Христо Черняев

Творбите, които създава Костадин Златков, са сътворени от даровито и ярко перо. От тях лъха непосредствена човещина и земна, много българска кротка философия.

Разказите му са едно непреднамерено естествено изначално откровение за насъщни неща, които изпълват и вълнуват съвременния българин.

Костадин Златков е автор на книгите „Това нещо, животецът”, „Илюзийо моя”, „Мезе мухоморка”, „Черква за безбожници”, „Скитал скитник”, „Хроника на изчезналото време”, „Пастир на столетия” и др.

В творчеството на този автор наред с тихата печал присъства и волността. В разказите му ухаят летни сенокоси, кукат самотни кукувици, бягат леки кончета, бляскат планински ручеи, минават трепетни сърни…

Бих казал, тъжна, но и интересна е житейската съдба на Костадин Златков. В една от книгите му има посвещение: „На Божица, строила София и Белград, с тъга”.

Веднага след това Костадин Златков споделя: „Моята Божица е заключена между Старата и Новата граница. Старата минава край Власинско блато и Округлица и върви към Бесна кобила. Новата сече над Трън и Мелните и преко Милевската планина гони Гюешево. Божица започва от Кървави камък, запълва цялото пространство между Старата и Новата граница…”

Белетристичните творби на Костадин Златков имат свое притегателно поле и сила, с което ни привличат. Те са наситени с поезия - белег, присъщ на добрите ни разказвачи.

Много често изразите и мислите на автора наподобяват сентенции, изречени от препатил и мъдър човек.

Като тази от разказа му „Снимка за спомен”: „Много рядко стигам там, закъдето тръгвам. Нещо ме подлъгва и ме мъкне на друго място, понеже все ми се иска да съм там, където ме няма.”

Превъзходна метафора, подсказана ни още в творчеството на големия Атанас Далчев. Или в разкошния епилог на разказа „Стършело”: „Все ми е едно къде ще спя и дали ще ме намерят, щом край мене тече Струма.”

Някак издълбоко извира творческото зрение на Костадин Златков. Веднъж той ще ни довери: „Душата на хляба и душата на човека, който оре нивата, сее житото, жъне и мели брашното, меси и пече хляба, си приличат” („Сенка преко поле”), а другаде: „Едни чешмици са бедни, други - богати, едни с много кавали, ковани от мед, градени с мрамор, други само с по едно кавалче, пробило камъка, тихичко, едвам живичко кавалче, но и то със свой гласец и свой животец. Като се наведеш да пиеш, онова вътрешно зрение, ако го има у тебе, или ако върви подир тебе, те завежда до нечия голяма мъка и болка. По някой път те води и до нечия радост, тая сестра на болката”. („Пийни и помени мене”).

Местата и хората в разказите на Костадин Златков са истински, т.е. те са жива част от неговото изстрадано житие-битие.

Това им придава свежест и им отрежда висотата и уханието на особен род белетристична автентичност.

Човешките ситуации се завъртат все до пленителни български места: Рила, Пирин, Родопите, Малешевска планина, Ограждан, Алиботуш, Босилеград, Божица, Троян, Ракитово, село Осмар, Триград, Дяволското гърло, Кадиин мост, Кресна, Цигов чарк, Мозговишката порта, Типиците, Валявишкото, Кременските и Превалските езера, както и до реките Места, Канина, Вит, Осъм, Бебреш, Глазне, Струмешница.

Творбите на Костадин Златков създават особена духовна наслада с атмосферата и колорита си, с прецизната пестеливост на изразните средства, с благословения си топъл мирис на българското…

В тях има дълбина и волност и те придобиват съвършенството на легендата.

Именно затова смятам, че Костадин Златков е един от най-добрите ни съвременни белетристи.