Николай Дик

превод: Иван Антонов

***

Както всички ще потъна във безлюдната бездна,
там нощта е вечно тържество.
О, когато тръгна ще е вече безполезно
във хаванчето на дните утринното рождество.
Ще замина, скъпите лица когато
ще сведат над мен очи
и по бузите ще гасне светлината
в твоите прозрачни, съхнещи сълзи.
И навярно ще задуха парещ вятър,
някой ще твърди, че времето тече,
че за глупостите и за суетата
ще трябва да напишеш ти отчет.
Но това е непосилно и за сатаната.
Времето ще спра дори напук.
И докато жив съм - няма да престана
да дарявам топлина в душите тук.

***

Аз виждам - тичаш ти по пътищата на съдбата,
Живот мой, странник сивоок.
Все бързаш - какво ли ще остане по-нататък,
освен сълза - предутринна молба към Бог.
Почакай ти, младежо русокоси,
да надбягам аз не мога новия си ден,
съдбата ни годините не носят,
щом с щастие прозорецът пред теб е озарен.

Ще стане туй, което писано е свише
и колкото отмерено - по него ще вървиш,
безпътните години ще мълчат излишни,
лъжата в истината в тях ще прокърви.
Ти погрижи се, мой красавец, за делата!
Безразсъдството е вече в ъгъла на младостта,
ще разделим на две златото в листата,
ако не харесаш в мене есента,
по стълбата ще се изкачим с теб, нагоре възвисена,
без да се надявам в часовете да съм възвисен.
Живот мой, ти не само си вълшебникът у мене,
а майка и добра жена във моя ден!