Иванка Павлова

Документален разказ

Преди време моят баща ми разказа за идването на Левски в село Косача. Научил за това от чичо Боян Алексов и надълго и нашироко се разговорили, припомнили си за корена и разклоненията на нашия род, към който принадлежат и двамата.

Та все се канехме някой ден да запишем на касетофона каквото знае нашият роднина, защото вече е прехвърлил осемдесетте.

И ето ни отново на село. Свалихме от колата малкото багаж, намятахме завивките на кьошка да се проветрят, разтворихме широко прозорците да влезе свеж въздух, и тръгнахме.

Не траеха сърцата ни. Нали се знае, че крушата не пада по-далече от дървото. Затова майка често ни гълчи: все нещо ще философстваме, ще бистрим кое е право и кое не, ще съдим грешното и ще възхваляваме родолюбивото.

Бутваме портичката на чичо-Бояновата къща и нагазваме до колене в тревата.

Забелязваме го и него: с два бастуна, едва крета, тръгнал да нахрани кокошките. Кучето ни усеща, задавя се от лай и се дърпа от синджира, ще го откъсне.

Здрависваме се със стопанина, помагаме му да нахрани животинките, и той ни кани да влезем. Къщата е отпреди  век: гредите на  покрива са открити, вече  прогнили, керемидите приличат на решето от многото дупки.

Пред вратата висят дрехи - днес се е прал. И вътре е подредено, въпреки че живее сам. Едва лази, но не пада духом. Сядаме до отворения прозорец. Отвън приижда хлад, кучетата от време на време подновяват своя лай.

Татко подхваща разговор за стари общи спомени. Лицето на чичо Боян се оживява и разказът му потича плавно, но очите му искрят, вълнува се и отново преживява събитията отпреди повече от сто години.

Дядо Нако от Косача бил домакин на българския манастир в Света гора. Повикал той най-големия си син Кузман да отиде при него да му помага във воденето на манастирските книжа. Минал момъкът през Цариград да се види с чичо си Пене - моя прадядо по бащина линия, кожухар гурбетчия, който шиел на пашите дрехи и им правел яки и фесове.

После с параход стигнал до Солун. Настанил го баща му в едно българско семейство. Хазаинът на Кузман склонил дядо Нако да даде сина си да учи с неговото момиче в Солунската гимназия. Тъкмо там покълнали в душата на младежа семената на родолюбието. След завършване на гимназията учил още две години и добил право да бъде главен учител. Цялото му същество се стремяло към родината.

Завършил - разказва чичо Боян - и седел още една година на манастиро да го обзаведе. Помагал на дедо Накоте. И уредили манастиро тамока, какво требе, оправили книжьята, подредили сичко и той вече поема. Дедо Нако го спирал да седи там. Искал го хазаино за зет, за момето. Арно, ама Кузман да го не фанат…

Това не съм ти казвал. Убие един грък. Много се мешал. Тоа, гръко, се мешал на деда Кузмана у работите, противил му се: “Вие, българите, така, вие, българите, онака… Против манастиро искал да прави мръсотии.  Имало маслини, имало градини таквия. Он го фане тамо, смота го. При самото фащанье го… от един път… убива. Убива гръко и избегва. Деда Кузман  бил много едър и много як.

Отишъл в Цариград при чичо си, а после се завърнал в Косача, където поел даскалъка заедно с Цветко Гуцев.

Седел тука - продължава своя разказ нашият домакин. - Че водат децата на комка у Радибош. Църква нема у Косача. Убаво, ама измръзнали и децата, и они. И става, заминава за Цариград. Че идем, рекъл, при чича да говорим с него, и че идеме при баща ми. „Ние, бае Цветко, да си направиме църква. Не можеме да одиме у Радибош. Радибош колкачко е село, църква има, а тука да нема”. И зема, та направи скица на манастиро, плано на манастиро. Каков е манастиро у Света гора, същата църква да се направи тука.

Отишли в Цариград да молят за разрешение да си издигнат църква в селото.

Направили си угощение, моабет, това-онова и турчино им подписал. Само, рекъл, нема да правите големи прозорци. Маленки прозорци че сложите. Кузман обещал: “Нема, ага!”. А он си носи плано у него. И я заправа. Па сега те, нали има, ако си ишел да загледаш, у църквата отстрани така малко наддадено. Това е прозорци от доле до горе.

Сиришничките турци Шериф, Ариф и Яшар - тия са трима бракья, изпратили тука некой Радой. Турците го нагласили да гледа какво се прави, що се прави и да им докладва. И Радой отива и казва на турците и они станат, та на Пловдив. Да се спре църквата да се работи, да се запушат тия прозорци.

А оно било изкарано коджа нагоре. Тиа кубетата отстрани косачани ги иззидали  така малко да дадат модел. Нема направо да се зазидая, а направили нещо като криле. И те вътре нали има столове за седанье на старци. Кузман каже на майсторите и докарат такива каменье. Там са все каменье изработени.

В градежа на църквата взело участие цялото село. Едни докарвали дървен материал, други - камъни, трети с пари помагали. За всичко се грижел Църковният комитет с председател даскал Кузман.

Кузман ошел да докара каменье за там, за църквата. С коли са ишли, с биволье, имало биволье, та са докарвали, не знам откаде са ги докарвали. И по това време се връщат, доодат с колите. И тоа сиришничанино, Радой, тука дошел, та гледал. И тоа турчино дошел, Яшар. А другите ги немало, а тоа дошел - само единио от них, Яшар, да види какво е направено, спрено ли е, или не. А Кузман изпрегнал  и рекъл: “Я, бае Цветко, уведи агата у училището, а я да стоварим колите, па че дойдем да си посборуеме с агата.

И дедо Цветко увел турчино, а Кузман стоварил колите и улезнал, ама земал едно дръво, такова дъбичово, ама такова - доземляк е било, казуеше мама. И други са казували за тая работа. Улезне вътре, при самото влизанье… А, чекай, тука го сбърках. По-после… При стовараньето, заборавих да ви кажем, като фанат тоа Радоя при колите тамо, а Цветко бил увел турчино, да не види, па гньел, гньел, гньел Радоя, гньел, мушил, гньел, мушил, та едвам е излезнал на Турски гроб и окал: “Яшаре! Бегай, косачанье че те утепаа…”.

А Кузман,  ка се умъкне после, па ка фане турчино. А Радой се си окал на Турски гроб: “Бегай, че те утепаа… Косачанье са луди”. Та оттогай турци, сиришничани и циганин не смеяли да замръкнат у Косача.

Така е пазено селото от турци! Така народо се е борил, така е воювал. Да бъде чист народо. Да нема мръсници.

През 1865 г. църквата била готова. Но будните косачани не спрели дотук.

Революционното брожение, обхванало страната, хвърлило любородни искри в  душите  и на тукашните българи.

Повикали след няколко години даскалите в Радомир. Отишли Цветко от Косача и Спасе от Планиница, а Кузман бил нещо възпрепятстван, но като авторитетен даскал го избрали на конференцията за училищен инспектор.

Предал му даскал Спасе заръката от Радомир, а когато Кузман отишъл в града за инструкции, съобщили му, че наскоро ще дойде Левски  да свика събрание в Радомир, Кюстендил и Земен, и ще мине през Косача, та трябва да организира превеждането му.

Отишъл куриер в уречения ден да огледа чист ли е пътят, и в местността Проклетията се срещнали двамата косачки даскали и един техен другар от Църковния комитет с Левски и охраната му. Настанили Апостола в поятата на Гуцевите.

Левски останал в селото единадесет дни. Решили и околните села да проведат събрание, за  да се закълнат пред пищова и Евангелието.

Един от агитаторите извършил предателство за 60 жълтици: той подплашил селяните от Сирищник и Ковачевци, че ще ги изколят турците като агнета, да не влизат сами в огъня, а косачани, слатинчани, радибошчани, планиничани и костуринчани се врекли да се жертват за свободата.

Така бил създаден комитет и в нашето село. А Кузман повикал предателя: Прави му сметка. Че ме убият мене, но по-напред че те заколя тебе, па тогава и яз че се затрия. А  нещо направил мръсотия, а те… Главата че ти отрежа като на врабче! Да не правиш сметка, че ние ще предадеме Левски!

Тръгнали определените мъже да изпроводят скъпия гост с коне. Узнали турците от своя доносник откъде ще минат, и ги последвали.

Съобразителните момци заръчали на лобошчани да заблудят потерята, като кажат на преследвачите, че косачани са тръгнали за Калища, а всъщност се отправили към Жабляно и Земен.

Стигнали благополучно до село Ръждавица и там предали Левски в сигурни ръце.

А Кузмана го начекали на Проклетията да го бият двама турци. Ама и он кого е млатил, трава не му е никнала. И се изскубнал и избегал. Не могли да го… Ама го ударили два-три пъти. А един от них, от турците, искал да се измъкне, ама Кузман го некако подфаща отдоле така. Он бил едро мъжище и яко. Като го грабне отдоле и го фръли, нали от Проклетията има нанадолно много, и го фръли така из нанадолното и избега.

Не сме разбрали кога се е стъмнило, кога е настъпила нощта. Разделихме се с чичо Боян, който ни изпроводи чак до портата и отдалече продължаваше все още да говори за юначните ни деди.

В този момент нито аз, нито баща ми мислехме за сакатите му  крака, а се възхищавахме на силния му дух, на бистрата му памет, на дълбокото му вълнение от борбеността на нашите предци.

А на следващия ден отворихме тихо дървената порта на църковния двор и прекрачихме прага. Пред нас се извисяваше същата тази църква, за която са се борили с толкова родолюбие Кузман и неговите другари.

Висока 6-7 метра, с яки каменни стени - някогашното духовно средище на село Косача.

Тревата е избуяла, до коленете ни стига. Тук, в двора, почиват костите на бунтаря даскал, а недалеч от гроба му, на църковната стена признателните потомци са закачили паметна плоча, на която четем, че през 1870 г. Левски е пребивавал в селото и е създал революционен комитет.

Мълчим, преклонили глави. Тука, на същата тази земя, са се разиграли драматични събития.

И уж са забравени, даже снимките на нашенските поборници не сме виждали, но те извисяват ръст в душите ни, карат ни да се чувстваме по-силни, по-честни, по-достойни - българи!