Георги Зарчев

МЪЛЧАНИЕТО, КОЕТО ГОВОРИ

Имам сравнително точна представа за конкретния момент и начин, по който ме обсеби страстта ми към литературата, а после и към театъра. Нямам спомен обаче кога се породи интереса ми към изобразителното изкуство. Помня, че баща ми носеше от местната руска книжарница, освен луксозно подвързаните томове с поезия на Пушкин и Есенин, също и много добри репродукции на икони, които окачвахме по стените. Никой в семейството не беше ревностен християнин, затова се учудвахме, когато хората, които ни идваха на гости и виждаха иконите, ни питаха дали сме вярващи. Години по-късно, когато сам според скромните си възможности започнах да си купувам по някоя картина, вече съобразявах, че поставянето й на стената не е просто физическо действие, а ангажира отговорността ми относно моя естетически вкус и дори относно начина ми на мислене. Да не се надява човек, че един неодушевен предмет, който скромно пребивава в дома ти, без да може да обели и дума, е в състояние да каже толкова много за теб самия.
Предполагам, че е било през 2002 г. Седях в приемната на централния офис на „Токуда банк” в София и очаквах Румен Сербезов да се освободи, за да отидем да обядваме. Срещата беше по моя инициатива. Сербезов бе оставил добри спомени от времето когато бе първи секретар на партията в Хасково и сега в качеството си на нещо като негов приемник - областен управител, исках да споделя с него идеите си за освобождаването на града от дребнавите хора с големи комплекси, които междувременно го бяха узурпирали. В приемната влезе набит човек с месест нос, черна коса и бяла брада. Секретарката на Сербезов ни представи един на друг, макар да нямаше никакъв смисъл да ми казва кой е новодошлият, защото не можех да сбъркам Вежди Рашидов. Той тръгна да крачи из помещението и да разглежда картините закачени на стените. Обичайна професионална привичка, предполагам. При една от работите се спря продължително и започна внимателно да я изучава.
- Димитър Казаков - обявих аз, без да ставам от мястото си.
Скулпторът се обърна към мен и ме погледна изненадано. Явно не очакваше областен управител да може да различи нечия живописна творба от предизборен плакат. Той седна до мен и заговорихме за големия български художник. Споменах му как като студент съм виждал в галерията на ЦУМ изложени за продан картини на Казаков на смешно евтини цени, които обаче аз не можех да си позволя. Явно човекът, който бе продавал скъпо творбите си по целия свят е бил изпаднал в мизерия и бе започнал да предлага нещата си на безценица, за да преживява. В този момент от кабинета си излезе Сербезов и тримата се отправихме в едно заведение на ул. „Шести септември”, за да обядваме. В ресторанта Вежди Рашидов изведнъж установи, че същото това помещение някога е било негово ателие, а Сербезов непрестанно закачаше маестрото, заради красивата лекарка, за която той наскоро се бе оженил. При налагането на такива теми, очевидно бе, че няма как да обсъждаме нито картините на Казаков, нито спасяването на Хасково от еснафията и простащината, които бяха го обсебили.
Като се замисля и обърна глава назад, за да се взра в спомените си, установявам, че случката в приемната на офиса на „Токуда банк” съвсем не е единствената ми задочна среща с Димитър Казаков-Нерон. Със семейството си отидох един съботен ден на разходка до Троянския манастир. Отбихме се и в експозицията на народните занаяти в Орешака. Вървяхме из различните павилиони, в които имаше изложени всякакви експонати някои, от които със съвсем миниатюрни размери. По петите дискретно ни следваше една разпоредителка. Стигнахме до последната зала. С големи бели паравани бе преграден пътя към стълбището за втория етаж. Спрях и се обърнах към жената, която вървеше след нас:
- Страхувате се да не откраднем нещо, нали?
Дамата смънка неубедително някакъв отрицателен отговор.
- Всъщност имате основание да се опасявате - продължих аз - ако не бе в такива внушителни размери щях да взема ето това!
И посочих огромния метален параван боядисан в бяло. На долния му десен ъгъл имаше рисунка направена с въглен. Разпоредителката ме погледна с други очи и се изненада, че в изображението на невзрачната драсканица съм разпознал ръката на Казаков. После ми сподели, че той е бил в Орешака преди години, при откриване на изложението. Седнал да си почине до металния параван. Докато една нейна колежка го черпела с кафе и си говорели, маестрото нарисувал с въглен картината, край която сега се бяхме изправили.
- Странно е, че разпознахте Казаков - рече събеседницата ми - Сега спорим с дъщеря му за собствеността на тази рисунка. Ако тя прояви разбиране и ни я остави, ще я продадем и с парите ще поправим покривите на павилионите.
Такива работи. Изкуството отново трябваше да служи не за възпитаване на възвишени идеали, а да запуши течовете на битовизма ни.
Освен дето инцидентно се натъквах на големия наш художник, с Казаков си имахме уречено място, където винаги можехме да проведем нашите задочни срещи. Това бе Славейковото училище в центъра на град Трявна. Преди години Димитър Казаков решил да направи постоянна своя изложба в Сандански като жест на благодарност към града, където често лекувал астмата си. Когато закарал обаче там платната си, не харесал помещението, което му определила общината за експозицията. Обадил се по телефона на другото място, където обичал да ходи за лечение и почивка. В Трявна веднага му опразнили зала в най-личната си сграда на калдъръмения площад, при легендарната часовникова кула. Художникът сам наредил картините си и нагласил осветлението за тях. Не мога да опиша какво представлява тази експозиция. Просто трябва да се иде на място и да се види светлината, струяща от образите, които те наблюдават от платната. Навремето във „Всяка неделя” Кеворкян попита Казаков за какво воюват неговите картини. В предаването на живо художникът се ядоса не на шега и се развика към приятеля си, който го интервюираше:
- Какви глупости говориш, бе, Кеворк? Картините ми не воюват. Те мълчат. Не ти ли харесва мълчанието на моите картини?
Това е. Няма повече да говоря за творбите на Казаков, защото не искам да ги омърся с думи, щом те самите са решили да мълчат.
Първото ми посещение на постоянната изложба на Димитър Казаков в Трявна бе, докато той още бе жив. Видях на една масичка разтворена книгата за споделяне на впечатления. Попитах една от разпоредителките дали художникът идва и чете какво е написано и тя утвърдително ми кимна с глава. Разтворих книгата и видях, че последното послание бе на някой, който е написал, че Димитър Казаков е българският Пикасо. Повъртях химикалката няколко секунди в ръката си и възразих на непознатия си епистоларен опонент: „Казаков може да се съизмерва само със себе си”.
При всяка възможност посещавах Трявна заради картините, от които не можех да се откъсна, щом вляза в изложбената зала. Понякога ми бе тъжно, когато виждах изпълнените с туристическа гмеж улици на градчето, а в самата галерия бе съвсем пусто. Случи ми се веднъж за изненада на самия себе си да сляза от нощния влак от Варна за Стара Загора на гара Трявна и да обикалям в сутрешната здрачевина тесните улички на възрожденското селище четири часа, докато дойде време да отворят за посетители галерията. Често водех със себе си различни дами, които за момента присъстваха в живота ми. Струваше ми се, че ако видят творбите на Казаков, те ще се докоснат по-лесно до истинското ми аз. Веднъж се озовах за пореден път в изложбената зала. Започнах да я обхождам и с ужас установих, че местата на картините са променени. Това бе кощунство, бе посегателство върху самия Казаков, защото подредбата на експонатите бе също негово дело и бе част от общото им внушение. Извиках при себе си жената, от която преди малко си бях купил билетчето за вход. Бе възрастна достолепна дама с небоядисана бяла коса. Възмутен я запитах кой си е позволил да размества местата на творбите. Жената ме погледна през старомодните си очила и се разплака. Обясни ми, че работи тук от основаването на галерията, сега имали нова уредничка на експозицията и тя е обърнала всичко с главата надолу. Поисках да се срещна с новоизлюпената ценителка на изкуството, но белокосата дама ми обясни, че тя не била в сградата. Отишла да нагледа частния си ресторант, който бил през две преки.
- Защо наистина не си пече кебапчетата тая мърла, вместо да пипа с мръсните си ръце, нещо от което не разбира - дочух до себе си дрезгав яден баритон.
Обърнах се и видях нисък възрастен мъж с побелели брада и мустаци. Той бе застанал до мен и бе чул разговора ни с разпоредителката. След това се обърна към мен и ми се представи. Оказа се, че старчето, с което разговарям, е бившият кмет на Божурище. Там се намираше навремето ателието на Казаков. Той ми сподели, че лично е познавал художника. Двамата често пиели кафе и разговаряли като приятели. Възрастният мъж свали очилата си, обърса ги с хастара на сакото си от избилата по тях влага и ми разказа колко нещастно си е отишъл големият творец. Астмата му била в резултат на това, че той рисувал обикновено клекнал на пода и вдишвал вредните бои, с които работел. Един ден получил сърдечен пристъп. Бил сам в живота, както бил самотник и в изкуството. Опитал да алармира съседите, които живеели под него като енергично удрял с юмрук по пода, за да го чуят. Те обаче решили, че той по обичая си кове рамки за картините си и не обърнали особено внимание. Така си отишъл незабелязано от никого един художник, оставил дълбока следа зад себе си. Не е единствен, доста негови именити колеги са платили с живота си, за да могат да творят. Докато бившият кмет на Божурище ми разказваше всичко това, до нас бе не само достолепната разпоредителка, но се бе събрала доста внушителна група от посетители да слуша. В един момент реших, че присъствам на най-хубавото възпоменание за Димитър Казаков. Тогава обаче в галерията влязоха синът и снахата на старчето, натоварени с купените от тях сувенири и го отведоха навън към колата, за да отпътуват за София. Очевидно в столицата ги чакаха куп неотложни неща, по-важни от някакви отвлечени теми за картини и художници.
Всеки път, когато се изправя пред творбите на Димитър Казаков-Нерон изпитвам съжаление за две неща. Първото, че него вече го няма на този свят и второто, че така и не се сдобих с негова картина. Чувал съм невероятни истории за голямото его на художника, за неговата мания за величие, за любимата му фраза, че скромността краси …глупака. Но в същото време си спомням как в един документален филм , посветен на него, живописецът сам се укоряваше: „Малко работиш, Казаков, малко! Хващай четката, защото кога ще дойдеш отново на тази земя, за да можеш да си порисуваш!?” Освен това като се замисля, макар прякорът му да е с императорското наименование Нерон, самият художник неведнъж се е оприличавал на гладиатор. Прав е. Животът на Казаков не е обвит с почести, слава и лаврови венци, а е изпълнен с битки и житейски поражения. Няма как той да бъде обвинен, че е бил обзет от мания за величие, след като наистина е велик и в изкуството, и в страданието си. Има сигурни доказателства за това. В края на краищата човек е онова, което остава след него. И макар аз да нямам нищо в скромната си колекция от Димитър Казаков, все пак той е завещал на хората в наследство много свои картини, които да говорят за него, когато вече го няма, като мълчат.

ХУДОЖЕСТВЕНА РЕАЛНОСТ

Когато през 2001 г. започнах работа като областен управител на Хасково не се чувствах съвсем в свои води. Бюрократичният характер на длъжността ми, обвързана с ограничени финанси и още по-мизерен административен ресурс, ярко контрастираше с автономността на адвокатската професия, от която идвах. Чувствах се безпомощен да направя нещо полезно и често се шегувах със себе си, че съм като героя от „Параграф 22″ Майор Майор Майор, който по погрешка са направили шеф на една военна ескадрила в Сицилия. Командирът на авиоотряда бе затънал в бумащини и документи, които изпращаше с резолюции, докъдето му дойде наум, докато след месец отново се върнат на бюрото му увеличили двойно обема си от разхождането си по различни канцеларии. Майор Майор Майор, който иначе имаше чин само редник, бе стигнал до там в желанието си да се спаси от абсурда на сполетялата го ситуация, че бягаше от прозореца на кабинета си като преди това инструктираше своя адютант, че ще приема всекиго, докато отсъства, но никой не може да влиза при него, когато е в канцеларията си. Колкото и да не е за вярване, аз често изпадах в същото положение на героя от шантавия роман на Хелър. Получавах и изпращах писма до всякакви институции, които бяха съвсем безсмислени и не решаваха нито един проблем. Веднъж подобно на командира на ескадрилата се почувствах толкова самотен, че отворих прозореца на кабинета си, който се намираше на партера на сградата. Разбира се не скочих от него, за да избягам, но извиках на един мой приятел, преминаващ отвън през градския площад да дойде да се видим. След минута отдолу ми позвъни слисаният портиер и ми съобщи, че някакъв човек му говори врели некипели, че областният управител го извикал от прозореца си.
Това, че идвах от една свободна професия предопределяше моя подход към бюрократичния начин на мислене в новото ми амплоа и ме караше да изглеждам в очите на останалите като твърде нестандартен и даже екзотичен екземпляр. Това ме подсеща да споделя, че на бюрото си бях инсталирал табелка с надпис, който гласеше: „Експонатът зад бюрото не се продава”.
Когато ми бе предложен губернаторския пост, аз доста мислих дали да го заема. При мен дойдоха местни бизнесмени, които ми бяха клиенти. Те си бяха сформирали някаква своя бизнес организация и понеже бяха игнорирани от конюнктурната политическа власт до този момент, подкрепиха финансово и морално царя при връщането му в България. Спомням си как Георги Музафиров, собственик на фирма за производство и търговия с климатици, ме покани на кафе и ми рече, че след като вече обсъждат възможността да стана областен управител на Хасково е редно да кажа какви ангажименти ще поема пред хората, които ме предлагат за този пост. Отговорих, че няма проблеми да се разберем за това какво се очаква от мен да направя. Но държа да изброим задълженията, които поемам на един лист, който после да подпишем двамата с него. Това ще бъде договорката ни, а сетне никой не може да очаква от мен повече от това, което съм обещал. Музафиров се замисли за миг и след това отсече:
- Зарчев, ресто! Ще ти се доверим, без да поемаш каквито и да е предварителни ангажименти.
Бизнесменът бе съобразил, че на книга няма да напишем нищо, което да е нечестно и неморално. Би компрометирало и двете страни. В интерес на истината в продължение на целия ми мандат Музафиров нито веднъж не дойде при мен да ми поиска нещо нередно. Само веднъж си позволи да ме посети и да ми държи сметка за това, че съм в конфликт с хасковския кмет и съм разочаровал депутата Валентин Церовски. Всъщност не бе тайна, че съпругите на бизнесмена и народния представител имаха общ магазин за продажба на антикварни мебели в центъра на София. Помолих Музафиров да напусне кабинета ми, но въпреки това запазихме с него нормални отношения. Не така обаче се развиха нещата между него и депутата. Когато Церовски стана министър, той ме посети веднъж в Хасково и на въпроса ми какво прави приятеля му, ми отговори троснато на русенския си диалект:
- Отрязах глъвътъ на Музафиров!
Нестандартният ми начин на мислене и действие бе като броня, която ме пазеше от обичайните мръсни игри в политиката. Всъщност там се работеше винаги подмолно. Аз обаче нямах какво да крия или да губя и често получавах предимство като вадех нещата на светло. Знаете, къртиците ослепяват на дневна светлина и стават безпомощни. Наложи ми се да водя много тежки битки, които съзнавах, че е невъзможно да спечеля, но нямаше как да дезертирам от тях. Застрояването на реката, очевидните кражби от общинската хазна, спъването на навлизането на чисти пари в града, бяха каузи, за които се борих с предизвестен неуспех. Но това не ме тревожеше, защото като адвокат работата ми не бе по-различна - сражавах се до край в обречени битки, за да спасявам обикновения човек от системата. Във войните, които водех нямах подкрепа. Мишо Инджов, един от бизнесмените, който бе способствал да стана областен управител често ме подканяше да започна борбата си с хасковския кмет. Не бързах. Трябваше да събера сили и ресурс за такава офанзива. Но в момента, в който открито се изправих срещу градоначалника, Инджов ми каза, че мога да разчитам на него за всичко друго, но не и да ме подкрепи в тази битка. Все пак зависел от кмета и без неговата височайша санкция нямало как да реновира фасадата на един от хотелите си. Така че останах да се справям сам като срещу мен бе цялата политическа класа, разчитаща на евтина аванта от обществените средства. Против мен бяха дори собствените ми депутати.
Една вечер бях поканен на рожден ден в хотел „България” в Хасковските минерални бани. Край басейна се отделихме с чаша вино в ръка с главния секретар на Външно министерство. Той навремето бе кмет тъкмо на Минерални бани и всички го наричахме Яшо. Бяхме приятели с него още от адвокатските ми години, когато представлявах родителите на едно турче от близките села, застреляно без всякаква причина от униформен полицай. Яшо ме погледна съчувствено и ме предупреди, че моите депутати са предприели действия по отстраняването ми. Много добре си спомням как ми каза, че или трябва сам да подам оставка, за да не се подлагам на унижение, или трябва да направя много бърза и ефективна контраатака. Без друго усещах, че нещо се мъти около мен. Народните представители от царската партия в региона се отнасяха към скромната ми особа с демонстративна фалшива любезност. В „168 часа”, вестник, който за никого не бе тайна, че е ченгеджийски, излизаха поредица материали срещу мен. При прочита им човек можеше да остане с впечатление, че са инспирирани от хасковския кмет, но аз знаех, че атаката идва от друго място. Преди време при мен се бе отбил шефът на полицията Иван Петров. Той влезе безцеремонно в кабинета ми и ми каза, че се опитвам да му клатя стола, но той добре се е подсигурил с хората на ДПС, така че нямам никакви шансове да го бутна. Заплаши ме, че имал разработки срещу мен и щял да ги пусне в ход, ако не престана да искам смяната му. Ченгето се държеше арогантно, защото бе наясно, че няма как да докажа разговора ни. Дори да го записвах, това нямаше никаква правна стойност. Той обаче не знаеше, че аз правя друг номер, който в полицейските школи не се изучава. При разговорите на четири очи, незабелязано включвах копчето на интеркома и всичко се чуваше в другата стая от секретарката ми. Ако записите бяха безполезни, то показанията на свидетел представляваха съвсем редовно доказателствено средство. След като шефът на полицията си тръгна, написах веднага писмо до вътрешния министър Георги Петканов като му пресъздадох възникналата ситуация и поисках, ако съм сторил нещо нередно, да се даде ход на разработките, а ако такива липсват да се помисли каква трябва да е съдбата на Иван Петров. Писмото ми не предизвика никакъв ефект в рамките на четири месеца. Сега, когато Яшо ме предупреди за това, което се подготвя срещу мен, аз вече знаех как да действам. Написах ново писмо този път до царя. Описах отново подробно ситуацията, обясних, че съм алармирал вътрешния министър и той не предприема нищо. След това пуснах писмото по служебната поща, но взех със себе си един екземпляр и отидох пеш до редакцията на местния вестник „Новинар Юг”. Главният редактор ме посрещна слисан в кабинета си, защото при него на крака без предупреждение бе дошъл областният управител. Отношенията ни с Божидар Грозев не бяха приятелски, той не криеше пренебрежението и неприязънта си към мен, защото знаеше, че може да има претенции, без оглед дали са основателни или не, да ме надвишава във всяко едно отношение, но не и в морално измерение. Пихме по кафе, връчих му писмото до царя и му казах, че го оставям да реши какво да прави с него. Това се случи около 11 часа преди обяд. В края на работния ден по телефона ме потърси Цветелина Узунова, пресаташето на министър-председателя. Както очаквах Божидар Грозев бе предупредил Иван Петров за писмото и той бе успял да се докопа до нивото на пресслужбата в държавната администрация. Твърде ниско, струва ми се. Узунова ме попита дали към пращал писмо до царя. Направих се на наивник и й отговорих, че не очаквах толкова бързо кореспонденцията ми да пристигне в София. Нямаше как и пресаташето призна, че още нищо не е получено, но е задействана от полицията в Хасково. След това започна да ме упреква, че написаното от мен е изтекло в медиите. Време беше да мина в настъпление.
- Добре, какво да направя госпожо Узунова? Ще се опитам да разбера как е изтекла информацията от администрацията ми. Аз каква вина имам, да не би сам да съм занесъл писмото в редакцията на вестника?
Оттатък последва дълга пауза. После чух неуверения глас на пресаташето:
- Странно, но те точно това твърдят.
- Виждате ли докъде може да стигне човек като вярва на тъпи ченгета? - заключих аз и затворих телефона.
На следващия ден „Новинар юг” излезе с голямо заглавие над шапката на вестника, което гласеше, че шефът на полицията шантажира областния управител. Впоследствие Божидар Грозев ми призна, че изданието му се бе изкупило като топъл хляб и той обмислял дали да не направи допълнителен тираж. Стана ми приятно. Местният вестник бе доведен дотам в падението си да се прехранва като изнудва определени персони да му плащат, за да не пише за тях. Аз бях върнал образа му на нормална медия като го накарах да печели от съобщаване на новини, а не от премълчаването им. С местната преса успях да надцакам столичния „168 часа”, който внезапно загуби интерес към мен. Няколко дни по-късно в кабинета ми влезе депутатката Милена Паунова. Тя изчака секретарката ми да излезе, след като ни сервира кафетата и изпадна в истерия, заради това, което бях причинил на полицейския началник, който бе протежиран от нея. Заговорът вече придоби откровени очертания. Маските бяха свалени. Народната представителка се разплака с големи ядни сълзи, които капеха в кафето й. Този път не включих интеркома. Все пак съществуват лични неща, на които не бива да има свидетели.
Иван Петров също се появи в кабинета ми. Вече бе тих и внимателен, може би защото бе придружаван от комисия от инспектората на МВР, която правеше проверка на изнесеното от мен в писмата ми. Полицаят с благ глас се опитваше да ме убеди, че при предишното ми посещение грешно съм го разбрал, защото той само искал приятелски да ми напомни, че трябва да внимавам с кого пия ракията си.
След известно време отново се срещнахме с Яшо под чадърите на едно кафене. Очите на приятеля ми весело се смееха зад очилата със златни рамки:
- Ех, господин Зарчев, какво направи? Те вече те бяха отписали, а ти така им наби канчетата, че още дълго време няма да го забравят.
Бях спечелил поредната битка, но знаех, че няма как да спечеля войната. Ако накрая все пак оцелях по някакво чудо, то си остана проблемът как да намеря приемлив изход, за да напусна политиката, в която така безразсъдно се бях замесил. В абсурдния роман на Хелър „Параграф 22″, в който самия аз имах усещането, че съм персонаж, главният герой спасяваше себе си и достойнството си като поемаше с надуваема лодка от Сицилия към Норвегия. При мен все пак реалността не позволяваше да направя нещо такова, защото както добре е известно, Хасково е разположено на брега на един канал, който освен, че смърди, защото в него се вливат отходните води на целия град, но отгоре на всичко не е и плавателен. Очевидно за разлика от изкуството в живота понякога абсурдът е в много по-голяма доза. Или пък кой знае, може би точно обратното: крайно недостатъчен е. Толкова е дефицитен, че дори не стига за един абсурден изход от подземията на света, който къртиците ни рекламират за съвсем нормален.

ПИТАГОРОВА ТЕОРЕМА

Във Вършец, родният град на баща ми, прекарвах училищните ваканции от детството си. Курортното селище, намиращо се в северозападната част на България ме омайваше с природата си и хората си, говорещи на странен диалект. Най-големите забележителности тук бях минералните бани, огромният парк, преминаващ в дива гора и местните зевзеци със своите шеги, остроумия и лакърдии. Само че за да усетиш колко прекрасно е всичко това, градът трябваше да те допусне до себе си. Да ти се довери.
Спомням си как заведох няколко мои приятели да правим ремонт на къщата във Вършец. Трябваше да останат около седмица и трудно ги отделих от работата и съпругите им. Когато пристигнахме надвечер обявих, че утре рано сутринта ще отидем на баня. Всички ми възразиха в един глас. Били са се къпали в Хасково и било излишно, освен това в къщата имало баня, така че предпочитат нея. Казах им, че държа утре сутрин всички да сме в обществените бани и това е единственото ми желаниe, което искам да удовлетворят. Рано на следващата заран, след като дълго ги вдигах от леглата им, с приятелите ми се отправихме към минералната баня. Когато влязоха вътре, хасковските ми гости ахнаха. Бе ранна пролет и нямаше никого в този час. Сградата бе направена по проект подобен на този на баните в Баден Баден и по идея на първия балнеолог в България д-р Дамян Иванов. Водата тук почти нямаше варовик и бе съвсем мека и галеща. Басейните бяха облицовани с цветни плочки в античен стил. Приятелите ми въодушевено скачаха от перилата на басейна в него и разплискваха гладката му повърхност. Пееха, наслаждавайки се на перфектната акустика, а накрая седяхме в басейна и като древни римляни разговаряхме за какво ли не. Едвам ги убедих след два часа да си тръгнем. На връщане всички вкупом ми казаха, че ще направят невероятен ремонт на къщата, а от мен се иска само едно: всяка сутрин да ги водя на баня.
Като деца често си играехме из огромния парк. Тогава бе времето на соца. От аристократичен курорт Вършец бе превърнат в летовище за работници и селяни. Казиното с невероятни витражи, което е първото построено в България, бе обърнато в обикновена столова за хранене. Нямаше скъпи заведения на „Балкантурист”, а всички ресторанти се стопанисваха от „Наркооп”. Цените бяха съвсем приемливи. Тук почиваха мъже и жени около и над четиридесетте. Освен всички други забавления и игри, които си организирахме с моите приятели, едно от най-вълнуващите изживявания за нас бе да обикаляме потайните кътчета на парка и да търсим двойки, които правеха секс сред природата. Тези, които ходехме да надничаме иззад храстите, бяхме се издигнали направо до ниво професионалисти. Знаехме се и се поздравявахме учтиво, ако се срещнехме все едно дали на някоя горска пътека или на главната улица в градчето. Не бяхме само деца. Един петдесетгодишен мъж от Враца идваше с мотоциклет с кош, съоръжен с мушама против дъжд и бинокъл. Веднъж с мой братовчед не бяхме достатъчно внимателни и прогонихме една двойка полегнала на тревата край чисто поточе.
- Ей, малоумници, защо вдигнахте ония сомове до барата? Аз гледах от отсрещния бряг и ги чаках от половин час да се започнат. Внимавайте какво правите! Не сте само вие в този парк!
Младият мъж, който ни бе срещнал до един див кестен и ни хокаше бе първият секретар на Комсомола във Вършец.
Спомням си и друг случай, при който из зад един храст пак със същия мой братовчед наблюдавахме разсъблечена двойка. Мъжът бе върху дамата и напразно се опитваше да се справи в тази полева обстановка. В безплодни усилия минаха двайсетина минути и тогава чухме в съседство някакъв друг наблюдател, когото не можехме да видим, да се провиква:
- Хайде бе, ще правите ли нещо, че вече ми омръзна да чакам.
Гърбът на кавалера спря да се движи. Той се обърна и ядосано отговори:
- Ако мислиш, че е лесно, ела ти да се пробваш!
Като дете ходех да дера лицето си в драките на шипките и къпините, воден единствено от любопитство да разбера как стават тези тайни и неприлични работи. После, когато натрупах достатъчно собствен опит по въпроса, започнах да търся двойки, ръководен от изцяло изследователски подбуди. Виждах по-възрастни мъже с по-млади момичета или партньори по над шейсет години и тези социални феномени живо ме интригуваха. Накрая вече и това не ми бе толкова интересно, но продължавах да скитам из парка с единствената цел да почувствам измамното усещане, че отново ставам малко момче.
Вече като зрял мъж, залисан в делнични проблеми, все по-рядко намирах време да отида до Вършец. Когато го правех обаче, установявах, че хората там не са ме забравили и ме посрещат с радост. Знаех отчасти каква е причината за това. Пристигнех ли в градчето, сядах отвън на плетените столове в една кръчма на центъра, от която се виждаше синия ръб на връх Тодорини кукли. Тутакси около мен се събираха местните зевзеци и аз ги черпех кой каквото пожелае. Все пак създавах някакъв санитарен минимум и не допусках всеки на масата си. Спомням си как веднъж един от събеседниците ми, който даваше стаи под наем на малобройните курортисти, които не ползваха спа хотелите, ми разказа, че при него имало жена от Русе. През нощта чул, че си е довела мъжка компания. А на сутринта й вдигнал скандал, че кавалерът й се къпал в неговата баня, вместо да иде в собствената си квартира и да харчи водата там.
- Георги, изпи ли си ракията - попитах го аз и след като получих утвърдителен отговор продължих - Тогава си тръгвай! Не те искам на моята маса.
В един летен следобед в заведението около мен, на чаша питие, се бяха подредили обичайните заподозрени. Пендо, бивш съученик на баща ми, бе пуснал в оборот любимата си тема за жените. Той разказваше как навремето, когато курортът бил в разцвета си, красавиците правели цял кръг около сградата на дамската баня, наредени на опашка. Пендо, който работел там като поддръжка, избирал някоя, намигвал и й я вкарвал без билет. Вечерта признателната дама била негова. Имало случаи, когато през деня уреждал по три жени на баня и нощта не му стигала, за да му се отблагодарят всички подред. Докато слушах тези без друго известни ми истории, Данчо Фелдшера ме питаше дали мога да му издействам нова линейка. Той бе човек, който си даваше вид, че ме уважава страшно много, но когато вече не бях областен управител минал покрай двора ни, където майка ми беряла лапад за супа и ехидно попитал:
- Сега, когато синът ти не е вече на власт, добре ли ти е?
Другият ми събеседник на масата бе Никола Ханджийски. Стар вършечанин, той бе актьор с доста филмови роли, популярен най-вече с превъплъщението си в образа на д-р Петър Берон в едноименната телевизионна поредица, посветена на именития възрожденец. С периферното си зрение забелязах покрай нас да минава и местният алкохолик Кариочката. Махнах му с ръка и го поканих да пие едно от мен. Донесоха му ракията и той обяви:
- Автомат съм!
И обърна чашата.
В това време Данчо Фелдшера и Ханджийски заспориха дали Невена Коканова е завършила ВИТИЗ. Намеси се и Пендо от другия край на масата и ни в клин, ни в ръкав обвини актьора, че има чин майор от Държавна сигурност. Двамата се счепкаха. Данчо Фелдшера поиска Кариочката да си тръгне, защото не се бил къпал от месеци и му смърдял. Алкохоликът изпи и втората ракия, която междувременно му бях заръчал, изтри с опакото на ръка устата си и рече:
- Автомат съм!
След това си тръгна.
Изведнъж от другата маса към нас се обърна млад мъж с брадясало лице. Бе Любо Графът. Разговорите и препирните ни секнаха, когато чухме басовия му глас да ни пита:
- Кажете ми, ако обичате, какво гласи Питагоровата теорема?
Любо Графът нямаше постоянна работа. Обикновено се наемаше да лепи плочки, да прави мозайка или просто да върши работа на общ работник. Само дето бачкаше по два- три часа сутрин, защото през останалото време беше откровено пиян. Ние се спогледахме. Очевидно никой от нас не знаеше какво гласи Питагоровата теорема, но стратегически замълчахме, за да прикрием невежеството си. Любо обаче продължаваше да настоява за отговор и накрая се наложи да признаем, че нямаме никакво понятие какво е измислил древният Питагор. Графът се изправи, олюлявайки се, обърна се към главната улица, по която дефилираха няколко минувача и информира всички на висок глас, че сборът от квадратите на страните на равнобедрен триъгълник е равен на хипотенузата му на квадрат. Щом чухме формулата, ние вкупом започнахме да се надпреварваме да обясняваме, че това е фасулска работа, че всички го знаем, и че просто за момента сме блокирали. Любо Графът кимна с глава, сякаш да каже, че приема обяснението ни и изстреля нов въпрос:
- А сега ми кажете какво гласи Законът Джаул-Ленц?
Станах, платих набързо цялата сметка и незабелязано дезертирах от заведението.
Същата вечер отскочих с колата до Монтана. Бе ме поканил да му гостувам моят колега, тамошният областен управител. В едно ресторантче до стената на язовир „Огоста” хапнахме пържен уклей. С нас бяха шефът на пожарната и главната счетоводителка на италианския завод за велосипеди, намиращ се в града. Изведнъж реших да си направя експеримент. Изчаках да настъпи временно затишие на масата и попитах:
- Някой от вас знае ли какво гласи Питагоровата теорема?
Не знаеха.
Шофирайки в тъмното по обратния път за Вършец изключих радиото в колата и прихнах в неудържим смях. Не съм сигурен дали бе толкова весело или по-скоро тъжно това, че ако не знаеш Питагоровата теорема няма пречка да бъдеш началник на пожарна, главен счетоводител и областен управител, по избор на Хасково или Монтана. Работата е там, че ако я знаеш, перспективата е да се озовеш в някоя кръчма в качеството си на редовен алкохолик.

ЦИГАРЕНИ СПОМЕНИ

И днес, когато общувам с хасковлии, особено с хора от по-старото поколение, установявам с известно неудоволствие и тъга колко еснафска самодостатъчност, провинциална фамилиарност и консервативна предопределеност, излъчва физиономията на града ни. Не знам откъде идва всичко това. Може би е заради плодородната равнина, даваща земеделския облик на Хасково, може би е заради прекрасния южен климат. Така или иначе местните жители не искат да рискуват да променят закостенелия си стереотип, а от друга страна не могат да се избавят от комплекса си за малоценност спрямо столицата.
Като малък, без да мога да формулирам тези черти от хасковския манталитет, все пак го усещах по някакъв незрим начин. Философията на моя дядо, в чиято къща отраснах бе да потиснем индивидуалността си, да не се набиваме на очи и да бъдем част от мнозинството. Все пак, ако си на страната на посредствеността, не поемаш излишни рискове. Човекът, който ме провокираше да правя точно обратното и да бъда себе си, бе баща ми. Той не воюваше с дядо ми пряко, за да налага своя мироглед за нещата. Просто показваше своята житейска позиция и аз бях свободен да я приема или да я отхвърля. Първото усещане за друг свят, от този, в който бях роден и отрасъл дойде, когато бях на пет години. Тогава откриха цигарената фабрика в града. И двамата ми родители започнаха работа там, майка ми като отчетничка, а баща ми нямах идея какво точно върши. Един ден майка ме заведе в канцеларията, където бяха зад бюрата с още една нейна колежка. В стаята влизаха млади хора с кафяви престилки. Това бяха инженери по машините, технолози и управленски персонал. По дух, по начин на мислене и поведение, те се отличаваха от старите хасковлии. В един момент колежката на майка ми извади от чантата си пакет цигари и запали една. За първи път в живота си виждах жена да пуши и това по-някакъв начин хем ме скандализира, хем ме накара да почувствам какво е свободата от социални предубеждения и догми. По някое време майка ме поведе към производствените цехове. В един от тях видях татко. Той стоеше прав и натискаше някакви копчета, докато край него цигани бутаха колички, пълни с бали тютюн. По-късно щях да разбера, че баща ми заема не дотам престижната и откровено мизерно платената длъжност оператор на барокамери. В тях се придаваше на тютюна необходимата влажност. Само това си спомням от моето посещение на работното място на татко, ако не броим слабата му висока фигура и откритата му усмивка. Тогава нямаше как да зная още, че неговите постоянни отсъствия от дома се дължат на това, че работи на смени. Спомням си как като деца вдигахме врява пред къщата, където живеехме, защото точно там имаше поляна, на която си устройвахме футболни мачове. Баба ми излизаше и започваше да ни пъди като обясняваше тихо, че баща ми се е върнал от нощна смяна и трябва да поспи. Аз се чувствах наскърбен и лично отговорен пред приятелите си, че заради моите роднини се проваля важна футболна среща. Но татко подаваше глава от вратата на къщата и казваше на баба ми да ни остави да играем, защото той по-лесно заспивал, когато чувал детската врява.
Години по-късно баща ми бе назначен на длъжността „началник труд и работна заплата” в цигарената фабрика. Той не бе местен човек и усещаше как пяната на хасковското еснафство не може да бъде пробита от пришълец като него. За щастие директорът на фабриката Димитър Шишков бе видял нещо у баща ми и му даде възможност да смени пулта на барокамерите с по-отговорна работа. С тази промяна всички ние у дома решихме, че новата длъжност е един голям скок в кариерата му. Днес, когато имам зад гърба си доста по-висок пост, който съм заемал, разбирам колко наивно е било да мислим така. Все пак също като баща си съм постигнал всичко в живота си сам и знам, че това само по-себе си е основание за гордост. Освен това татко не се блазнеше толкова от по-високата заплата или от самочувствието на новата длъжност. Той харесваше работата си, заради това, че можеше да направи нещо за работниците и служителите на фабриката. Когато изречеше думата „хората” , тя звучеше в устата му идолопоклоннически. Обичаше хасковлии с консерватизма им и еснафския им начин на мислене, с диалекта им, с мириса им на чернозем и с наивността им. Веднъж му казах, че е късметлия, заради работата, която има, за разлика от майка ми, която все се оплакваше, че животът й не е достатъчно смислен в професионален план.
- Да не си въобразяваш, че нещата, които вършим във фабриката с майка ти са чак толкова различни? - репликира ме татко - Просто имаме различно отношение към това, което правим.
Ето на! Той пак тихо и ненатрапчиво даваше една житейска философия редом с друга, без да претендира, че неговата е за предпочитане.
В последните години на живота си, когато баща ми се разболя, той напусна длъжността началник ТРЗ и се кандидатира за профсъюзен лидер във фабриката. Искаше да се върне там, откъдето е тръгнал - при обикновените работници. Спечели избора с малка преднина пред доста по-млад конкурент. Вече бях прокурор, когато татко ме помоли да отида с него. Не знаех къде ще ме отведе. Влязохме в неугледен жилищен блок и той натисна звънеца на една врата на първия етаж. Отвори ни прекрасна млада жена, слаба, с дълги руси коси и ни въведе в хола, където на един фотьойл седеше леко развеселен мъж с живи очи и черна брада. Оказа се, че това е бил съперникът на татко. След изборите баща ми джентълменски му бе предложил поста на свой заместник. В течение на разговора ни разбрах смисъла на посещението ни. Митко, младият брадат мъж, имаше сериозни проблеми с алкохола. Баща ми бе разбрал за това и ме бе довел, надявайки се да мога да помогна с нещо. Не бе твърде по моята специалност, макар да се занимавах освен с всичко останало и с настаняване на алкохолици в различни психиатрични заведения. Може би идеята бе да предупредя мъжа с брадата каква съдба го очаква, ако проблемите му се задълбочат. Е, направих го. Месеци по-късно, когато татко постъпи за пореден път в болницата, Митко дойде да го види. Бе откровено пиян и аз го изгоних. Баща ми почина във Вършец. Никой не пристигна за погребението, защото същия ден се провеждаха избори за народно събрание. Няколко дни по-късно Митко се обади и предложи да доведе един автобус с хора от фабриката, за да идат на гроба на татко. Със сестра ми отказахме категорично. Не искахме идването до Върщец вместо поклонение да се превърне в екскурзия, съпътствана от масова запивка в някой крайпътен ресторант.
След смъртта на баща ми нямах причина за досег до цигарената фабрика. През 1994 г. бях вече започнал адвокатска практика, когато на среща в кабинета си ме покани директорът Николай Захариев. Не го познавах. Отидох и той ми предложи да сключим договор да поема правното обслужване на фабриката. Каза ми, че няма представа от способностите ми, но се доверява на фамилията, която нося. Макар и от отвъдното баща ми сякаш ме подкрепяше с тихата си усмивка. Работата бе доста, но и заплащането си струваше. По-късно, когато издигнаха кандидатурата ми за областен управител, мои недоброжелатели започнаха да се ровят в хонорарите, които съм получавал, сякаш не бях платил дължимите за тях данъци. Освен това у мен остана сантимента към хората. Същите онези, които и татко така обичаше. Вършех адвокатски услуги на работещите във фабриката и все едно дали ставаше дума за прехвърляне на имоти или да за разводи, го правех напълно безплатно. За мен това бе едно приятно морално задължение. Със Захариев и търговския директор Даниел Ангелов направихме смесено дружество в Твер, Русия. Това даде неимоверен тласък на производството. По онова време руснаците бяха вдигнали вносните мита. Българските цигари трябваше на равна нога да се конкурират с американските. Цените се бяха изравнили. Въпреки това имахме малко предимство, защото пушачът е консервативен по своята природа и трудно сменя папиросата, с която е свикнал. Създаването на смесеното предприятие бе една гигантска схема да възкресим хасковската фабрика. Закарахме в Русия отремонтирани демодирани машини, двайсетина работнички и няколко техници. С такъв ресурс не можеше да се очаква сериозно производство. В същото време обаче фабриката в Хасково работеше на три смени и бълваше цигари, на които пишеше, че са произведени в Твер. Правехме санкционирана от руските власти контрабанда и предприятието се вдигна на крака. Както обаче добре е известно, ако нещо не върви или върви твърде добре, някой се намесва да го провали. Смениха ръководството на фабриката и тя постепенно почна да запада.
Когато станах областен управител, отново се наложи в центъра на работата ми да бъде поставен проблемът с хасковския комбинат за производство на цигари. Всъщност идеята бе да се разсипе всичко, да останат само фабриките в Благоевград и София, които да бъдат купени от един от синовете на царя. В министерския съвет Лидия Шулева, министър на икономиката, прокара наредба, според която нова мощност за производство на цигари или откупуване на стара такава в България може да направи само фирма, която покаже нетна печалба за предходната година в размер над 500 млн. лева. Такъв термин „нетна печалба” счетоводната наука не познава. Да не говорим, че размерът, който бе определен не бе по възможностите дори на могъщия „Филип Морис”. Хасковска фабрика бе обявена за закриване. Една нощ в съня ми дойде татко. Беше с риза на черно-бели квадратчета и се усмихваше по обичая си. Някъде дълбоко в себе си съзнавах, че сънувам и малко се притесних, че ще ме предупреди на следващия ден да не се качвам в самолета за Брюксел за полета, който ми предстоеше. Вместо това той ми рече, че трябва да направя нещо за хората от фабриката. Думата хора изговори по неговия си неподражаем начин. Попитах го какво да сторя, но той вдигна рамене и повтори:
- Не знам, просто нещо направи.
На едно на събранията на министерски съвет, на което присъствах помолих Митко Цонев, говорителят на правителството, да ми уреди среща с царя. С журналиста си бяхме симпатични може би, защото и двамата не приемахме съвсем на сериозно властта, която имахме. Всъщност имахме ли я? Видях след заседанието как Митко каза нещо на ухото на царя и кимна с глава към мен, а той направи кисела гримаса. Прие ме главният секретар на премиера Ради Найденов, който имаше хасковски корени и впоследствие щеше да бъде министър на външните работи в един служебен кабинет. Обясних му, че е добре хасковската фабрика да бъде съхранена. Тя може да работи само за външния пазар и така да не пречи на сделката по приватизирането на останалата част от холдинга. Найденов ме попита каква е пречката да се осъществи идеята ми, аз му казах в прав текст, че интересите на царското семейство не включват хасковското предприятие. Той погледна многозначително към тавана и така приключи разговора ни.
Опитах се със собствени сили да спася положението като действам не отгоре, където ударих на камък, а отдолу. Никой не изрази готовност да ми помогне освен бившите директори Захариев и Ангелов. Всъщност те имаха паралелен бизнес, свързан с производството на тютюни и фабриката им бе ненужен конкурент, но в името на същите сантиментални подбуди, които ръководеха и мен, решиха да ми съдействат. Доведоха в кабинета ми водачите на двата профсъюза в предприятието. Аз им разказах съня, в който се появи баща ми. Поговорихме, имахме смели идеи, но нищо не произтече. Междувременно един ден ми се обади по телефона първият зам-премиер Пламен Панайотов. Каза ми, че е чул, че имам добри контакти с хората от цигарената фабрика и поиска от мен да ги успокоявам, заради предстоящото ликвидиране на комбината. Отказах му категорично. Организира се голям митинг, на който се появи шефът на КНСБ от София. Хората подписаха петиция и дойдоха под прозорците ми да я връчат. Д-р Желязко Христов ме призова по микрофона с отработен дълбок актьорски глас да изляза при тях и на всеослушание разказа съня ми с татко. Стана ми болно, защото разбрах, че на никой не му пука за хората, на които баща ми толкова държеше. Протестът имаше вид на бутафория и бе също толкова безсмислен, колкото желанието на синдикалистите да дойдат да се поклонят във Вършец на гроба на баща ми. Можех да пратя някой от заместниците си, но сам излязох и взех петицията. Казах на събралото се множество, че съсипването на фабриката е голямо престъпление. Мислех, че тази моя дързост да се обявя срещу правителството, което представлявах ще доведе до отстраняването ми, още повече, че чух изявлението си в хрониките на централните телевизионни емисии. Нищо не последва. На кого му пукаше от някакъв хасковски областен управител? В крайна сметка цигарената фабрика бе разсипана и унищожена. На свой ред царят впоследствие се оказа измамен от големите играчи зад кадър. Семейството му не се докопа до трите неща, които си бяха набелязали - българските пощи, Булгартабак и банките. Както добре е известно, след време те станаха собственост на едно момче, притежаващо прекомерно за възрастта си пари и телесни килограми.
Това е цялата история по създаването, съществуването и умирането на хасковския комбинат за производство на цигари, видяна през очите на детството, младостта и зрелостта ми. Веднъж ми се наложи да посетя фабриката като адвокат във връзка с някаква приватизационна процедура. Минах нарочно и през цеха, където като малък бях видял татко да натиска копчетата на пулта на барокамерите. Стана ми мъчно, не само защото него го нямаше, но и защото липсваше какъвто и да е намек за човешко присъствие. Както се вижда, не оправдах надеждите на баща си да спася предприятието, също както не можах да спася навремето и Митко от влечението му към алкохола. Всъщност най-ценното, което беше загубено бяха не международните пазарите, разсипващият се сграден фонд или амортизираните машини, а тъкмо хората, за които баща ми толкова много държеше. Младите мъже и жени от онова време, които се разхождаха някога из коридорите на комбината в тютюневокафяви работни престилки, остаряха и бяха погълнати от неизбежността на хасковския консерватизъм. Начинанието ми да спася предприятието бе предварително обречено на неуспех, едно защото нямаше с кого да го направя, и друго - защото нямаше вече за кого да го сторя. В съня ми вече също не идва никой. Може би няма какво да ми каже човекът със слабата фигура и тъжната усмивка. Но аз имам какво да го попитам, ако се появи:
- Къде са хората, татко, защо ги няма?

РЕЗУС ФАКТОР

Етикетът изискваше да закъснея, но се оказа, че съм дошъл във вилата дори преди домакина. Една жена в двора режеше на шайби предназначения за вечерята сом. От сянката под стрехата се изправи каракачанско куче, което познавах от предишните си посещения като Памела. Повиках го да се разходим из гората, докато пристигнат останалите. Кучето охотно ме последва. Беше валяло. По листата на дъбовете, вече поръждавели от есента, се оттичаха капчици вода. Стъпвах внимателно в червеникавата кал на просеката, а до мен Памела лудееше и се търкаляше в тревата на канавките. Козината й блестеше от влагата, а очите й от възторг.
- Виж какво, Памела - обърнах се към нея със сериозен тон - чудя ти се на ума! За какво се радваш толкова? Трябва да бъдеш едно зло и затворено в себе си псе. Никой не цени добрите кучета, понеже ние, хората, сме зли и някой трябва да ни пази от нас самите.
Но спътничката ми не ми обръщаше внимание и продължаваше да тича около мен, чужда на всякакви философски размисли и първично щастлива от магията на мимолетното. Реших да продължа разговора сам със себе си, след като не намирам никакво разбиране у каракачанката. Мислите ми се пренесоха във времето, когато бях войник. Случваше се да ни изпратят за по две седмици да караулим край един празен бункер недалеч от град Маджарово. Всъщност мястото се намираше на двайсетина километра от вилата, където тази вечер бях поканен с приятели на пържен сом. Обичах да ходя да давам дежурства на този пост. Нарядите се състояха от един сержант и четирима войника. Старшините, които ходеха там, се застъпваха постоянно пред началството за мен да бъда включен в групата. Готвех превъзходно, играех добре карти, а също в село Върбово, което бе на двайсетина минути път пеш, бях създал контакти с много местни хора, които ни правеха баници и ни точеха вино от бъчвите в избите си. Всъщност освен четиримата войника и един старшина, на поста имаше още един пълноправен и неизменен член на екипа. Това бе Балкан - голяма умна немска овчарка. Той обичаше вечер да стои при мен край печката, а през деня ме придружаваше на разходки из гората, също както сега това правеше Памела. Случваше се да нося своя „Калашников” със себе си и когато дърпах рамата на затвора му, все едно вкарвах патрон в патронника, Балкан весело се разлайваше. За него това бе знак за предстоящ лов. Веднъж, когато отново дойдох с военния камион за поредната смяна на състава на групата, доведох със себе си и едно женско бездомно куче, което се скиташе в поделението долу в града. С Балкан се сприятелиха веднага и станаха неразделни, все едно бяха семейство. Двамата живееха с месеци заедно и когато отивах там да застъпвам, те неизменно ме посрещаха, махайки весело опашки, незабравили, че съм техен сватовник. Един ден отново пристигнахме за поредното двуседмично пребиваване на поста. Смяната течеше нормално. Играехме карти, готвех прочутата си попска яхния и я поливахме с прекрасно червено вино, донесено по горските пътеки от Върбово. В слънчевия следобед излязох пред караулното. Сержантът бе също отвън с оръжието си. Двете кучета си играеха недалеч. Той ги изгледа преценяващо и след това се обърна към мен:
- Да убия ли женската?
Сега, когато пиша, си мисля, че бих дал всичко, само да мога да върна пружината на часовника на времето в онзи момент. Не знам защо направих това, което винаги ще ме преследва като кошмар. Уви, истина е, от която не мога да се скрия. Чух гласа си, който сякаш не бе мой, да отронва:
- Да.
Последва изстрел. Женското куче проплака и се шмугна в храстите. По-късно щях да го открия с огромна дупка в корема, от която се подаваха червата му. Балкан се разлая. Всъщност не бе лай, а плач и сякаш не кучешки, а човешки. Надявам се никога повече да не изпитам това, което усетих тогава. При мисълта за случката и досега изтръпвам и си давам сметка, че съм убиец. Смъртта на женското куче промени всичко. Балкан все така ни следваше при разходка и вярно изпълняваше дълга си към нас, но вече не бе същият. Той бе разбрал какво е смъртта. И ако се случеше да дръпнем рамата на затвора на автоматичната пушка, вече не лаеше радостно, а започваше да вие. И аз не съм същият. Оттогава, та досега. Опитвам се по някакъв начин да си простя затова, което тогава направих. Това е най-големият ми срам, който ще си отиде заедно с мен от този свят. До ден днешен се старая да изкупя някак вината си. Мисля си често: дано от смъртта на онова куче има поне мъничко полза, ако съм станал малко по-добър човек. Знам обаче, че дори това да е така, цената е неприемлива…
Една ведра сутрин по време на студентска ваканция се разхождах из зоопарка в Благоевград. Бях разгледал вече другите животни, а и те мен и се спрях до последната атракция - маймуните. В първата клетка весело се премятаха резусите - дребни азиатски примати, на които хората трябва вечно да бъдат признателни. С изследванията върху тях са открити положителните и отрицателните фактори в кръвните групи. Резусите притичваха в затвореното пространство, за да уловят лакомствата, които децата им хвърляха, нехаейки за огромния си принос към човечеството. Следващата клетка бе населена от два павиана - солиден мъжки екземпляр и бременна женска. Те стояха непосредствено до мрежата и ме наблюдаваха без особен възторг. Извадих бонбон, самецът го грабна с бърз заучен жест и го постави в устата си с пожълтели зъби. Същата бе съдбата и на няколко бисквити за чай. Малко по-встрани женската безстрастно гледаше как любимият й унищожава сладкишите, без да й предложи. Приближих по-близо до нея и й подадох нов бонбон. Бременната дама посегна да го вземе, но изневиделица мъжкият я връхлетя и отмъкна лакомството. Отвратен, захрачих в муцуната грубияна, който изяде отнетия бонбон, без да се трогне. Женската видя какво направих. Изгледа ме с неодобрение и даже със злоба, обърна ми гръб и се прибра във вътрешността на клетката. Тя явно ми показа, че е обидена от отношението ми към нейния другар в живота, който стоеше близо до мен и се пощеше сякаш нищо особено не бе се случило. Помислих си дали и павианите, също както резусите, не ни помагат да разберем нещо повече за себе си, покрай сходството си с нас. Отгоре на всичко, до мен, край клетката, мълчалив свидетел на случката бе станала и една бременна жена.
В топлата есенна вечер се бях изтегнал на дивана в хола и зяпах нещо по телевизията. Двете ми деца се прибраха вкъщи, носейки изпосталяло невръстно коте, чиято естествена графична окраска в черно-бяло бе добавъчно декорирана с кал и сажди. Хлапетата обявиха, че от тук насетне това ще е нашата котка. Жена ми нареди веднага да върнат животното на улицата, откъдето го бяха взели. Последва бурен дебат, който изглеждаше неразрешим. Изведнъж дъщеря ми се сети, че и аз присъствам в дома и имам право на глас в семейния съвет. Тя се обърна към мен и попита:
- Татко, ти какво ще кажеш?
В стаята изведнъж настъпи пълно мълчание и всички обърнаха очи към мен. Дори котето спря да се мие с език и вдигна глава. Направих дълга пауза, за да постигна максимален драматичен ефект, след което промърморих:
- Нека остане само за тази вечер!
И така цели 19 години. Докато котката остаря толкова много, че се наложи жена ми да я подложи на евтаназия. Плакахме всички. Дори синът ми, който научи новината за смъртта й в обвитата в облаци Шотландия, където бе студент.
С моя приятел Живко се случваше да седнем на някое тихо място да обядваме. Той бе доста по-малък от мен, търгуваше с авточасти и нямаше никакво понятие от моята адвокатска практика. Свързваше ни странно, но истинско приятелство. Дори почти не си говорехме, защото без друго се разбирахме от половин дума. Пак бе есен. Октомври. Бяхме похапнали в един ресторант и вървяхме пеш към дома на приятеля ми, намиращ се в хубав зелен квартал на Хасково. На улицата, застлана с патинирани в злато листа, се бе събрала тълпа от деца. Един мустакат немит циганин с гъдулка с няколко струни фалшиво свиреше и разиграваше мечка с прекарана през носа халка. Спогледахме се с Живко. По обичая си се разбрахме само с очи. Той извади два лева и ги даде на набедения за музикант, а аз хлътнах в близката сладкарница. Поисках двойна баклава, като помолих жената зад щанда да сложи в пластмасовата чиния голяма доза захарен сироп. Излязох навън и приближих мечката. Застанах до нея. Внезапно тя изостави по средата номера с пияната баба на Бабинден, който изпълняваше. Седна срещу мен и пое с двете предни лапи подадената тарелка с баклавата. Циганинът се опита да протестира, но Живко го възпря. Животното изяде сладкиша, след това вдигна високо пластмасовата чиния, обърна я и продължително я заоблизва. Изведнъж мечката приближи глава до моята и почувствах как грапавият й сладък език благодарно ме облиза и запечати устата ми с целувка. Децата изпаднаха в луд възторг. Разкрещяха се на родителите си, които бяха излезли на балконите и ги молеха да им хвърлят стотинки. Започнаха да купуват на мечката баклави, толумбички и реванета. Циганинът скубеше косите си и се вайкаше. Отдалечихме се с приятеля ми. Той ми се ухили доволен и ми довери:
- Бате Гошо, днес с тебе направихме хубава работа!
- Не, Живко - възразих аз - днес с теб ние направихме една мечешка услуга.
Спрях пред една кална локва. Без малко да прецапам през нея, така се бях улисал в спомените си. Памела бе край мен и ме чакаше да реша накъде да поемем. Заговорих я отново:
- Да ти кажа честно, моето момиче, най-добре е вие, животните да не се доверявате на нас, хората. Нашият изпълнен с низости живот едва ли е по-висш от вашия. Вместо да ви обичаме просто така, ние ви убиваме просто така. Знам, че е трудно да ме разбереш, то самите ние не разбираме себе си. Памела, предполагам, че е много шантаво това, което ще ти кажа, но ако си умна най-добре е още сега да тръгнеш, където ти видят очите и да не се връщаш с мен при стопанина си, който не те дохранва, бие те безпричинно и те унизява.
Огледах се и установих, че докато съм държал отегчителната си тирада, Памела ме е послушала и е изчезнала. Окрили ме чувство на изпълнен дълг и си помислих доволно как след малко домакинът ми ще ме пита къде е кучето му, а аз ще вдигам недоумяващо рамене. Когато обаче се върнах във вилата, установих, че Памела ме е изпреварила, чака ме в двора на обичайното си място под стрехата с изплезен език и ми се смее с очи.
Прибрах се късно у дома. Влязох в спалнята. Там спеше една жена - моята съпруга, с която преди много години стояхме в зоопарка в Благоевград пред клетката на павианите. Сега не бе бременна, защото вече ми бе родила две деца. Същите онези, на които позволих да оставят за една нощ малко коте, станало част от семейството ни до края на живота си. На въпросителния поглед на жена ми обясних, че съм закъснял, защото съм бил с Памела. Съпругата ми ме попита коя е тя, а аз отговорих:
- О, нищо особено… Просто една кучка!