ГЕРОЙ НА МЛАДОСТТА

Константин Гълъбов

Познавам Ас. Златарова още от ученическите години; когато той беше млад учител в Пловдивската мъжка гимназия, току-що пристигнал от Франция, а аз - ученик в последните класове на гимназията.

Като си припомням сега какво впечатление ми е правил, трябва да кажа, че ме е учудвала със своята повишена жизненост. Малцина други са били толкоз млади, колкото е бил той - млад в най-благоприятния смисъл на тази дума.

Той беше по-млад и от мен, макар да съм роден с цели седем години след него - а беше по-млад, защото гледаше с по-голяма вяра в бъдещето на човечеството и в гърдите му пламтеше борческа жар.

Толкоз млад, колкото беше тогава, той се запази до последните дни на живота си, макар да живееше вече с мисълта за един близък край.

Но този щастлив младежки характер, който го окриляваше за работа, беше съчетан с една силна склонност към поетическо съзерцание и философска размисъл, свързани неразривно едно с друго, взаимно обуславящи се и с твърде приливни граници помежду им.

Запомнил съм Ас. Златаров газещ из златната шума, покапала по една пътека през късна есен - и в слушан в нея. Тая вслушаност се чувства във всяка негова сказка, във всяка негова поетична творба, дори в някои от културните му работи.

Този юноша, вдъхновен, но мъдър, който шестваше вслушан между нас, носеше едно трагично съжаление за живота, което не го напущаше дори и в часове на веселие, когато го виждахме усмихнат.

Веднъж, преди смъртта на майка си, когато тя агонизираше вече, той ми каза:

„Има нещо унизително в смъртта, несъвместимо с достойнството на човека като единствен носител на разума измежду всички живи твари. Не е ли това същинска гавра: да надариш човека с разум, но все пак да оставиш живота му зависим от състоянието на някакъв бъбрек или жлъчка, както е зависим той и при едно говедо. Човекът би трябвало да бъде безсмъртен, защото там, гдето е разумът, не трябва да има смърт!”

Поради това трагично съзнание за живота, за Ас. Златаров беше по-трудно да бъде млад, отколкото за други, които не познават тревогата от подобни въпроси. Неговото творческо дело беше във висока степен преодоляване на мисълта за безсмислието на живота ни.

Той отмина по дрезгавата пътека към лоното на нищото - и аз си мисля: по тази пътека е имало пак златна шума, и той е бил пак вслушан в нея - но този път вече не за да преодолява трагичното съзнание за живота, а за да дири примирение с неизбежното.

Още сега, преди земята да е приела неговите тленни останки, той се превръща за нас в един поетически образ - образът на един херой на младостта, живял сред толкоз много враждебни старчета.

По-късно неговото име ще бъде един символ.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 9, бр. 335, 29.12.1936 г.