Кирил Назъров

Не малко време поживях, а
оставам си ентусиаст със страст.
Не малко ветрове ме вяха,
но още повече пък… гонех аз.

И глухите навярно чуха,
че съм нехайно чудноват и
че гоня оня дето духа,
гората дето клати…

Е, вятър ме е вял и на кобила
бяла - далеч от родната ми къща.
От него пак съм вземал сила,
в попътен той се е превръщал.

Седемдесет и седем вятъра ме вяха
и продължават още да ме веят.
Нали съм вятърничав, не успяха
през времето да ме отвеят.

А седем е число вълшебно -
това признават и академици.
Да, седем е число свещено,
пък аз сдобих се с две седмици!

Е, доживях седемдесет и седем
на битието нашенско в театъра.
Макар и малко поприведен,
все още денем-нощем гоня вятъра…

За равносметка май е време:
Наивник бях, умник, бохема,
немил-недраг, щурак, чудак …
Но пътя си изминах с чест!
Дали щастлив съм днес?
Като че ли съм чак
на седмото небе!
Но има още небеса до Ада и до Рая.
Животът ми не бе
обикновен, ала за нищо не се кая,
не бих го заменил със друг!
Ех, зная: аз съм вече пътник към безкрая
на вечен свят, наречен Оня…
А докато съм тук
Михаля или вятъра ще гоня…

Различни са човешките съдби.
А мен и днес крепи ме вярата:
при толкоз ветровеи… може би
не съм живял съвсем на вятъра!