Херман Хесе

превод: Красимира Василева

Имало едно време един човек, който още в ранната си младост намерил убежище от плащещите го житейски бури в книгите. Стаите в неговия дом били препълнени с книги и освен с тях той не общувал с никого.

Обсебен от страст към истинското и прекрасното, смятал, че е много по-правилно да контактува с най-благородните умове на човечеството, отколкото да се отдаде на случайността и случайните хора, с които животът така или иначе сблъсква човека.

Всичките му книги били написани от древни автори, гръцки и римски поети и мъдреци, чиито езици обичал и чийто свят му изглеждал толкова умен и хармоничен, че понякога трудно разбирал защо човечеството отдавна е напуснало възвишените пътища и ги е заменило с многобройни заблуди.

Нали древните достигнаха висоти във всички области на знанието и писането; следващите поколения дадоха малко ново - с изключение, може би, на Гьоте - и ако човечеството все пак е постигнало известен напредък, той е само в области, които не вълнували книжния човек и му изглеждали вредни и излишни - в производството на машини и оръжия, например, както и в превръщането на живото в мъртво, на природата - в числа и пари.

Читателят водел разумен и спокоен живот. Той се разхождал в малката си градинка със стиховете на Теокрит на уста, събирал изреченията на древните и ги следвал - особено тези на Платон, по красивия път на съзерцанието.

Понякога усещал, че животът му е ограничен и беден, но знаел от древните, че щастието не е в изобилието от разнообразие и че интелигентният човек намира блаженство чрез вярността и самоограничението.

Но ето че този спокоен живот бил прекъснат: при пътуване за книги до библиотека в съседна държава Читателят прекарал една вечер в театъра. Давали драма на Шекспир; познавал я още от училищните си години, но само толкова, колкото въобще може да се опознае в училище.

Седейки в голямата, потънала в мрак зала, почувствал някаква подтиснатост и раздразнение, защото не обичал големи тълпи от хора, но скоро усетил в себе си отговор на духовния призив на тази драма и се увлякъл.

Той съзнавал, че постановката и актьорското изпълнение са посредствени; без да е театрал, обаче, въпреки несъвършенствата доловил някаква светлина, усетил някаква сила и могъщ чар, които досега не познавал.

Когато завесата паднала, той излязъл от театъра опиянен. Продължил пътуването си и донесъл вкъщи всички произведения на този английски поет.

В света на Читателя за пръв път се получила пробойна и през нея в античния покой нахлули въздух и светлина. А може би всичко това вече съществувало в самия Читател и сега се събудило и тревожно биело с крила? Колко странно и ново било то!

Авторът, отдавна починал, изглежда не изповядвал никакви идеали, а и да е изповядвал, те били напълно различни от тези на древните гърци; за Шекспир човечеството очевидно представлявало не храм на самотния съзерцател, а море, по което се носят задушаващи се и олюляващи се хора, блажени със собствената си несвобода, опиянени от собствената си съдба!

Тези хора се движели като съзвездия, всеки по предначертания път, всеки, влачен от с нищо необлекчената си собствена тежест, в неизменно постъпателен устрем даже тогава, когато пътят води към бездната на смъртта.

Когато Читателят, сякаш след прекрасна вакханалия, най-накрая се събудил и си спомнил предишния си живот, се върнал към обичайните си книги и почувствал, че гърците и римляните сега имат различен вкус - свеж, изобилен, някак чужд.

После се опитал да чете съвременни книги.

Но те не му харесали; в тях, както му се струвало, всичко се свеждало до незначителни, дребни неща, а самото повествование като че ли се водело несериозно.

И Читателя повече не го напуснало чувството на глад за ново, велико очарование и потрес.

Този, който търси, намира. Следващото нещо, което намерил, била книга от норвежки писател на име Хамсун. Странна книга от странен писател.

Изглеждало, че Хамсун постоянно - той все още бил жив - се скита из целия свят, водейки бурно съществуване без посока и цел, без Бог в душата си, наполовина любовник, наполовина страдалец, във вечното търсене на чувство, което понякога само за миг води до хармония на сърцето с външния свят.

Една привечер, след като чел до болка и спазми в очите - той вече бил възрастен човек - Читателят потънал в размисъл. Над един от високите рафтове за книги отдавна се кипрел изписан със златни букви гръцки девиз, който гласял: „Познай себе си”.

Сега той приковал вниманието на Читателя. Защото Читателят не познавал себе си, дълго време не знаел нищо за себе си. По едва забележимите следи на спомените мислено се върнал в миналото и старателно започнал да търси момента, когато го възхитила лирата на Хораций и го ощастливили химните на Пиндар.

Четейки античните автори, той открил в себе си това, което се нарича човечество; заедно с писателите бил и герой, и владетел, и мъдрец, той издавал и премахвал закони; той, човекът, излязъл от неразличимостта на примитивната природа към лъчистата светлина, бил носител на най-високото достойнство.

Но сега всичко това рухнало, разсеяло се, сякаш никога не било съществувало, и сега той не само четял разбойнически и любовни истории и изпитвал радост от тях, не - той се чувствал като съ-любовник, съ-убиец, съ-страдалец, съ-грешник и съ-присмехулник, падал в бездната на порока, на престъпността и нищетата, на диви животрептящи инстинкти и чувствени страсти; треперейки от страх и наслаждавайки се, се гмуркал в мерзкото и забраненото.

Неговите размишления се оказали безплодни. И скоро той отново, сякаш в трескав делириум, потънал в странни книги.

Капка по капка попивал трескавата атмосфера на неморалните истории на Оскар Уайлд, лутал се по скръбно - неверническите пътища на боготърсачеството на Флобер, четял стиховете и драмите на новите и най-новите писатели, които сякаш обявявали война не на живот, а на смърт на всичко хармонично, на всичко гръцко и класическо, проповядвали бунтове и безредие, обожествявали уродливото и се смеели на ужасното.

И читателят изведнъж осъзнал, че и те са прави в нещо, че трябва да има нещо в човека, което го кара да се смее на кървавия хаос на живота.

След това напрежението стихнало и Читателят почувствал умора. Усещал, че е болен, стар и измамен. Веднъж сънувал състоянието си. Трудил се да изгражда висока стена от книги. Тя растяла и освен нея не виждал нищо; неговата задача била да построи огромна сграда от всички книги в света.

И изведнъж част от стената се разлюляла, книгите започнали да се измъкват от зидарията и да падат в бездна.

През зейналите пролуки нахлула страшна светлина и от другата страна на стената той видял нещо ужасно: в наситения с пушек въздух - невъобразим хаос, каша от живи същества и предмети, хора и пейзажи, видял умиращи и раждащи се деца и животни, змии и войници, горящи градове и потъващи кораби; чувал вопли и диво веселие, леела се кръв, бликало вино, нагло и ослепително пламтяли факли…

В ужас скочил от леглото, чувствайки в сърцето си смазваща тежест; все още вцепенен, стоял на лунната светлина в средата на тихата си стая и гледайки дърветата през прозореца и книгата на нощното шкафче, той внезапно получил прозрение.

Той бил измамен - измамен във всяко отношение! Четейки, обръщайки страница след страница, той живял книжен живот; а зад нея, зад тази гнусна книжна стена, бушувал реалният живот.

Сърцата горели, кипели страсти, леели се кръв и вино, тържествували злото и любовта. И всичко това не се отнасяло за него, всичко се случило с другите, той усещал само плъзгащите се под пръстите му сенки по хартиените страници?

Вече не се върнал в леглото. Набързо се облякъл и се втурнал в града. Лутал се по стотиците осветени от фенери улици, надничал в хилядите слепи черни прозорци, подслушвал до стотици заключени врати.

Настъпвало мрачно утро. Като вчерашен пияница, вече близо до припадък, той блуждаел в бледата светлина на изгрева.

Градът се събуждал. Срещу него вървяла слаба девойка с болезнен вид, без капка кръв по лицето. Той се отпуснал на колене пред нея и тя го повела със себе си.

Той седял на окаяното легло в малката й стая, над което висяло широко разтворено японско ветрило, потънало в прах и паяжина.

Седял и гледал как тя играе с неговите талери, след това отново я хванал за ръка и помолил:

„Моля те, не ме оставяй сам! Помогни ми! Аз съм стар и нямам никого освен теб. Остани с мен. Навярно занапред вече няма какво да очаквам, освен болест и смърт, но искам реално да изживея това, искам да страдам и да умра, искам го с цялото си същество, кръв и сърце. Ти си прекрасна! Боли ли те, когато те стискам? Не? Колко си добра! Представяш ли си, през целия си живот бях погребан, бях заровен жив в хартия! Знаеш ли какво е това? Не? Още по-добре! О, ние ще поживеем още, още ще поживеем. Слънцето изгря ли вече? Виждам слънцето за първи път.”

Девойката се усмихнала, милвала неспокойните му ръце и слушала. Не го разбирала, на утринната светлина изглеждала посърнала и нещастна, тя също била прекарала цялата нощ на улицата.

Усмихвайки се, казала: “Да, да, ще ти помогна. Успокой се, непременно ще ти помогна.”