ОТМАЛА
Пристигнахме пред хижата почти на разсъмване. До вратата бяха изправени десетина чифта ски със заледен по тях сняг. Видяхме да влизат вътре две момичета и с надеждата, че най-сетне ще намерим подслон, им обяснихме, че цяла нощ обикаляме планината, премръзнали и неспали.
Те отидоха да попитат дали има места. След малко се върнаха и ни поканиха да влезем. Това беше малка постройка, направена от цели борови дървета направо върху земята.
Няколкото грубо сковани маси и пейки, които запълваха трапезарията, бяха затрупани с палта, скиорски фланели, шапки, шалове.
В дъното, до висока кръгла печка, забелязахме прошарен мъж с наметната на гърба зелена ватенка, подпрял лакти на коленете си. Когато приближихме, той високо поздрави, стисна ръцете ни с яките си пръсти и ни направи място да се стоплим.
Избра две-три по-големи и сухи цепеници и ги сложи в печката. Мъжът беше здравеняк, с малко, но дълбоко врязани в лицето бръчки. Кожата му имаше бакърен цвят на човек, живял дълго на открито. Под ватенката се виждаше домашно плетена фланела с поизбелял кафяв цвят.
Управителят на хижата по-скоро от любезност, отколкото от любопитство запита какво ни се е случило, та пристигаме по това време. Разказахме му как ни отпратиха в първата хижа, защото нямало свободни легла, а после газихме до колене в дълбокия сняг, затиснати от тишината.
Вятърът събаряше снега от боровете и засипваше гърбовете ни. Придвижвахме се бавно, без пъртина. Загубихме пред-става колко време сме вървели. Най-сетне стигнахме до каменните стени на една почивна станция, но хората вътре като че ли бяха измрели.
Управителят слушаше, без да пророни дума. Приличаше на старец, който само клати глава, бродейки в своите мисли и видения. Беше стигнал до онова състояние на душата, когато човек съзнава, че приказките са излишни: или хората в мълчанието си се разбират, или и с думи няма да запълнят пропастта помежду си.
В трапезарията замириса на горски чай. Ние хванахме алуминиевите канчета с цели длани, за да се стоплим, и поехме дълбоко ароматната пара. Скоро се съвзехме от умората. Оставаха час-два до разсъмване, но управителят освободи няколко пейки от дрехите, за да подремнем. След това отново седна до печката и подпря глава с ръце.
Разбудиха ни младежки гласове. Бяха ученици, дошли за няколко дни през ваканцията на Витоша. Личеше, че са деца на заможни родители - почти всички носеха скъпи фланели и клинове.
Бяха в онази щастлива възраст, когато любовта е все още само предчувствие. Някой пусна магнетофон със записи на английски песни, две момчета започнаха партия шах. Другите се суетяха - влизаха, излизаха, миеха се, закусваха.
Управителят беше слязъл в града. По едно време се появи един доста пълен около четирийсетгодишен мъж със зелен брезентов клин и скиорски обувки. Коремът му издуваше фланелата и от това тялото му изглеждаше още по-късо. Върху лицето му - месесто и отпуснато, с белезникав цвят, се мъдреха две-три брадавици.
Ушите му, като че ли вечно премръзнали и розови, сякаш се поклащаха на главата му. От пръв поглед този човек ставаше несимпатичен и пораждаше неопределена враждебност.
Още повече отблъскваха малките му, потънали в мазнина сиво-зелени очи, дебнещи и раболепни. Скоро дебелият му задник се запровира между младежите, като сновеше ту до печката, ту до изхода.
Ина, момиче с аристократични черти на лицето, с тъмни, весело виещи се къдрици около изящно изваяното чело, търсеше нещо в шкафа до печката, където стояха общите продукти на компанията.
Беше решила да свари за обяд боб. Тялото й, с меки закръглени форми, излъчваше предизвикателна женственост.
Тя остро усещаше мъжките погледи и възбудителната им сила я караше да се смее високо, да се опива от лекотата и грациозността си, да разговаря така, че да бъде чута и забелязана.
Едно от момчетата, които играеха на шах, от време на време вдигаше глава и задържаше погледа си върху Ина. Лицето му изглеждаше едновременно съсредоточено и унесено. Крехката му фигура говореше за склонност към мечтателност. Всеки път, когато хубавата “готвачка” заговореше, момчето се откъсваше от играта, сякаш изплуваше от дълбоко.
Гласът на Ина разплискваше успокоените вълни на чувството му. Болезнена тръпка, като от докосване до оголена жица, преминаваше през тялото му, но то се покоряваше на очарованието, идещо от бълбукащия момичешки глас. С малко измъчена усмивка се потапяше в тъмните очи на девойката, сякаш да си поеме дъх, и после отново се връщаше към шаха.
Ние седяхме на една пейка до печката и си сушехме обувките. Заместник-управителят се навеждаше услужливо към Ина и все по-често ръката му се плъзгаше край талията й, като се задържаше едва доловимо малко по-надолу.
Друг път я хващаше над лакътя с месестите си пръсти, а когато трябваше да се разминат, плътно прилепяше тялото си до нейното.
Ина пламна. Постепенно оживлението й намаля. Тя очакваше движещото се туловище да я докосне. Жената, пробудила се в нея, се подчиняваше неусетно на повика на плътта. Няма значение кой и какъв е мъжът. Съучениците й са още момчета.
Той пристъпва направо към целта. Тъкмо това иска нейната природа. Все по-често дебелият се застояваше, опрял бедро до нея. Все по-често ръката му се плъзваше отзад към хълмчетата под кръста.
Ина извиваше покорно очи към раболепно усмихнатото му лице и през смущение и уплаха му се отдаваше. Тази игра възпламени и двамата. Мъжът забеляза, че ги наблюдаваме. Озлоби се, но не стана по-предпазлив.
Момчетата и момичетата избягваха да ги гледат. Снишиха гласове и се опитваха да си внушат, че не се е случило нищо особено. Външно всичко продължаваше постарому, но сякаш въздухът натежа. Ставаше нещо нередно и недобро…
Двамата все повече и повече се усамотяваха, макар и пред очите на всички. Мъжът не се отделяше от печката. Подаваше на Ина ту едно, ту друго и подклаждаше огъня на неудържимото й влечение.
Те задържаха погледите си един в друг, сякаш забравили, че не са сами. Имахме чувството, че ей сега като хипнотизирани ще тръгнат към спалнята с нарове.
След малко компанията се раздвижи. Трябваше да отидат на един по-голям преход в планината: беше последният ден от ваканцията им. Дебелият започна припряно да предлага услугите си на младежите, като се въртеше край тях с неизменната си раболепна усмивка. Търпяха го презрително, но все пак общуваха с него.
Изведнъж Ина заяви, че няма да отиде с групата, а ще остане да довари боба.
Приятелките й запротестираха. Момчетата мълчаха. Но и едните, и другите мислеха едно и също. Девойката долавяше общото настроение, но с упоритата враждебност на своенравно дете настояваше да остане.
Срамът обгаряше бузите й, но тя нямаше сили да надмогне обзелата я отмала. Мъжът се въртеше край нея, обезпокоен да не я разколебаят, и се мъчеше да насочи разговора към друго.
Чистеха се ски, обличаха се фланели, нагласяха се шапки и шалове. Последни станаха шахматистите. Единият от тях пристъпи към Ина и тихо я помоли да дойде, ще им бъде приятно да е с тях. Между веждите на момичето се вряза упорита бръчка и то го стрелна с погледа на жена, сигурна във властта си:
- Няма да дойда!
Момичето усещаше обвиняващото мълчание на другарите си. Те почти не поглеждаха Ина, мъчейки се деликатно да скрият своите мисли.
В нея ту пламваше капризната й гордост, ту се чувстваше отчаяна и сама, ту се самозалъгваше, че напразно и глупаво я подозират: тя просто иска да остане, за да довари боба. За всички!
Бъркаше с дървената лъжица припряно яденето, без да има защо. Другите излизаха един по един, нарамваха ските и тръгваха, без да се обърнат. Трапезарията се опразни.
Стана широко и тихо. Момичето чуваше гласовете на съучениците си. Видя ги през прозореца да се отдалечават и кой знае защо се уплаши. Някой открехна вратата. Едно момче подаде зачервеното си от студа лице.
Пискюлът на пъстроцветната му шапка се залюля към челото. Ина вдигна очи към него. Но не махна с ръка за довиждане, а неочаквано запрати изцапаната с боб лъжица на пода и високо извика:
- Чакай, ще дойда и аз!
В стаята изведнъж стана по-светло.
