Михаил Петков

ПЪТЯТ НА ТРЕВИТЕ

Проблясват капчици
роса
в тревите на небето.
От звездната им светлина
ти влажна си, -
аз целият от нея
съм проникнат.
Вървим без път
в отчайващо високите
треви.
Вървим без път
в отчайващо студените
си дрехи.
Ще съблечем от себе си
присъдата
и наказанието божие.
И ти ще видиш моя грях,
и ти ще си помислиш
нещо за греха ми,
преди
да се целунат ангелите
светли
на телата ни,
преди
крилата ни да прошумят
над мирните ливади
на звездите.
Вървим без път…
Незнаещи,
че цялото небе за нас
е пътят.

ОТВЪД

Звездите
се прокрадват в нас,
или спокойно
в ясното небе си светят…
И пак вкусът
на дивото ти мляко
топло казва:
„Ела, обичай ме
и не мисли за Края!”
За край не мисля аз,
защото Краят,
всъщност,
е Начало.
За любовта
на двете ни тела
си мисля,
че в оня миг,
когато разпвам те
и ти ме разпваш;
че чувствата
са тръни във венците,
които,
може би,
ни озаряват.
Телата ни,
в красивата си голота
наподобяват светли кръстове;
телата ни,
които
като хищни птици,
понасят тялото на другия -
без милост
през огън,
през блясък на звезди,
през синьото на тишината;
и го захвърлят зад брега,
извън Пространството
и Времето,
където още лаят кучета
и е Началото
на всичко.

ВОДА

Искам пак
да си гребна
вода
от кладенците
на очите ти.
И когато
ме плиснеш
с погледа си,
ще си взема
глътка вода
за сушата
на Величествените
скали,
за онази пустош,
която е,
може би,
краят на Любовта.

***
Ябълковото дръвче,
което държи
в позлатения
ореол на ръцете си
ябълка, е нещо
Добро;
сякаш Мадоната
е прегърнала
Младенеца.

ПОЖАРИ

От тука минаха
пожарите
на целувките ни
и на любовта ни,
затова
гората е черна
и тъжна;
толкова тъжна -
колкото беше
радостта
от целувките ни
и толкова черна -
колкото беше
светлината
на любовта ни.

БЕЗВЪЗВРАТНО

На Панка

От мен
не мога
да те отделя.
Отнемеш ли
на нещо
същността му,
то няма никога
да бъде същото.
Обичам те!
Как хубаво е
с теб
да сме любов!
Един до друг,
ръка в ръка -
да бъдем заедно…
Не съм ли аз
до теб
или пък ти
до мен не си ли,
не можем вече
никога
да сме това,
което бяхме.

***
Благодаря на огъня
за топлината!
За утре са ми страховете,
не - за днес,
че на домашното огнище
все са нужни
достатъчно дърва и въздух.
Не е добре,
щом в склада за дърва
дървата намаляват
или пък въздухът не стига.
Защото
без чудото на въздуха
пламтящите главни какво са?…
А и обратното…
Но днес -
благодаря на огъня,
премръзналите наши
пръсти
стоплящ.

НЕОЧАКВАНО,
ИЗВЕДНЪЖ

И видях я
как стъпва.
Потреперва
косата й.
А удрят земята
високите
стройни нозе,
от което земята
потръпва.
Залюляват се
къщи,
дървета;
залюлява се
целият свят.
Само миг,
само два -
земетръс…
Кратък дъжд!
Колко ново
и друго
е всичко.