ЗА ЕДНА
ЗА ЕДНА
През много вечери приютни и смирени,
когато легне здрач и ведра тишина
и лумнат спомени за дните изживени, -
аз често с тиха жал си спомням за една.
И в здрача виждам я, в незнаен кът далечен,
с познайник да върви, оборила глава, -
и той нашепва й, разнежен и сърдечен,
на моя песен ней изплакани слова.
Той шепне, но не знай, кому е тя изпята,
и с нея той вести за трепета си лих,
а тя притихнала го слуша в жалба свята -
и рани сраснали разраня всеки стих.
Тя спомня радости, минути безнадеждни,
и моят бледен лик откройва се унил, -
в съце й лекичко закапват сълзи нежни,
и аз й ставам пак гальовен, скъп и мил.
А той забравено нашепва и не стихва…
Но, чула песента на нашата любов,
тя хлипва сдавено и горко се усмихва, -
и с плач отвръща тя на робкия му зов.
——————————
ЕСЕН
Небесата тегнат над земята.
Глъхне звън камбанен - за кого ли?
Есента ми шепне в тишината,
есента се безнадеждно моли.
Утрото в душата ми затихна, -
есента над мене сълзи рони;
кой далеко там ми се усмихна,
кой разклати клюмналите клони?
Негде стенат жерави сиротни,
някой траурник край мене мина.
То не беше ли Смъртта самотна? -
Боже, боже, в тишината стина.
Глухо се отекват стъпки леки
и заглъхвам в есента си лихо.
Да заспя - и да заспя навеки…
Сбогом. Говорете тихо, тихо…
——————————
сп. „Слънце”, г. 1, кн. 6, 6 август 1919 г.
