ИЗ „МОРСКО ЛЯТО”
ИЗ „МОРСКО ЛЯТО”
МОРСКИЯТ ГРАД
Къщите му слизат до брега
и по него вили и градини,
в дългата на залива дъга
е гора от мачти и комини.
Хор от свирки, трясък от кола,
странна смес от множество езици.
Цял ден лодки в синий шир с крила
реят се като големи птици.
Пламнат ли вечерни огньове,
ширният крайбрежен парк зове
за любов, за нега и прохлада.
В късен час градът си отпочива
и морето го в мечти успива
с непрестайната си серенада.
——————————
ЧЕРНОМОР
Дълбоко, дето слънчев лъч не стига,
в мъртвешки вечнонемия простор,
от бисери чертога се издига
на царя на водите - Черномор.
Една глава е само той безмерна,
където всявга зрее мисъл зла.
Коса от водорасли - гъста, черна,
очите - зеленикави стъкла.
От време той на време дъх поема,
и щом надуй устата си голяма,
клокочат тъмни бездни и подмоли;
огромен рев ги като гръм разсича,
неумолим зловещ зове, увлича -
и падат, падат кораби надоле.
——————————
БУРЯ
Облаци протягат се бухлати,
цялото небе се движи, клати.
Вятърът в дърветата засъска
и дъждовни едри капки пръска.
Стъмни се, отвсъде се запуши,
огнена змия залъкатуши:
изведнъж небето се пропукна
с трясъци, порой обилен рукна.
И по смраченото ширине
на водите, стадо от коне
сплашени, необуздани, диви
плискат със копита, пърхат шумно,
хвъргат се въз стръмний бряг безумно
със развени дълги бели гриви.
——————————
ЧУЖДЕНЕЦ
На котва спрял е близо до брегът
огромен параход. Дошел е от далеко.
Като черупки окол му сноват,
вълните кораби люлеят леко.
Дъх на смола и дим. Гълчат, гъмжат.
Вред из пристанището е движение.
На парахода е спокойно. Спят
от дълъг път моряци уморени.
Унил и жарък ден. Блести морето.
Моряк на парахода на въжето
увиснал като птица тихо пeе -
напев чужд, монотонен, безнадежден,
като плачът на вихър в шир безбрежен
там де тропическото слънце грeе.
с. Галата, 1924 г.
——————————
сп. „Морски сговор”, г. I., брой 10, декември 1924 г.
ЧЕРНОМОРСКИ ВЕЧЕРИ
I.
Бурята отстъпи, но вълните
блъскат се в брега тревожно ощ.
Тънтят бездни със копнежи скрити
и сияят красота и мощ.
Вятър гони облаци последни
и подхвърля чайки на ята.
Екне шир от гърмове победни,
в мен за волност прозвънти мечта.
И морето кипнало с вълните
и на свода синьото стъкло
жадно аз обгръщам с очите
като чайка с счупено крило.
II.
Води и блясъци - шир чуден.
Стоя със часове загледан.
На тоя стръмен бряг безлюден
да бъде моя кът последен;
на утро златната усмивка
над мен да звънка с радост волна;
нощта със звездната завивка
да ме прегръща богомолна.
Да слушам всявга на вълните
как пее хорът многогласен
и за безсмъртност на душите,
и за живота им прекрасен.
Ш.
Морето приспивално пее,
но де сега за мене сън?
Самотно там далеч мъждее
рибарски догорял огън.
Нощта затваря двери всички,
и стон и вик без отговор.
В душата мисли - ято птички
притискат се като в затвор.
Безлюден бряг - скали грамада,
хор от разлюшкани води.
О, месец, вечна ти лампада,
отвъд живота ме води!
IV.
С очите всяка вечер от брега
изпращам кораби в страни незнайни.
Топи ме бавно тихата тъга
на блянове несбъднати и тайни.
Де ходих, що видях и преживях?
Аз чаках, чаках, но не стана чудо.
В кръгът на труд и грижи остарях
и гледах други как живеят лудо.
О, жажда да съм волен, да съм сам,
да скитам вред и всичко аз да видя.
Изпращам с ръка корабите там,
където никога не ще отида.
——————————
сп. „Морски сговор”, г. IV, бр. 6, юни 1927 г.
ЧЕРНОМОРСКИ ВЕЧЕРИ
9.
Седем нощи аз сънувах дълъг друм,
седем дни ме слънцето води.
Ето, среща ме със несмълкваем шум
ширине от къдрави води.
Черни кърви от нозе ми капят ощ,
но не сещам вече болки аз.
Усмири ме развълнуваната площ
и в душата пей незнаен глас.
И на топли пясък лъскаво златист
проснат морен и зашеметен
виждам да разраства образ свят и чист
върху звездния килим над мен.
10.
Нагоре стръмний път върти, извива
между шубраци от лещак и глог.
От всякое завойче се открива
простор по-лъчезарен, по-широк.
Наравно с мен се вият чайки, кряскат
тревожно в слънчевите висини,
а доле там огъват се и бляскат
със бели гриви ропотни вълни.
Две-три извивки - на ридът ни, ето.
Селение безвестно, глухо, дето
гнездо е черно свила бедността.
А около, додето поглед лови,
Картини по-пленителни и нови -
навсякъде е шир и красота.
11.
Тръгна, корабът запъшка.
Шир какъв, какъв покой!
Пяна му в следите лъска.
Ще ли се завърне той?
С поглед го следих, додето
в ширинето там се скри.
Мисъл жегна ми сърцето,
тиха скръб ме покори.
Всред морето на измами
люшкан и разбит далеч
корабът на младостта ми
не ще се завърне веч.
12.
Пристанището бавно опусте.
Играят светлини във кръг затворен.
Сред мрътви сенки сянката расте
на кораб спрял от път и бури морен.
Пристигнал е кой знае откъде.
Вълни мълвят слова едвам дочути.
Тъй само майка обично дете
приспива с приказки на свойте скути.
В беди нехайник, горестен в кът мирен,
несретник кораб, скитник незапирен
на път зората ще го призове.
Ще го помамят светлите лазури
и пак ще дири през мъгли и бури
пристанище при други брегове.
с. Галата при Варна, 1927 г.
——————————
сп. „Морски сговор”, г. V, брой 3, март 1928 г.
