Петър Велчев

ОДА ЗА ПЛЪТТА НА ДЪРВОТО

Плът първозданно чиста на дървото
с дъха на слънце, хляб и земен сок,
ти си най-истинското вещество,
което ни е подарил сам Бог.

По твойте жили пръсти плъзвам аз,
като че галя человешка плът,
и ми отвръща сякаш нечий глас,
и топли устни нещо ми шептят.

Не зная да е имало човек,
опитал се без тебе да сглоби
легло, трапеза, лавица, ковчег
и… кръст за мъченически съдби.

Ако внезапно ме загложди скръб,
знам, че и в теб дълбае дървояд
и чувствам как потръпва твойта глъб,
тъй както всичко тленно в тоя свят.

Ти бдиш под лакътя ми ден след ден,
броиш и залците, които ям,
и сричките в стиха новороден.
И щом съм с тебе, значи не съм сам.

МЕСТОЖИТЕЛСТВО

България за мене е страната,
където малко ям, работя много.
И лошо спя, но хубаво се смея.
И не броя пари, защото нямам.

България за мене е страната,
където имам стая. В нея - книги,
портрет на Левски, карта на Европа.
И чаша ром, ако ми стане тъжно.

България за мене е страната,
където пиша и чета, и мисля
това, което няма да ви кажа.
А няма го и в сутрешния вестник.

България за мене е страната,
където още дишам и усещам,
че дишат като мен и други хора.
Поне в това не съм така самотен.

А може би и там когато ида,
оттатък географските предели,
отново ще е същото: България.
И стихове. И смях. И скръб. И вечност.

1985 г.

ПОЧТИ БАЛАДИЧНО

Докато вие суетите си насищате,
погледайте как начумерен е Балкана.
Дали че го боли за слабите и нищите
или го мъчи древна, незарасла рана?

Балкана, като лъв, нехае за хиените,
които долу в долини безплодни бродят,
но се тревожи той за още неродените,
докато блее във кошарите народът.

Не стряска се Балкана от гърма на мълнии
и не помръдва, не слухти, не остарява.
Със сенки на войводи паметта му пълна е,
тъй както бръчките му с хубост, вместо слава.

Бди цяла нощ Балкана над вълшебни извори
и легендарен шепот на гори елхови
и чак щом се изплези слънцето, чак призори
задрямва…да не гледа съсипните нови.

ЗАХВЪРЛЕНИ В ПРЕХОДА

На Кирил Коцалиев

В лабиринт се превърна светът,
не в кръстовище, а в безизходица,
и на стража мъже не стоят,
и жените не са богородици.

Всички люде що-годе със свяст
колко тъжни и колко самотни са!
Затова пък лудуват за власт
самозванци, крадци, неграмотници.

Докога ще се хилиш, живот,
търсещ смисъл единствено в гъдела,
а за този уж древен народ
не се знае дори ще го бъде ли?

Как ли ще се оправим не знам
и не съм много сигурен: можем ли?
Но се чувствам виновен, че сам
не съм бил и по-яростен… може би.