Георги Домусчиев

Из “Сенки от стария Плевен”

Често с такива подробности възкръсва у мене старото време със своя непринуден и прост живот. Отделни лица и събития, отдавна изчезнали и забравени, са тъй пресни в моите спомени - всичко като да е било вчера. Как да убия у мен желанието да споделя тези спомени със сегашните хора - че нали и аз съм гостенин в света?

***

Ах, това детинство, защо се очертава то в моите спомени като вечен празник? Единствено сякаш само то е останало като символ на нещо красиво и свято в осиротялата ми душа…

И не мога да си обясня защо в мене неизменно е запазен споменът за празника на Благовещение. Пространният двор е изметен грижливо и на средата, сроде обичая, дими запалената смет.

Димът бавно пълзи по покрива на зимника, за който дядо уверява, че е граден с кал от гроздова шира преди 150 години. А синьото небе тъй се усмихва и камбаните разнасят сякаш някаква вест по хората за опрощение и любов.

Не зная защо съм запомнил на тоя празник баба тъй припряна - ходи по двора и подканва снахите да бързат. Тя съвсем не признава да си ходил на църква, ако не чуеш възгласа: „благословено царство” и не изчакаш докрая.

Помня я, вече 70-годишна и все тъй бодра и изправена, макар и строга постница - размахва оная патерица и върви като хала.

От дълги години тя бабува и често у бедни родилки ще даде, вместо да вземе. Тя е тъй кротка, отстъпчива - и все пак не може да се разбере защо нейната дума не става на две.

И най-сетне пореждат се за църква снахите в дълги бухнали фистани от джанфез (1). Пред тях, разбира се, вървят мъжете с калпаци и в старомодни сетрета и панталони, прилични на шалвари.

Тръгваме и ние, дечурлигата, и радостта прелива вече в душите - не знае граници. Как да не се радваме - на всекиго от нас са дали по 5 стотинки за църква, а те за нас бяха толкова много пари! С тях всеки от нас ще си купи мекици, пражени в истински шарлан (2) и шекер от онзи, който се точи на дълги цеви.

Зад тия спомени, като че виси плътна завеса - мъча се да доловя кого от съседите погребваха. И в съзнанието ми едва се откъсва мисълта за нещо детинско - струва ми се, че става нещо най-обикновено.

Смътно си спомням угриженото лице на някого, уверяващ другите, че никой не ще убегне на смъртта. Кой знае що ми трябваше да се обаждам, че единствен аз ще избягам от нея. Навярно уподобявах смъртта на малоумната наша махленка Вела, от гнева на която винаги избягвахме.

И си спомням също тъй смътно как снизходително се усмихваха всички на детинския ми кураж.

Ясно се очертава в паметта ми друг, по-послешен спомен - нахалната постъпка на един руски войник. Фесчето, което още носех, вместо калпак, той грабна от главата ми и го запрати по покрива на една къща. Не зная защо у мен събуди скръб не толкова загубата на фесчето, колкото смехът на останалите войници.

Винаги след това се редят и спомените за живота на улицата - единственото място за спорт тогава. Зимно време пързалките, като се почне от дома на Чунгуля до оградата на църквата „Св. Параскева”. Лятно време игрите на „криенеца”, на „криво магаре” и най-вече оная, на „свинка”, улисваха часовете ни до късни вечери.

Не съм запомнил такова напрягане на ума и волята от ранни години, както у сегашните деца. Изоставени на грижата на улицата, ние не познавахме суетните привички на сегашното дете - „направи здрасти”, „кажи мерси”, „поклони се” и такива подобни.

Игри на открито и във връзка с това безгрижието и дълбокият и укрепващ сън - ето нашите курорти по онова време. Дали няма да сгреша, ако кажа, че суровите условия на времето създадоха от нас добри граждани?

Не зная защо тъй дълбоко е впил у мен корени споменът за старата черница на кака Тодора Бишунина. Но нещо много мило и интимно крие той в себе си за времето на розовите и безметежни дни.

Под нея в летния зной почивахме често и лакомо унищожавахме едрите като ягоди бобонки. Под нея в хладните утра на пролетта съм слушал замисления нежен напев на гургулицата.

И нещо друго, което не може да се изкаже на човешка реч, ме измъчва сладко при спомена за нея. Кой знае дали затова в душата ми тя се таи като някакво библейско сказание. Под нейната прохлада заслушах най-сетне от група ученици първите ужаси за училището.

Особено за буйния нрав на даскал Атанас, който за нищо и никакво обичал да бие. Струва ми се, че тия слухове за пръв път затъмниха спокойната ми и прозрачна като кристал душа.

В тясната и кална улица край дома всичко замираше, сякаш под гнета на знойния ден. Но вечер, когато сетните лъчи се скриваха зад църквата, тая улица добиваше друг вид.

Тих вечерник едва захлаждаше улицата и в лекия още здрач на светли ивици се щураха светулки. Пред изметените и поръсени порти изневиделица присядат жени на приказка.

Отначало шепнейки, техният говор постепенно се превръща в тихо и неясно гъмжене. Най-много са жените около сладкодумната и духовита кака Тодорица - майката на покойния Георги Кирков.

По улицата най-сетне почват да се мяркат фигурите на прибиращите се в къщи мъже. И непременно най-напред ще се мерне оная, на нисичкия и хрисим бай Павел - олюляващ се на четири страни от изпитата ракия. „Щом няма правда на света, по-добре е да пиеш” - уверява той с изправен показалец свитата от махленски дечурлига.

Неговите думи се посрещат с изумително страшна врява от дечурлигата. Тихото и неясно гъмжене на жените се превръща в неудържим и заядлив смях. Но това не трае много - осрамената и смутена кака Гета и тоя път прибира своя мъж в двора.

Задава се отдолу и абаджията бай Петър със своите дюкянски тефтери и от стеснение едва поздравява насядалите жени. С някаква скрита гордост го посреща жена му, кака Тодора Бишунина - снажна и грапава жена със свити, сякаш от обида, устни. Тъй много са врязани в паметта ми техните фигури - струва ми се, че още толкова да живея, няма да ги забравя.

Като изневиделица, след това, ще израсне в здрача високата и мощна фигура на дядо Георги Мачача - връща се от бостан с тайнствената осанка на мъдрец. Той е роден в събота и затова минава из махалата за ясновидец - каквото сънува, се случва.

Неведнъж е тревожил махалата със своите загадъчни и страшни сънища. Насядалите жени той поздравява внушително, като човек ясно осъзнаващ своето превъзходство.

Смътни ми са спомените за толкова още хора из нашата улица - за двама обаче още са тъй ясни.

За дядо Петър Камбанджията - едър като грамада човек, с единствен рядък кичур косми върху оголената му глава. Запомнил съм го като човек непохватен , тих, с широки дънести потури и винаги разгърден.

Особено умение проявяваше най-вече в изкуството да размахва топуза на голямата камбана. Пълна негова противоположност беше жена му, енергичната кака Тоца - може би затова в махалата го наричаха още и Петър Тоцин.

И за Кръстю Чунгуля - човек кърджия (3), с ястаклии (4) мустаци и винаги наметнат с кожен ямурлук, яздещ раванлия кон и носещ кобур с пищови. А връщайки се понякога пешком, той вървеше из улицата с издадени напред гърди и устремен поглед. Даваше вид като че се стреми към някакъв противник, с намерение изведнъж да го хване за гушата.

Но безспорно най-ясни са спомените ми за даскал Юрдан Кирков - човек възнисък, набит, малко прегърбен. Ето, виждам го като сега - прибира се и той вкъщи с броеница в ръка и стъпва бавно, като че измерва стъпките си. Тефтерите от бакалския си дюкян на Сър пазар той не носи - тая еснафска грижа, сякаш съвсем непринудено, е поел брат му Киро.

При ставащите му на крака жени, даскал Юрдан се спира за няколко минути и съобщава по някоя новина от четения много по онова време вестник „Зорница”. Сякаш единствено той насаждаше вечер в нашата улица духовния интерес и с това внасяше някакво оживление в душите.

Не помня кога преди това е бил учител, но дълги години той все още обичаше да следи с любов просветното дело. С гърлест баритон той понякога обичаше да произнася своето „браво” към някой отличил се ученик и питаше учителя: „Чие момче е?”

За някои лица от това време из същата улица в спомените ми се вплита нещо мистично и тревожно.

Като насън си спомням за страшните и черни като нощ очи на Пенка Божурката и за тайнствената мълва около нейния живот. Твърдеше се, че нощем, преди първи петли, тя излизала през комина като черна котка и пакостяла тук и там по къщите.

Мълвеше се още, че с поглед можела да урочаса някого и той да не види вече весел ден. Никое от днешните деца не би могло да си въобрази с какъв ужас понякога аз изтичвах покрай нея.

Особено много, след тая орисана жена, смущаваше душата фигурата на малоумния Андрея. Из улицата той приказваше и се смееше сам със себе си и в своя коптор се прибираше още преди залез.

Мълвеше се за него, че бил змейчав - в него, според дядо Георги Мачача, била влюбена змеица. Уверяваше дори, че нощем виждал из мрака да искри змеицата и да се спуска през комина в коптора му. Помня как веднъж по здрач, като видях да искри комина, изтичах на един дъх покрай коптора на Андрея.

В страха от фигурата на баба Станка Мишковица обаче липсваше тайнственото. Тоя страх не беше нещо отвлечено, въображаемо - щом някое от махленските деца заболееше от гърло, нейният кирлив пръст бъркаше в гърлото до разкървавяване и пораждаше истински ужас. Шарената й ръка с крив показалец караше винаги да се чувстваш като че по крака ти лази жаба.

Кой знае защо в моите спомени за дома и улицата цари такава странна смесица. С мъка се старая да разгранича къде какво съм видял и за кого какво съм чул. Видяното и чутото на улицата сякаш че добива реален образ вкъщи и обратно. В съзнанието ми никак не се губи тая връзка между тясната и кална улица и скромната стаичка с иконостас и широк хладен пруст.

Струва ми се, че от всеки ъгъл на улицата и дома изнича по един спомен за нещо чаровно и приказно. И всред тая смесица на видяно и чуто се усмихва като пролетно утро тихият и безоблачен живот. В него тъй безболезнено и идилично просто съм запомнил да текат часовете…

Докато най-сетне разбрах, че ще ме водят на училище и за пръв път ме замъчи грижата.

***

Някаква особена грижа беше тя - очакване сякаш на нещо неизвестно и страшно. Всичко, което бях слушал отвън за живота в училище, се изпречи в мисълта ми като призрак. Като тежък камък той потискаше душата ми дори насън.

Измъчен най-сетне все от тая грижа, веднъж аз се простих с дома и улицата просълзен и като изтръпнал се озовах в двора на училището, чието място сега заема постройката на женското дружество.

До самата порта отвътре, в градинката, скубеше магданоз даскал Симеон Бърдаров - по-късно поп Симеон. Някак си учудено погледна той баща ми и се изправи с опрашени ръце. Но като разбра, че зад него се мъдри новият чирак, добави с приветлива усмивка: „Добре де”.

Не зная защо толкова стопли душата ми тая усмивка и защо с такава благодарност му целунах ръка. По-късно можах да разбера, че такъв вид има даскал Симеон - усмихнат, дори когато е недоволен.

Но куражът ми веднага се изпари, когато на завоя към големия двор съгледах нещо страшно. Срещу слънцето бяха наредени няколко провинени ученици. С пръчка в ръка, даскал Георги Пирдопски обясняваше на останалите ученици тяхната вина - че брали плодове у съседа.

Едрата фигура и рошава брада на тоя човек внушаваха неизлечим страх. Тъй кряскаше и стискаше зъби той, като че искаше да сдъвче и думите си в устата.

Моето учудване порасна в изумление от това, което видях след малко - когато звънецът удари за занятие. Всеки от отиващите на занятие ученици бе длъжен да заплюва поред наказаните свои другари. С охрачени и замърсени лица, наказаните останаха на двора и сякаш всички забравиха за тях.

Като заловено в гората зверче прекарах часа на занятията и тоя час ми се стори цял век. Досадиха ми най-вече все същите повторения гласно - А - агне, Б - бивол, В - вол, Г - гълъб. Мъчехме се да запомним буквите по известни нам предмети в живота - още не познаваха тогава изкуството в откриване на букви.

В другата стая, за по-напреднали в обучението, се чуваше неистовият рев на даскал Атанас. Оттам безспирно се носеше шумът на пръчката по масата, а начесто и тежкият отглас на плесница.

Защо тъй смътно си спомням за тоя човек - може би защото малко стоя в града ни като учител, или кой знае защо? Но в спомените ми той се очертава като висок и сух човек с остра брада и рошава коса.

От тоя ден нататък нещо орисано сякаш огради свободата на предишния ми живот, като че се взря някакъв жесток и неумолим настойник. Вкъщи се връщах нареден с други ученици - водеше ни най-далеко живеещият ученик.

За поведението ни на улицата той донасяше на другия ден, а за онова в къщи събираха сведения всяка седмица. В стройни редици минавахме всяка сутрин край учителя, сочейки измити ръце с изрязани нокти. Отсъствието от църква не извиняваше никого - дори в сряда и петък ни водеха на молитва.

Най-неясни са спомените ми от това време по отношение на обучението в училище. И досега ми е неясно това смешение на ученици - на по-напреднали в обучението с начинаещи. Като че се преследваше неясна и забъркана цел - всичко да се опростотвори и сведе към еднакъв знаменател.

Искаха сякаш да пълнят със знания малките глави само под страха от бой. Тоя страх сви гнездо в душите и се обърна в някаква страшна психоза. Дълги години тоя страх не изчезна - по-късно той като че се опита да мине и за наша отличителна черта в живота.

Фигурите на цяла редица учители се мяркат в ума ми и не зная защо не мога да си спомня нищо от тяхната дейност. По-ясни са спомените ми за двама от тях - Александър и Васил. Може би поради техния обичай да наказват.

Със сурово устремени и намръщени погледи те следяха по двора всеки ученик. Единствената тяхна ласка към всеки провинен като че беше: „Дай ръката!”

Ясно проявен духовен живот се очертава в моите спомени едва в класното училище.

Но макар и ограден с толкова условности, новият живот си затече пак тъй волен и безгрижен. Неволно детската игривост сама затърси тоя живот вън от часовете в училище. Само че интересът сега като че се насочи повече към двора и църквата „Св. Параскева” - ограден тогава с високи каменни зидове.

Не зная защо в спомените и за тоя двор преобладава тъй много мистичното и тревожното. Може би защото там доскоро бяха погребвали умрели - едва до Освобождението пръв погребали в сегашните гробища Маринчо Елмаза.

Залезе ли слънцето, тоя двор сякаш добиваше вид тайнствено скръбен и неприветлив. А край неговата каменна и мълчалива ограда вечер минавахме винаги със затаен дъх.

Като някакъв страж над всичко изглеждаше църквата в пространния двор. Извишила се сред околните къщурки, тя стоеше като занемял гигант със своите куполи. В синевата на деня нейните кръгли прозорчета гледаха тъй тайнствено и загадъчно.

Весело беше около нея, в светлозелената морава и тъй галеше лицето пролетния ветрец. Но като мълния една сутрин из махалата се разнесе вестта, че я ограбили злосторници. И няма да забравя счупения прозорец, през който бяха влизали крадците, и страшната покруса за детския ми ум.

Тя крие в себе си толкова много спомени за часовете на игри и детско мечтане. В душата ми тя и досега се таи като някакъв свещен завет.

Във връзка с живота в нея и около нея, в спомените ми ясно се мяркат сенките на няколко души.

Като сега виждам спокойния вървеж на Тодора Влахова, учителка в килиите на църковния двор - сериозна и строга мома. С нейното появяване детската глъчка в прихлупената килия, с извити и тъмни стълби, винаги затихваше.

И едва кретащия поп Петър Каменополеца - престарял и уморен, с вид на библейски пророк. С усилие вече той шепнеше молитвите и често чувахме само края па последните им слова.

В по-друг вид се очертава в моите спомени сянката на поп Петко. Кой знае защо страх внушаваше неговата възниска и здрава фигура, с бърз и устремен вървеж.

Колкото до поп Фичо - в него най-вече съм запомнил хрисимия нрав и тънкия като на жена гласец. Понякога в църквата той извиваше на такива сладки маками, че по-старите хора винаги поклащаха от доволство глави.

Но от всички най-ясна ми е сянката на бай Димитър клисаря. Може би защото беше в непрекъсната война с нас, дечурлигата. Като ни подгони из двора, като опъне ония вратни жили и захули - кой накъдето види, бяга.

***

Покрай тоя затворен в игрите и училището живот имаше и друг - в чаршията, сегашната главна улица.

Там тогава мълчаливо се твореше щастието на всяко семейство с честен и благословен труд. Понякога ме пращаха там за нещо от къщи и тогава виждах тоя живот в цялата му широта. Същата простота и идиличност, като живота в махалите, цареше и в тоя на чаршията.

На Сър пазар, до кръчмата на Клания Иван, изничаха по двете страни на чаршията ниски, порутени дюкянчета. Нейде техните настръхнали стрехи и отвесни кепенци с големи кофари наумяваха нещо съвсем примитивно.

Сънлива тишина, нарушавана от чуковете на казанджии и чехлари, цареше по цялата чаршия. Нарядко ще продере завесата на тая тишина осипналия глас на Сульо Бозаджията. Дори представа нямаха хората тогава за днешния безумен шум на автомобили и мотоциклети.

Съвсем нарядко ще огласи чаршията някой файтон, от Ловеч или Никопол, с опрашени пътници.

Като сега виждам нашия дюкян, на мястото на магазин „Лозана”, с два високи и тесни прозореца. На нисък и дълъг одър, постлан с рогозка, се редяха калфите по старшинство.

Най-напред, до самия прозорец, е свил крака по турски дядо Георги Джумерта - само той има привилегията да приказва в присъствието на баща ми. „От учените света ще пропадне” - мърмореше той недоволно, колчем минеше някой чиновник.

Веднъж дори в присъствието на баща ми той, не на шега, ме попита: ” И ти ли се учиш за чиновник?” След него, заседнал крак под ляво коляно, шиеше мълком калфата Николаки Цакоолу, голям веселяк и любител на мастиката.

Само чака да излезе баща ми, за да избухне в заразителен смях и закачки с другите работници. Още по-нататък, сгушен пред себе си, шие колчаклии (5) потури Глух Ценко. Добродушен, пресметлив, мълчалив, бавен - само да проследиш как внимателно цъка той огнивото и колко сладко поема дима от цигарата.

На другата страна, пак върху такъв нисък одър, седят като заковани върху работата Мите Дакето и Иванчо Гъсето. От време на време те дигат глава за отдих и умислени се взират в улицата. И двамата имат задуха, но всеки пет минути току палят по цигара.

И най-сетне, на дъното, върху широк тезгях, седи баща ми и шие премяна за турска сватба. Широките шалвари и елече от джанфез той отрупва с красиви шарки от сърма и понякога поглежда калфите. С деликатните и скъпи изработки се заема само той.

Често, като грамотен за времето си човек, той чете новини на калфите от вестник „Зорница”. Той е образец на търпение и мълчание - тия две качества бяха сякаш негови изключителни добродетели.

В знойния ден чаршията сякаш е замряла - понякога се откъсва само внезапен крясък. Нейде ще залеят с котел вода някое цигане, според обичая - за да вали дъжд. Ужасено от това и с рев, цигането тича на зигзаг по улицата, озъртайки се да го не залеят и от друг дюкян.

Голям смях пада, появи ли се дядо Мишо. Кой знае кой пуска конски мухи под опашката на магарето му - че като се разрита онова магаре. Всред врявата старецът не остава длъжен никому, разбира се - майка му, жена му, детето му, че какво не още.

Особено интересен е навикът на бай Кирица Бръшлянски да раздрънква понякога окачените отвън звънци. И да не разберат защо, ще извика: „Е, хайде бе, няма ли купувачи?” А всъщност всички знаят, че той дрънка звънците на подбив.

Затова дори го викаха в полицията да го съветват, но какво - вика си, човекът, клиентите! Най-сетне, нали търговията в България е свободна? По-интересен обаче е друг негов майтап - със Зонката ще засукват от двете страни на улицата невидим конец. „Внимавай! - извиква той на Зонката и старателно търка дланите на двете си ръце. - Усуквай здраво.”

И минувачите недоумяват, спират се пред невидимия конец и се взират. А от съседните дюкяни изничат, шушукат, смеят се колкото искаш.

Човек би избързал да съди такива нрави, без да познава живота по онова време. Евтино и охолно бе тогава - току търсеха хората как да прекарат деня в повече шеги.

Не зная защо през училищната ваканция толкова ме теглеше животът в чаршията - дали защото онзи, в махалите, съвсем замираше? Не, в тоя стремеж като че се намесваше и нещо друго. Вкъщи, улисани в грижите да прикътат нещо за зимата, караха как да е.

Поради това и не ни угаждаха като на сегашните деца. „Ето хляба - отвръщаше с досада майка. - Яж!” Може би и затова с особен интерес очаквах да ме пратят за нещо до дюкян. Към обед обикновено баща ми току ме пратеше в гостилницата на Георги Зебека за нещо вкусно. Последният, в бяла престилка и с ястаклии мустаци, внимателно ми подаваше порцията и винаги пращаше много здраве на баща ми.

Привечер, когато сянката отскачаше чак до дюкяна на бай Кочо Цинцарина, едва повяваше хлад. От двете страни на чаршията на бързи струи се понасяше пуснатата от сарая вода - и чираците с усърдие се залавяха да ръсят пред всеки дюкян.

Веднага след това чаршията вземаше друг вид - чуковете на казанджии и чехлари сякаш замлъкваха. Вместо това, тук и там почваха да се мяркат повече минувачи. Не мога да не си спомня за няколко личности, защото с тяхното появяване чаршията отново се оживяваше. Всред затворения мъчен еснафски живот пак заговаря нуждата от шеги и отмора.

Непременно ще се мерне фигурата на Цаманън Гьошо, със страшно голяма глава и къси несигурни крака. И безмилостно ще се загаврят с него чираци, сякаш такъв дял му е отсъден на света. Ще закрачи след това в потури от синьо платно и разгърден Баба Хасан - винаги засмян и доволен.

Каквато работа да му възложат, най-първо ще гледа да си осигури хляба: „Има хлябата?” - пита наивно той. Ще се заклати мудно най-сетне високата и жилеста фигура на Цоло Мезето от Бреске - както наричаше той родното си село Брест.

Спирайки се от дюкян на дюкян и сладко примлясквайки, той разсмива всички със своите брътвежи и измислици. Но най-голямо оживление внася Тахир циганинът със своята сладкогласна и кръшно извиваща свирка.

От Сър пазар зевзеци му натоварят празен сандък да го отнесе някому насам , а тоя го връща другиму нататък. И изгърбен, Тахир търпеливо носи, за няколко стотинки, празния сандък, унило тананикайки известната тогава песен:

„Я отвори, кадън Гюло, чемшир порти,
че ти нося, кадън Гюло, сърмен колан…”

Колкото повече се свечерява, чаршията става все по-оживена - желанието за работа като че ли още намалява. Тук и там, пред дюкяните, сядат на хладина еснафи, разгърдени и със засукани ръкави.

Пред нашия дюкян, както винаги, ще приседне на приказка дядо Хаджи Костадин, с броеница в ръка. И ще заприказват с баща ми за времето, за берекета, за нещо весело из далеко и близко минало.

Понякога ще се спре при тях и Тоти бабин Младенин, чиновник от онова време. И кой знае защо, той винаги ще завърши като заучен урок с думите: „Държава без закони, бива ли?” Но като едва сдържано ехо, се откъсват думите на дядо Георги Джумерта отвътре:

„Тензиматларданъ дуная батаджак” (6) Баща ми снизходително мълчи, а по устните на дядо Хаджи едва ще се мерне подигравателна усмивка.

По онова време хората като че се стесняваха да се разтакат по чаршията за нищо и никакво. Всеки даваше вид, че се суети по някаква работа и сякаш че се мъчеше да оправдае това в мнението на другите.

Толкова силно беше тогава общественото мнение за отделните хора. А да зърнеш жена, беше такова чудо - само понякога ще се мерне някоя с покупка от известния тогава манифактурист Кольоолу.

Това не пречеше все пак чаршията да бъде оживена вечер и аз се мъчех да си спомня за някои минувачи. Но не зная защо само някои фигури изпъкват в паметта - дали като сочени в разговори от този или онзи?

Ето го, като нещо неизменно, задава се отгоре изгърбен и висок
Чорбаджи Георги с броеница в ръка. Той стъпва бавно, сякаш че е зает със своите широки и измерени стъпки. Непременно след това ще забърза кой знае накъде Хаджи Бей - поклащайки енергично ниското си и набито тяло.

Имотен и уважаван човек за времето си, по-късно той бил изненадан от незавидна съдба. Не зная защо в паметта ми толкова ясно се очертава и фигурата на Менахем Ерохам, облечен тогава по виенски вкус.
Грациозно поклащайки своето сухи и издадено малко напред тяло, той изглежда сякаш цял унесен в сметките си.

Но най-ясна ми е фигурата на Георги Хаджи Костов, уважаван и виден чиновник навремето. Пътят му сякаш е само между канцеларията и дома - тъй редовен и строг изглежда животът му.

И най-сетне като че ли никой не забелязва как чаршията постепенно почва да пустее. Прокрадващата се сянка на нощта сякаш притиска в своята сива пелена кривата и тясна чаршия.

Затварят се безшумно кепенците на дюкяните и се чуват вече подкованите криваци на пазванти. В здрача се мярка бързата и изгърбена фигура на Първан фенерджията.

Както винаги ще изпращи той с език - гласът подражава на нещо неприлично, което много развеселява чираците. Запалените от него фенери мигат в светлия още полумрак като уморени и печални очи.

Честно и сръчно се разплащат майстори с калфи и всеки бърза да си отива. И утре, в тъмни зори, пак с безгрижие на работа - с двата лева той е накупил толкова много за своя дом…

О, тая простичка и скромна чаршия! Дали някой от моите съвременници ще я опише в по-ярки бои? Свидна е тя на сърцето ми като спомен, който си отива заедно с мене. В нея, без далавери и срамни падения, се изтъка щастието на толкова хора!

***

Можем да се досетим вече защо по онова време всеки търсеше отмора и радост само в къщи. Развлечения отвън липсваха - кафенета и кръчми се пълнеха най-вече срещу празник.

Освен това, нека не се забравя, че тогава се държеше сметка дори за това кой отваря късно дюкяна си. Развлеченията тогава се изчерпваха току-речи с „гуляи” лете по лозя и край Вита, а зиме с големи дни по гости.

Но най-типичната проява на тогавашния затворен живот сякаш завършваше в честите и многобройни сватби. Толкова много бяха те - един неделен ден броиха само на църквата „Св. Параскева” седемнадесет венчавки.

И най-неукият гъдулар биваше пазаряван да „стържи”, както се изразяваха с досада тогава. А в събота вечер като опънат оная трапеза от къщи чак до портата - и който не е мислил да яде, ще похапне. Как ясна е в паметта ми сметката по една сватба в нашия двор:

„Брей, похарчили сме 1200 гроша” - чувах да дума баща ми. Театърът беше тогава цяло събитие за града - нямаше още и помен от оная болезнена страст към представления по махалите.

Като наченка на нещо такова, едва си спомням за кукления театър на Хаджи Айват - в кафенето на Мустафа, където сега е Окръжния съд. Като че е пред очите ми тоя нисък и прегърбен старец с прошарена брада и будни очи. Скрит зад осветено с лоени свещи перде, той разиграва куклите с най-различен говор на турски - пеейки и удряйки дайрето.

Както казах, смътни са спомените за случки и картини от това отдавна минало. Изпъкват случки и картини, които неволно ме карат да недоумявам относно капризите на паметта. Ето например, есента - защо именно споменът за нея се налага толкова много на паметта?

Струва ми се, че тъй неусетно идваше тя със своите хладни утра и със застиващия блясък на цветовете. И картината за нея изпъква изведнъж в такива ярки бои, като че е било вчера. Нависоко се носят жерави и кой знае къде, жени оглашат махалата с кръшни песни.

Тук и там жълтеят узрели тикви, а по чардаци червенеят нависнали чушки. Иде гроздобер и тъй обилно залива радостта детската душа . Защото весел биваше той - още ралицата (7) е високо на небето и като загърмят ония кораби (8).

Недай боже някое от децата да се успи и да не чуе глъчката на двора. И в предутринния мрак след това нямат край песните, гърмежите и подвикванията. А на лозе като букне оня огън - пламъкът озарява веселите и помръзнали лица.

Сенките от неговото зарево палаво играят по смълчаните главини на лозето. Един-единствен след това ще зачовърка паметта и споменът за училището с неговите грижи и тревоги. И нищо повече не мога да си спомня от повтарящото се всяка есен - училищната глъчка и киселите лица на учителите.

Откъм Опанец ниско пълзят по небето мътни облаци, а отвън възрастните ученици секат и нанасят дърва в мазата. И после - зима, дълбоки снегове. На обяд често се храним в училище, с каквото си донесем от къщи сутрин. И нищо повече - сякаш че непрогледен мрак поглъща спомените за нещо по-интересно.

Едва в класното училище, сега основно училище „Св. св. Кирил и Методий”, настъпи промяната. Нещо чудно сякаш постепенно озари кръгозора на мисъл и разбиране.

То се знае - спомените за това време по-ясно никнат и паметта не се спъва като по неравен път. И да би позволило място и време, бих дал там по-широк полет на работа.

Редица учители, първата плеяда от добре подготвени сили в това училище, не излизат от ума ми. Нещо ново сякаш посадиха те в душите - и помен нямаше вече от суровите и груби обноски. И поне за ония, които непосредствено съм слушал в клас, винаги си спомням с признателност.

Като че пред очите ми е добродушният и кротък Кузов - с такава любов той се стараеше да ни предава своя предмет. Той е първият учител и по хорово пеене - нему се дължи първият хор при църквата „Св. Параскева”.

Не мога да забравя веселия и красив Алтимирски, със забодено всякога цветенце на пазвата. Сладко и увлекателно той умееше да преподава и понякога сякаш обръщаше всинца ни в слух. Винаги ще си спомням за дребничкия, сухичък и намръщен Каранешев, с коса като четина.

С умение и любов той ни караше да запомним и най-сухите формули от геометрията. Не излиза от ума ми и стройният и рус Генков - колкото разпален оратор вън, толкова тих и кротък в училище. С такова чудно търпение той насаждаше у нас първите знания по рисуване.

Дейността на тия хора би засегнала повече спомените, ако не иде събитие от по-голям мащаб. Защото по това време като гръм се понесе вестта за обявената ни от крал Милан война.

Помня стройните редици из чаршията на нашите здравеняци от първите набори. С бердани на рамо и с китки на изфулени калпаци, за случая те пееха мъжки заучената сякаш изведнъж песен:

„О, вий, български девойки,
красни венци изплетете.
С радост, с радост към Сърбия,
помогне ще ни Боги
и за Македония…”

Помня след това как хората угрижено слушаха по високите места из града топовните изстрели. Особено нощем, тия топовни изстрели се чуваха като да са нейде към Дъбниците. И едва след два дни долетя първата вест за бягството на сърбите при Сливница.

Някак си незабелязано се поразпуснаха хората след войната и удариха на по-широк живот. Скромни и свитички еснафи си позволиха лукса дори да учат своите синове в чужбина.

Помня с какво вълнение срещахме из града върналите се за ваканция такива възпитаници. Облечени по модата, те будеха ревност и потайно желание и ние да бъдем такива. С мечти на възрастващи юноши, ние заспивахме и се събуждахме все с тоя мерак.

Докато един ден, към края на август, ме изпратиха с плач от къщи за Русе. Поглеждайки назад, към потъналия в мъгла град, ми се стори, че се прощавам с нещо мило и отлетяло завинаги.

——————————

Речник на непознатите и стари думи:

1. джанфез - тънък, скъп копринен плат, тафта
2. шарлан - студено извлечено масло от слънчогледово семе, чрез механично пресоване
3. кърджия - човек, работещ извън населеното място, търговец
4. ястаклии - бухнали, пухкави мустаци, с форма на възглавнички
5. колчаклии - украсени с гайтани дрехи
6. „Тензиматларданъ дуная батаджак” - „От законите ще пропадне светът.”
7. Ралицата - съзвездие „Орион”, наричано още „Рало” или „Ралица”
8. кораб, шарапана - голям съд, корито за пренасяне на грозде
от лозето до избата; 800-1000 кг.