ухаела на гюл, на лавандула и мента. На живот дъхала и трептяла под слънцето, окъпана от нощните дъждове. В такъв град само е могла да се роди оная българка и клисурка - Цана Козинарова, която в страшния миг на поражението се хвърля с четирите си деца в кладенеца, за да се спаси от похитителите. В такъв град е роден Никола Караджов, който приподписва кървавото писмо на Каблешков на 20 април 1876 г. и вдига знамето на Клисура. В такъв град са родени Христо Груев Данов, Рашко и Илия Блъскови, Марко Балабанов и още много решителни и волеви българи - възрожденци и революционери. В Павурджиевата къща, на хълма на Боримечката, на Зли дол и навсякъде, където споменът за тях очертава образа на една велика епоха - мълчим многоминутно за героите…

Стара планина.  Връх Ботев

Връх Ботев - 2376 м., изкачен с всичките трудности на високопланински първенец, е място за размисъл и възторг. При ясен ден от върха човек има рядката възможност да обозре в един миг като че ли цяла България. На север погледът прехвърля Дунавската равнина и достига до самата река. На юг и югозапад се виждат Рила, Пирин и Родопите. Белее Марица в низината на Тракия. Усещането, че си едновременно в цялата страна е неочаквано и замайващо. Мисълта, че съществува такова място, от където можеш да обгърнеш с поглед Родината, те изпълва с радост. Тези върхове и падини, тези хайдушки пътища, бродени и изброждани от непокорни мъже, тези слънчеви манастири, закътани в гънките на планината, войнишките села по проходите и другите - на побягналите от насилието в равнините, не е ли това всичкото, което ни е запазило като народ, което ни е помогнало да оцелеем, да устоим на бурите на историята. Случайно ли османлиите са наричали върха Юмрукчал? Не е ли напомнял той с мълчаливата си враждебност за предупредителната сила на народния гняв, която всеки момент е могла да се стовари върху тях? И се е стоварвала върху много от ония, които са тръгвали към планината с вероломство. Наистина - върхът е място за съзерцание и размисъл. Див и пустинен някога, сега той е заселен. На високата му поляна има метеорологическа наблюдателница, ретранслационна телевизионна станция. Наблизо са хижите „Васил Левски”, „Тъжа”, „Рай”, заслонът „Христо Ботев”.

Плиска

В развалините на Плиска спят корените на българското минало. Един конен народ нахлува в земите на полуострова и забива копието си в плодородната земя между Дунава и Балкана. Държавното обвързване със седемте племена на славяните и превръщането на обикновения степен аул в укрепена столица е недвусмислено оставане в Мизия. На север от Хем вече няма византийска земя. Планината прегражда завинаги империята от новата държава, на която е съдено да бъде една от великите сили на Европейското средновековие.

Дълбок ров и насип обграждат пространство от 23 кв. км. и образуват външния град Плиска. Големи дялани блокове оформят зидовете на вътрешния град. На всеки ъгъл е издигната кръгла каменна кула, а на всяка страна - порта. От източната порта, която се предполага да е била главен вход към Големия дворец (Тронната зала), където са приемани пратеници и царедворци от далечни страни, върви широк каменен път. „Варварите” са боравели вещо с камъка… Третият отбранителен пояс, който обграждал малкия дворец и постройките, обслужващи царското семейство, е изграден от тухли. И тухли!… Българите и славяните са познавали и тях.

Всичко това, заедно със спомена за една голяма държава, е погребано от пришълците за векове. Додето дойдат Иречек, Шкорпил и Руският археологически институт в Цариград, за да върнат на Третата българска държава първата й столица Плиска - 1899 г. Тридесет години по-късно под ръководството на Кр. Миятев разкопките се подновяват. Така се стига до разкриване и консервация на основите на Големия дворец, Голямата базилика, Малкия дворец, подземни изходи, бани, лечебници, високи крепостни стени и кули. Опожарена от Никифор през 811 г., Плиска е изградена още по-хубава и респектираща, съответстваща на обширната Крумова държава, разделила господството в Европа с империята на Карл Велики.

Малък музей към развалините, с изключително богата експозиция от разкопките, оформя представата ни за миналото на първата българска столица - Плиска.

Мадара

Мадара е местност, селище (тракийско, римско, старобългарско), крепост, природна забележителност, историческо място, свързано със скалния релеф под Мадарското плато. А сега - национален резерват.

Големият скален релеф, издълбан върху Мадарските скали, е единствен по рода си у нас и като че ли в света. Какво точно изразява той - науката и до ден днешен не е изяснила. Представлява конник на кон с куче. Копието на конника трепти в снагата на умиращ лъв. Трите надписа на гръцки език около релефа разкриват някои моменти от българо-византийските отношения. Като първа каменна летопис, те показват стремежа на българската държавна администрация да увековечи събития, свързани с победите на българското оръжие или с дипломатически постижения. Цялата сцена е монументален опит за прослава на български владетел (най-вероятно Тервел), чието име се споменава в първия надпис. Когото и да прославя обаче, днес ние го възприемаме като символ на българската воинска мощ, като прослава на българския народ, на създателите и строителите на българската държава. Можем да се радваме само, че османците не са проумели истинския му смисъл. Инак нямаше да го има. Богат и добре уреден е Мадарският археологически музей. Експозицията му съдържа великолепни керамични съдове, детайли от декоративна керамична украса, златни накити и много други експонати. По-голямата част от находките имат доказано български произход и това несъмнено увеличава стойността им като извори за българската история. Заедно с изображението на Мадарския конник, тези образци доказват големите художествени традиции на Първата българска държава.

Преслав

Великият град Преслав, първоначално резиденция на българските царе, а по-късно втора столица на Първата българска държава, е свързан с времето на Симеон. Неговият блясък и красота, неговият архитектурен облик, същността му на европейско средище на културата, са олицетворение на това време, изпълнено изцяло от изключителната личност на Симеон I. Някакво огромно отприщване на силите на новия славянобългарски християнски народ е тласкало армиите от победа към победа, от икономически възход към историческо творчество по бойните полета и в сферата на духовното осъществяване.

Витрините на Преславския археологически музей сега са пълни с отломки от миналото величие на Преслав. По тях, по тези мраморни колони и капители, релефи и скулптура, растителни и животински орнаменти, великолепни керамични декорации, инкрустации и мозайки - с помощта на въображението и свидетелствата на големите писатели от онова време, ние изграждаме в себе си Великия град Преслав. Вървим сред мраморните изваяния на неговите дворци, по които с бързи стъпки вестоносци са донасяли съобщения за нови победи на армията или са се връщали като пратеници от далечни страни. В такива дни - дни на празнична веселост, са отслужвани тържествени служби в Златната Симеонова църква. Нейната живописна украса и великолепие са имали за съперници само Константинополските храмове. Каква загуба, че цялото това богатство е изчезнало, разрушено и претопено от времето…

Близо до Преслав, в Патлейна, са пещите за изпичане и глазура на преславската рисувана керамика - това удивително трайно живописно декоративно изобретение. В такава техника е изпълнена и знаменитата керамична икона „Теодор Стратилат”. Заедно с другите забележителности на Преслав, днес тя получава високата оценка на съвременното изкуствознание като блестящо художествено произведение - олицетворяващо мощта и културните достижения на Първата българска държава.

Русе. Къщата-музей „Баба Тонка”

Останала рано вдовица с петима сина и две дъщери, родолюбивата русенка баба Тонка Обретенова застава срещу робството в борбата за свобода със саможертвата на децата си. Жалко, че и до днес все още нямаме едно пълно и истинско описание на живота на тази жена. Тя не е само тя. В извършеното от нея са преплетени съдбите на много хора, отдадени изцяло на идеята за освобождение на България. Това се чувства от всичко, с което се срещаме след толкова години в музея „Баба Тонка” в Русе. В дома на Обретенови е идвал Раковски. Затова и сабята му е в музея. В дома на Обретенови е създаден Русенският революционен комитет, който в дните непосредствено преди Априлското въстание развива трескава революционна дейност. Оръжие, прокламации, хора, кореспонденция, знамена, възторжени съобщения и злокобни вести - всичко това минава през дома и сърцето на една българка, наречена просто баба Тонка. Удивително е как всичко се върти около нея. Преминаването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, обесвания, смърт, погребения, заточения. Един след друг синовете й падат, покосени от смъртта или отиват на заточение. Но тя не клюмва глава и с още по-голяма упоритост снове между хората и крепи борбата за българската свобода. В сюблимния момент, когато се връща синът й от заточение заедно с други българи, тя изважда от раклата си черепа на Караджата. Сега този череп стои в музея и кара всички, които могат да се вълнуват от спомена на миналото, да изтръпват пред духовната висота и сила на няколко поколения българи, дали толкова много на отечеството. След първата жп линия Русе - Варна, подтикнала развитието на Русе, мостът на дружбата днес превърна града във врата на България, през която минават две трети от вноса и износа на страната и може би повече от туристическите групи, посещаващи родината ни от ранна пролет до късна есен. Затова Мостът на дружбата е една от строителните забележителности на Русе и на страната.

Силистра

Силистра е стар български град, който влиза в пределите на българската държава още от основаването ? в 681 г. Както в римско време, когато градът се нарича Доросторум, славянският Дръстър е военна и икономическа опора на държавата. Много скоро той е силно укрепен и се разраства бързо. Завладяването на Силистра от османците около 1389 г. не променя неговото положение на страж на северната граница на империята. Нещо повече - заедно с Русе, Варна и Шумен, той е включен в една по-широка отбранителна система. Застанал на важния път между Севера и Юга, град Силистра още много пъти е свидетел на кръвопролитни битки между влашкия воевода Мирчо и османците, между руски и султански войскови съединения. В близкото село Кючук Кайнарджа е сключен един от мирните договори между Русия и Турция. Цялата тази богата история на града и околността му е разкрита документално в експозициите на Окръжния исторически музей. Показвайки миналото на този край още от първите поселения с примитивни оръдия на труда, предмети от камък и глина и достигайки до новите времена, археологическият отдел на музея дава твърде вярна представа за онова, което е бил градът някога. Особено богат е етнографският отдел на музея, демонстриращ материалната и духовна култура на Добруджа. Произведенията и инструментите на много занаяти представят Силистра като значителен занаятчийски център от епохата на Българското възраждане. Рала и дикани, палешници, сърпове, прочутите Добруджански каруци, както и множество носии и тъкани разкриват бита на населението от този край, свързан с основния селскостопански труд, с характерни вярвания и обичаи.

Научен и художествен интерес представляват оригиналните стенописи на прочутата Силистренска гробница от четвърти век, показваща съществени моменти от бита на робовладелската римска аристокрация.

Сливен. Къщата-музей „Хаджи Димитър”

Къщата-музей „Хаджи Димитър” в Сливен посреща все повече и повече посетители. С благоговение и трепет те прекрачват прага на този дом, в който се е родил и израснал революционерът - хайдутин, войводата на най-голямата чета, преминала у нас от Румъния, за да повдигне народно въстание и да създаде „Привременно правителство в Стара планина”. Този подвиг обезсмърти завинаги войводата. Обезсмърти го и баладата на един гениален поет. Чрез неговия живот и чрез неговия подвиг бе извършено политическото и поетическо откритие на българската национална революция: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Това откритие е смисъл и съдържание на епохата. То вълнува въображението на мислеща и страдаща България по време на Априлското въстание.

Домът, ханът и дюкянът на семейството на Хаджи Димитър Николов Асенов са реставрирани по проект на ст. н. с. Рашел Ангелова през 1972 г. Възстановени са огнището, одаята, в която е живяло многолюдното семейство на Никола Кебеджията - баща на Хаджи Димитър. А в стаите на хана е разгърната цялостна експозиция за живота и делото на героя от баладата…

Тези, които идват в Сливен, би трябвало да посетят и богатата художествена галерия, с която градът се слави отдавна. Тя съществува от 1911 година, когато Димитър Добрович и Йордан Кювлиев подаряват значителна част от творбите си на читалище „Зора”. С течение на времето галерията се обогатява и с произведения от други български художници.

Котел

Котел е войнишко село с право на самоуправление, вероятно от самото си основаване към средата на 16 век от „преселници от други места” по думите на Константин Иречек. От 1573 година нататък името на града се среща в турски официални документи. Отбранителната му крепостна стена го спасява от „бастисването” на кърджалиите. През Възраждането градът се замогва. По тучните поляни на Източна Стара планина „отпяват” с хлопките си големите стада на котленските овчари, които зиме слизат на юг в Долна земя и стигат чак до Беломорието. Бързото развитие на бегликчийството и джелепчийството, както и на „домашните” занаяти - абаджийство и килимарство, подобряват икономическото състояние на града и подтикват строителството на частни жилища и обществени сгради, голяма част от които по-късно са унищожени от стихиен пожар.

В Галатанското училище, където днес се помещава Градският исторически музей, е запазен каменен надпис: „Народно училище, помогни ми да те возвися. 1869 лято”. Може би повече от всичко друго, този надпис разкрива стремежа на будното планинско население към широки просветни и културни хоризонти. И обяснява факта, че Котел е родно място на толкова именити и достойни мъже, чиято разностранна и плодотворна дейност „на ползу роду болгарскому ” е богато документирана в експозицията на музея. Като на вечерна проверка ехтят в мислите ни имената на Софроний Врачански - осъществил първия препис на Паисиевата „История”, която днес вече има стойност на оригинал след изгубването на възможността да имаме първоизточника, на Неофит Бозвели - чийто глас от страниците на „Плач бедния Мати Болгарии” зове на борба с публицистична ярост и страст. Безпокои ни образът на Народния войвода Георги Раковски, който има за максима на целия си скиталчески и пламтящ живот големите думи: „Любовта към отечеството превъзходи всичките световни добрини”. Вълнува ни споменът за д-р Петър Хаджиберович - Берон - педагогът, енциклопедистът лекар, физик, химик, математик, натурфилософ, авторът на първия български учебник „Буквар с различни поучения”, наречен „Рибен буквар”.

Непреклонно ни гледат от портретите в музея волонтирите капитани от руската армия, котленците Георги Мамарчев, вуйчо на Георги Раковски и Васил Хадживълков, генерал-майорът Иван Кишелски, достигнал този чин като военен в Русия и автор на първата българска военна книга „Ръководство за успешен бой с турците”.

Котел го огън не гори, Котел го сабя не сече.

Защото не могат да бъдат забравени делата на неговите достойни мъже - будители и поборници, просветни дейци и революционери, книжовници, поети и учители - разпилени по цялата българска земя и завещали на новите поколения любовта си към отечеството като духовен вклад в наследството на миналото.

Жеравна

Жеравна е старо българско селище, чиято архитектура, недокосната от разрушителните стихии на времето, е привличала и привлича, както специалистите (историци, архитекти, изкуствоведи), така и обикновените почитатели на българската старина, на архитектурните и дърворезбени изваяния на старите майстори. Някои от запазените дървени къщи на Жеравна са строени още в 17 век. А това значи, че в периода на разгърнатото възрожденско строителство (средата на 18 до средата на 19 век), Жеравна е вече с установени строителни и художествени традиции, блестящо проявени в постройки като класното училище, селската църква, метоха, частните къщи на писателя Йордан Йовков, на възрожденеца Сава Филаретов, на Руси Чорбаджи, на Тодор Икономов и много други. Жеравненската къща носи най-характерните белези на източнобългарското жилищно строителство. Тя е изцяло дървена и се намира обикновено в зелен цветен двор, обграден с каменни зидове. Висока дървена порта въвежда в двора и ни изправя пред фасадата на къщата с надвесена над нея типична стряха. Истинското богатство на жеравненската къща обаче е нейният интериор, богато и разнообразно украсен с художествена дърворезба по колони, по стълби, по врати и долапи. Своеобразен вътрешен център - олтар на дома, са иконостасите, оригинално орнаментирани и украсени със стилизирани животински и растителни форми. Всевъзможните профилирани рамки, полици, розети и ниши, създават допълнително усещане за богатството на детайла, родено от подвижно и гъвкаво въображение. В такива къщи в Жеравна са се родили и са се оформили като хора бележити политически и възрожденски дейци, създатели на духовни ценности - Райно Попович, Сава Филаретов, Никола Икономов, Тодор Икономов, д-р Васил Соколски, писателят Йордан Йовков. В родния дом на Йовков, който сега е музей, размишляваме за духовното безпокойство и за художествено-артистичната дарба на твореца - две разновидности и единство на стремежа към свобода и съвършенство на духа. И това е вече истинският жив спомен, който отнасяме от Жеравна.

Седемте рилски езера

Измежду многото феноменални забележителности, с които природата е надарила нашата малка земя, са и седемте рилски езера. Би трябвало човек да е тук, на височина над две хиляди метра, да чувства над себе си могъщите рилски върхове Харамията, Езерник и Отовица, да се изкачва по праговете на седемте рилски езера, разположени едно над друго, да се почувства едновременно много голям и много малък пред тайнствения и чутовен свят на планината, да се вглежда в прозрачната вода на езерата, които менят цветовете си непрекъснато и да изпитва от всичко това признателност, че съществува, че усеща и вижда онова, което в изблик на импозантност и щедрост му се представя, за да го запомни завинаги. Над двеста езера блестят под върховете на Рила. Погледнати от високо, те извикват примамно дружеско чувство на радост и привлекателност, на неочакван възторг от красотата на родината, която имаш за всички времена.

Седемте рилски езера са разположени по следния начин:

1. Горното или още „Сълзата” е най-високо, близо 2500 м н.в., дълбочина  4 - 5 м.

2. Дълбокото езеро или още „Окото”. Височина 2432 м н.в., дълбочина 39 м.

3. Черното езеро или още „Бъбрека”. Височина 2313 м н.в., дълбочина 27,5 м.

4. Кривото езеро или още „Близнакът”, поради това, че при сухо време се разделя на две езера. Височина 2242 м н.в., дълбочина 27,5 м.

5. Трилистник. Височина 2213 м н.в., дълбочина 2,5 м.

6. Рибното езеро. Височина 2196 м н.в., дълбочина 2,5 м.

7. Долното езеро или още „Черното”. Височина под 2196 м н.в., дълбочина 11 м.

Под езерата на 1856 м н.в. е построена първата туристическа хижа в България - хижа „Скакавица”, унищожена от пожар веднага след строежа. Сегашната хижа разполага с около 150 легла, сервизни и дневни помещения и е една от най-посещаваните у нас.

Връх Мусала

Като най-висок връх на Балканите - първенецът на Рила планина, исполинът Мусала (2925 м.), извиква у оня, който го изкачи, възторжено чувство на победа над височината и удовлетворение от онова, което се открива пред него. Чувството, че се намираме на най-високото място на полуострова, че няма нищо над нас, изненадва сетивата ни и ни изпълва с радост пред необозримия свят - далечен и хубав…

Наблизо до най-високата в Югоизточна Европа високопланинска наблюдателница, построена през 1932 година, сега се намира космическата станция на Българската академия на науките. Високо над облаците, над делничното еднообразие, служителите на тази станция, въоръжени с модерни съвременни уреди, наблюдават небесните светила, изучават пътищата на световния океан, с уголемени „технически сетива” ловят сигнали от глъбините на вселената.

Величествен е връх Мусала. Масивен, монолитен и цялостен като че ли в неподражаемото изваяние на голям майстор, той живее замислен своя недосегаем живот. Край него са Мусаленските езера, бездънни циркуси и шеметни спусъци, върхове, които се повдигат сякаш на пръсти, за да премерят бой с първенеца или покорно се снишават пред властния му взор.

Първото изкачване на Мусала при зимни условия е извършено от членове на туристическото дружество „Алеко Константинов” в София, през 1923 година.

Смолян

Смолян е един от най-високите градове на България, около 1010 метра надморска височина. Разположен в съседство с върховете Голям Пелерик (2191 м.) и Широколъшки снежник (2185 м.), той се радва на красивите скални образувания „Невестата”, „Турлата”, „Горнята стена”, „Долнята стена”. Наблизо са прочутите Смолянски езера, чиято пищна зелена околност, великолепен въздух и изключителна красота са привличали туристи открай време.

Широкото строителство на частни и обществени сгради в Смолян, многобройните учебни заведения - строителен и икономически техникум, училище за медицински сестри, професионалнотехнически училища по дървообработване и облекло, учителски институт и др., театър, Окръжен исторически музей и преди всичко живописно застроените нови квартали по склоновете на планината, го правят едва ли не изцяло нов съвременен град. Тук, където доскоро са отеквали само гласовете на ходжите, сега звучат симфонични произведения на големи музикални писатели. А назад във времето са родопските художествени занаяти - бакърджийство, абаджийство, златарство. Назад е музиката на сладкогласните родопски чанове, боричкат се багрите в родопските тъкани, любовно и миролюбиво греят проснати по чардаците омайващите халища - недостижимо творческо наследие на родопчанката.

Днес тези тъкани и носии са изложени в просторните зали на етнографския отдел на Окръжния исторически музей в квартал Райково. Голямата Пангалова къща - изящно произведение на родопската строителна школа, е открила широко вратите си за посетители от всички краища на родината. Образците на родопските художествени занаяти - старинни пафти, сребърни и златни украшения, разноцветни носии и пъстри шевици, гальовно шарени черги, покрови, месали, пояси и торби - всичко това радва душата ни с драгоценните багри на българската земя, претворени от въображението на родопчанката в могъщо изкуство. Внушително и трайно впечатление оставят у посетителя и материалите за историята на Родопския край.

Пампорово

На път от Пловдив за Смолян, на четири километра от село Проглед, се намира един от най-големите ни планински курортни комплекси - Пампорово. Някога Пампорово е било просторно среднопланинско пасище, стотици декари гори и ливади, които собственикът на местността - Райчо Белев - Пампора, продава за 420 турски лири на чепеларци. Сега местността е цивилизована, построени са модерни хотели, почивни станции, лифт към връх Снежанка, ски-писти. Сега Пампорово е привлекателно и зиме и лете. Мекият, здрав планински климат, при една сравнително постоянна температура, великолепните борови гори, откритите поляни и ливади, с лек наклон, създават благоприятни условия за излети по всяко време към върховете Мургавец и Снежанка, към Рожен. Лятно време поляните на Пампорово се превръщат в цветни килими, над които летят пеперуди, бръмчат медоносни пчели, мирише над мед и маточина и звъни прозрачен, ухаещ въздух. А зиме снегът покрива всичко и ските летят, летят по леката безопасна стръмнина. На посетителите от страната и от чужбина Пампорово дарява неповторими дни за спорт и почивка, за дълбоки и трайни преживявания, родени от красотата на планината. За доброто настроение на почиващите допринася и превъзходното обзавеждане на първокласните хотели и почивни станции.

Село Караново

Карановската селищна могила, която се намира в околностите на Сливенското село Караново, на около девет километра от Нова Загора, е археологически обект с извънредно научно значение. Нейните седем строителни височини са обект на изследвания и научни оценки на учени от много страни. Още в най-ниските културни пластове, принадлежащи на стария неолит, са открити квадратни жилища, изградени от плет и измазани отвън и отвътре с глина. В жилищата и около тях са намерени оръдия на труда, доказващи съществуването на интензивна стопанска дейност от най-ранно време - примитивно земеделие, отглеждане на животни, лов, риболов, начало на някои занаяти. Редом с тези находки в седемте културни пласта, обхващащи период от около 3000 години, са открити и редица произведения на изкуството, между които - изключително богата по форма и предназначение керамика, съдове, статуетки, украшения и др., показващи една значителна степен на лична и обществена интелигентност. По тези предмети, разгърнати сега в богатата експозиция на музея в Нова Загора, учените от много страни установяват историята на човешкото общество в отминали исторически епохи. Експозицията въздейства документално чрез богатата информация, която дава, но внушава и мисли за преходното и непреходното в човешкия живот, за ръста на духовното развитие, до който достига всяка епоха.

Ямбол

Окръжният исторически музей в Ямбол има само два отдела - „Национално-освободителни борби и Възраждане” и „История на капитализма и работническото революционно движение”, но в обширните зали на новата сграда е разгърната цялата политическа и културна история на града. Наследник на древния тракийски град Кабиле, през римско време Ямбол процъфтява. От 11 до 14 век под името Диамполис, той е здрава крепост и играе важна роля в непрекъснатите борби между българската държава и Византия. При завладяването му от османците като гранична българска крепост, оказва ожесточена съпротива. През Средновековието Ямбол е малък земеделско-занаятчийски град. От 17 век е прочутият Безистен - оригинална търговска сграда-пазар. В широката равнина край града се издигат Бакаджиците и Сакар планина, възпети в стари хайдушки и съвременни песни. След Руско-турската война от 1828 б 1829 г., когато руските войски стигат до Цариград, хиляди българи от Ямболския край се изселват в Бесарабия и във Влашко. Техният бит, обичаи и поминък са намерили широко отражение в Окръжния музей. От 1857 до 1861 г. в Ямбол учителства Добри Чинтулов. Неговата дейност е свързана със създаването на трайни просветни традиции в града. С подходящи документи, фотокопия и веществен материал е илюстрирана дейността на ямболци по време на борбата за съединяване на Княжество България с Източна Румелия.

През 1891 г. в Ямбол е образувана първата социалистическа дружинка, а през 1898 г. в града е проведен петият конгрес на БРСДП. Тези факти говорят за интензивен политически живот от края на миналия и началото на нашия век.

Самоков

Самоков дава на страната поколения бележити майстори - ковачи, железари, медникари, резбари, строители, архитекти, художници иконописци, орнаментатори и декоратори. Рядко някъде другаде стремежът на народа към красота и изящество на формата, към архитектурно овладяване на пространството и подчиняването му на въображението на майстора е избуявало в толкова много и трайни талантливи художествено-образни проявления. Дърворезбените и иконописни произведения на самоковските майстори са пръснати по цялата българска земя, прославили са не един род от художници и скулптори върху дърво. Измежду най-ярките представители на Самоковската художествена школа следва да се споменат Захари Зограф, Станислав Доспевски, Никола Образописов и колко още. Тези художници разработват не само култово-религиозни, но и някои битови сюжети. Техният интерес към портрета, рисуван на платно и стена, съответства на мисленето на човека от възрожденската епоха, а реалистичните тенденции в живописта им осъществяват прехода към светско изкуство. Особени заслуги за това има Станислав Доспевски, който завършва художественото си образование в Русия.

Сега музеят в Самоков разкрива развитието на занаятите и изкуствата в града. Изложени са произведения на резбарството и живописта, старинни ръкописи, графики, книги, документи и снимки, които широко отварят врата към миналото на Самоков, към духовното извисяване на неговите граждани. Интересен е и фактът, че историята на това извисяване е колкото художествена, толкова и политическа. Достатъчно е да споменем за трите Самоковски комуни от 1910, 1919, 1922 година, за да се досетим, че будният дух на този град е водил чедата му към върховете на големите човешки и граждански изяви, подтикван от един и същ стремеж за осъществяване и национална реализация.

Други забележителности на Самоков, които привличат вниманието на посетителите са Митрополитската църква „Св. Богородица”, строена през 1805 година, чийто ажурно изработен иконостас се споменава във всички изследвания на нашето възрожденско изкуство, Байракли джамия, Женският метох и Бельовата църква, в стенописта на която откриваме наченки на пейзажа като жанрова новост в художествените търсения на зографите от онова време.

Връх Персенк. Чудните мостове

Както никой друг дял на загадъчната Орфеева Родопа, Чернатица е разнообразна не само в различните сезони на годината, не само в различните часове на деня и нощта, но и при всяка нова среща. Могъщо и неподозирано очарование се крие в иглолистния шум на горите на Чернатица, в припламващите отражения на залезите и изгревите, в оживяващите риолитови образувания на върховете. От където и да тръгне човек към Персенк, той непременно ще изпита чувството, че навлиза в един девствено недокоснат свят на горите и дивеча, на мечите следи, на плахите стъпки на сърни и елени или на безогледния бяг на стадата диви прасета. Достъпен и близък е Персенк, дружелюбен и щедър за усилието срещу височината, в разкриването на една панорама, която рядко може да бъде видяна другаде. Тук някъде, край хижата, е минавал широк римски път от Беломорието за Пловдив и Тракия. В подножието на „Глухите камъни” кърджалии - разбойници ограбвали мирните пътници. И пак тук, край „Глухите камъни”, хайдути „плащали” на разбойниците и мъчителите на народа. Голяма и просторна е планината, но и в нея пътищата на хората се кръстосват за зло или за добро.

Масивните мраморни и варовити пластове на височините край село Забърдо са пробити от притоците на Еркюприйската река и от тези пробиви са се получили феноменалните образувания, наречени „Чудните мостове”. Заедно с Персенк, те са най-посещаваните обекти в тази част на планината.

Националният парк-музей „Шипка”

По хилядата стъпала към върха и паметника на Шипка съвременният българин върви с благоговение и трепет.

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

Случайно ли е, че и за този върховен момент от историята на народа ни са създадени такива ярки и силни стихове. Не иде ли силата на тези стихове от силата и величието на подвига - извършен тук, на Шипка? Столетия ще отминават, но войнската слава на опълченците ще бъде все така непомрачима. Някаква могъща енергия се е излъчвала от душите на опълченците в горещите августовски дни на 1877 година. С тази енергия те са отбивали атаките с безстрашието на една мъжка непреклонност, която е непобедима. Като хайдутите на бесилото и като Петлешков на кладата, защитниците на Шипка се сражават с безстрашие и всеотдайност. Можеха още толкова врагове да тръгнат срещу тях. Можеха още по-люти и върли да бъдат, да залеят и да удавят върха. Но нищо не можеше вече да уплаши тези хора, изпитали радостта от отстъплението на петвековните си угнетители и усетили изгрева на свободата.

По хилядата стъпала към върха човек има време да премисли много неща. Когато се говори за сраженията на Шипка не се споменават отделни имена, защото общата воля за победа е действала така единно и монолитно, както отдавна, отдавна във времената на Крума Страшни, на Симеона и Калояна. Защото само такава воля можеше да възкреси България.

А такива неща историята никога не забравя.

Храм - паметникът при град Шипка

С какъвто и превоз да минете край Казанлък - със самолет, с влак или с кола, на север от града, в подножието на Балкана, вниманието ви ще бъде привлечено от блестящите златни куполи на храмът-паметник при град Шипка. Неговата същност на възпоменателно място, названието на града Шипка, олицетворяващ върховните усилия за задържане на историческия Шипченски проход по време на Освободителната война, е привличало и продължава да привлича посетители от цялата страна и много туристи от чужбина. В архитектурностроителното и в художественото осъществяване на храма вземат участие професорите А. И. Томишко - проектант, А. Н. Померанцев и А. Н. Смирнов - ръководители на строежа, Г. Г. Мясоедов и Антон Митов - художници, десетки художници - монаси от руския атонски манастир „Св. Пантелеймон “, руски майстори - зидари и италиански каменоделци. В завършения си вид храмът-паметник при град Шипка е внушително архитектурно произведение, напомнящо руските църкви от 17 век, с висока камбанария и 17 камбани, чийто звън отеква надалече в просторите на Казанлъшката долина. На тридесет и четири мраморни плочи са написани имената на загиналите руски офицери и войници. В седемнадесет мраморни саркофага са съхранени костите на падналите в епическите Шипченски боеве. Всичко това извиква чувството за монументалност на събитията и храма, величае подвига на руските воини, които заедно с опълченците преградиха прохода с мъжеството си и решиха победата на Русия в Освободителната война.

Стара Загора

Берое, Аугуста Траяна, Верея, Иринопол, Боруй, Ески Заара или Стара Загора е древен български град, разположен в подножието на Средна Сърнена гора и „обърнат” на юг към просторното Старозагорско поле. Изгорен изцяло по време на Освободителната война, след отстъплението на челния отряд към Шипченския проход, Стара Загора е застроена веднага след Освобождението по „римски образец” - с взаимно пресичащи се, непрекъснато прави улици. В четирите отдела на Окръжния исторически музей е разгърната експозиция, която разкрива хилядолетната история на града. Зад витрините са изложени находки, разкриващи тракийската материална древност, между които оригинална сребърна ножница на меч с надпис: „Изработено от Севт”. Епохата на Рим е илюстрирана със статуи, мозайки, релефи, архитектурни детайли и каменни надписи от градския пазар и старозагорските минерални бани. Емблема на града и най-ярък паметник от Българското средновековие несъмнено е релефът на лъвица с лъвче - изключително ценен образец на старобългарското изкуство. Богато наситен с документи и вещи е отделът на Възраждането и национално-освободителните борби, завършващ с историческите сражения около града по време на Освободителната война.

Всеки, който познава Стара Загора, би препоръчал на идващите за пръв път в града обезателно да посетят забележителния парк, създаден върху голия някога Ахмек баир и естествено преливащ се с хълмовете на планината. Върху площ от близо три хиляди декара гори и поляни, паркът е приютил десетки видове овощни и декоративни дървета, пренесени от далечни краища на Азия и Европа. В парка се намира и астрономическата обсерватория, от която се наблюдава движението на спътниците.

Казанлък

Казанлък е старо културно средище - град с трайни исторически и културни традиции. През 1901 година към читалище „Искра” в града е създаден един от първите музеи в страната. Тридесет години по-късно директор на този музей е Димитър Чорбаджийски - Чудомир. От разкритите единадесет селищни могили в околностите на града в музея са показани стотици находки от неолитната, енеолитната и ранната бронзова епоха. А това създава усещане за „обитаемост” на Казанлъшкия край в отдалечени исторически епохи, за живот в миналото, с който сме свързани. Това чувство приближава към нас историческото време, вълнува ни с неговите образи и събития. Под водите на местния язовир остава древният тракийски град Севтополис. Неговите археологически находки, както и стенописите на тракийската гробница в Казанлък са обект на значими научни изследвания. В централната сцена от фриза на гробницата, представляваща „Прощално угощение” на тракийски воин и тракийска принцеса, е постигната вълнуваща интимност, която през огромния пласт от време продължава да ни безпокои с извисената изтънченост на характерите, с уравновесения художествен вкус на живописеца, с възможностите му за психологическо вглъбяване и сливане на личността с реалния живот на тракийския народ и държава.

В околностите на Казанлък по Средна Гора и в полите на Стара планина са открити развалини от крепости и крепостни съоръжения с доказан средновековнобългарски произход. По тях и по документи от онова време днешната наука изучава борбите на народа ни за национално утвърждаване и държавна независимост. Освободителната Руско-турска война от 1877 - 1878 година, която намира своите върхове в този край по време на Старозагорските и Шипченските боеве, е отразена убедително и широко в експозициите на Градския исторически музей.