Н. В. Гогол, „Избрани места от кореспонденцията с приятели” и В. Г. Белински

Панко Анчев

1.

По повод статия за книгата му „Избрани места от кореспонденцията с приятели” Н. В. Гогол пише на П. Я. Вяземски: „Очаквам от вас статия, в която аз и книгата оставаме на заден план, а на сцената излиза темата“.

Коя е темата, която великият писател настоява да бъде изведена на сцената и която ще изпълни със смисъл истинското съдържание на неговата книга, а и изобщо размишленията и споровете между писателите?

Гогол издава „Избрани места от кореспонденцията с приятели” през 1847 г. Руската литература вече е навлязла в ново състояние след смъртта на Пушкин. Това е сложно и драматично време за Русия и литературата, защото протичат дълбоки социално-икономически и политически процеси. Русия все повече се откъсва от своето минало.

Войната срещу Наполеон, бунтът на декабристите, проникването на европейските идеи за нов обществен ред създават нова реалност. Пред Русия се отварят два главни пътя за нейното по-нататъшно развитие.

Първият й предлага да повтори всичко онова, което Европа вече е преживяла и постигнала, да установи правилата и нормите й на обществено устройство и да възприеме нейните нравствени житейски ценности.

Този път й обещава бурен икономически възход, всеобщо избирателно право, технологии, републикански тип държавно устройство.

Но той я кара да премине преди това през революцията, която да разруши досегашното статукво и се освободи от наслоенията на досегашната й история.

Вторият път я насочва към съхранение на особеностите на руските традиции, задържат я до изворите на националното съзнание, към по-нататъшно утвърждаване на тези особености и пълно подчинение на християнските ценности, правила и норми на поведение.

Двата пътя водят в различни посоки и към различни крайни точки. В това е и големият проблем, стоящ за разрешаване пред руската интелигенция и мисъл, пред народа и държавата.

Изборът е труден и трябва да бъде направен бързо, защото историята не може да се забавя. Дискусията е остра и непримирима.

Тази дискусия обаче е продукт на разпадащата обществено-икономическа система в Русия. За всички е видно и ясно, че е дошъл краят на една епоха.

През тази приключваща епоха Русия се е утвърдила като могъща имперска държава с право на участие в разрешаването на световните дела. Тя именно е крепостта на Православието и славянството, срещу които Европа воюва от векове.

Сега обаче реалността е друга и други са критериите за държавно могъщество; други са правилата в международната политика; други са икономическите отношения.

Но как да се приспособиш към тази нова реалност, като изходиш единствено от традициите и особеностите на руските условия? Как да се промениш, без да нарушиш целостта на онова, което е твоята вековечна същност?

Проблемът не е само теоретичен; той е преди всичко проблем на исторически избор за народа и държавата и от неговото правилно решение зависи съдбата не само на Русия, но и на целия свят.

Затова е толкова драматично - съдбовна дискусията сред руската интелигенция. В нея най-активно участие взима литературата.

Петър Велики тласна Русия към грандиозни реформи и те дадоха очакваните резултати в икономиката и държавната политика.

Но заедно с това породиха усещането за нравствена криза в общественото съзнание, което винаги мъчително осмисля и допуска разрушаване на традиционния облик на Русия. То е изработило една представа за нея и трудно се съгласява тя да бъде променяна.

Има обаче слоеве в обществото и в интелигенцията, които искат промени по европейски образец и усилено проповядват либералните идеи, чрез които мотивират тези промени. Според тези слоеве бедите на Русия идват от това, че тя страни от европейския прогрес и не желае да тръгне по европейския път.

В средата на 40-те години на ХІХ век въпросът за новия руски избор се поставя с още по-голяма острота и  непримиримост.

„Избрани места от кореспонденцията с приятели” разпалва още повече този спор. Той изправя един срещу друг довчерашни другари и приятели, но вече разделени от принципни идейни различия.

Така е, когато става дума за съдбата на великата родина и когато в спора участват големи мислители и художници. Истината е над личните чувства!

2.

Н. В. Гогол издава „Избрани места от кореспонденцията с приятели” в края на своя живот, когато вече е написал „Записки на един луд”, „Женитба”, „Мъртви души”, „Нос”, „Шинел”, „Ревизор”, „Тарас Булба”. Н. В. Гогол се е утвърдил като изобличител на руската действителност.

В творбите си той е показал упадъка на тази действителност, страданията на „малкия човек”, „пошлостта на пошлия човек”. Цялото му дотогавашно творчество е образец на блестяща сатира.

И изведнъж тази книга, в която агресивната творческа енергия на предишните е потисната и на преден план излиза смирението, състраданието; изобличителният патос е заменен с кротки поучения и проповеди.

За Гогол е по-важно личното нравствено прераждане, усилията на отделния човек да се спаси, борбата с „поднебесните сили на злобата” на всеки един самостоятелно, а не революционната промяна на обществото, за да се даде възможност на личността да се усъвършенства и развива нравствено.

Най-остра е реакцията на В. Г. Белински. В онова време той е безспорният знаменосец на революционните идеи в Русия, „революционен демократ”, привърженик на европейския път за Русия, страстен изобличител на съществуващия обществено-икономически ред.

Белински ратува за революция, която да преобрази страната и я устрои по европейски образец. Тъй като цялото предишно творчество на Н. В. Гогол изобличава статуквото и показва колко е загнило дворянството и потънало до безнадеждност в безразличие, егоизъм и пороци, критикът го възприема и представя като аргумент в подкрепа на своите радикални про-европейски идеи.

Изобразявайки народа, неговия бит и нравите на простите селяни, той дава според В. Г. Белински примера за нравственост и душевна красота. Гогол създава един видимо прост и безхитростен свят, в който кипи истински живот. Това е руската действителност, натурата на живота.

Не случайно той е обявен за родоначалник на т. нар. „натурална школа” в прозата, която се стреми да пресъздава реалната простота на бита, на селянина, който именно защото е надарен с естествена простотата и висока нравственост, живее естествено и праведно.

Гогол, според Белински, „е намерил поезия и в този пошъл живот, намерил е човешкото чувство, движещо и оживяващо неговите герои: това чувство е навикът” („О русской повести и повестях г. Гоголя”). Гогол не измисля, не съчинява, не разкрасява и винаги е верен на истината за живота.

С това той продължава линията, изтеглена от А. С. Пушкин, и утвърждава напълно реализма в руската художествена проза и драматургия.

В статията „За руската повест и повестите на г. Гогол” („О русской повести и повестях г. Гоголя”) Белински подчертава уменията на писателя, рисуващ точната картина на живота, да извежда напред както положителните, така и отрицателните проявления в руската социална действителност.

Като анализира тази негова способност, критикът подчертава: „И причината за този комизъм, за тази карикатурност на изображението е не в способността или настройката на автора да намира във всичко смешните страни, но във верността към живота”.

Затова и повестите му са нравствени: „След „От ума си тегли” аз не познавам нищо на руски език, което да се отличава с такава най-чиста нравственост и което би могло да има толкова силно и благодетелно влияние върху нравите както повестите на г. Гогол. О, пред такава нравственост аз винаги съм готов да падам на колене”.

Според Белински повестите на Гогол са нравствени, защото не приема състоянието на руското общество. За реформи в него настояват и т. нар. „революционни демократи”, в чийто кръг критикът заема водещо място.

С творчеството си Гогол обективно ратува в полза на идеите на този кръг и се включва в набиращата мащаб революция.

И изведнъж идва тази „злополучна” книга „Избрани места от кореспонденцията с приятели”, която отрича всичко, от което В. Г. Белински се е възхищавал и заради което бе приел великия писател за свой съмишленик и за най-яркия продължител на Пушкиновото дело.

Изведнъж изобличителят на руските обществени нрави се превръща в смирен проповедник на християнски добродетели, учител по любов към императора, призоваващ да се разчита на православната същност на руския човек и да се изключи всякакво насилие за промяна в нравите и устройството на обществото.

В писмо до В. П. Боткин от 28 март 1847 г. Белински нарича книгата „гнусна” и пише голяма статия, в която рязко се обявява срещу автора й и неговата неочаквана метаморфоза.

Мисля, че В. Г. Белински се обявява срещу тази книга не толкова заради нейния „пасивен” характер и смиреномъдрие, макар подобна причина да е изключително важна за него. Гогол е влиятелна фигура и всяка негова дума или постъпка оказва въздействие върху общественото мнение.

Голямото различие между двамата е в това какъв трябва да е изборът на Русия. Пътищата са поне два: към Европа или към самата себе си. „Към Европа” означава скъсване преди всичко с православието и с „имперското съзнание” за уникалност, със самодържавието и дворянството.

Белински вижда сега един различен Гогол, който държи за всичко онова, срещу което се борят революционните демократи и което проповядват либералните идеолози.

Гневът му е неудържим в писмото, с което той отговаря на Гогол за реакцията му по повод рецензията за „Избрани места от кореспонденцията с приятели”.

Онова, което цензурата не му позволява да каже в статията, тук се излива яростно и безмилостно. „Вие, пише Белински, не сте забелязали, че Русия вижда своето спасение не в мистицизма, не в аскетизма, не в пиетизма, а в успехите на цивилизацията, просвещението, хуманността. На нея са й необходими не проповеди (достатъчно се е наслушала тя), не молитви (достатъчно ги е повтаряла тя тях), а пробуждане в народа чувството на човешко достойнство, толкова векове изгубвано в мръсотия и кал, права и закони, съобразени не с учението на църквата, а със здравия смисъл и справедливостта, и със строгото им, по възможност, изпълнение.”

И още: „Най-живите, съвременните национални въпроси в Русия сега са: унищожаването на крепостното право, отмяната на телесното наказание, въвеждането, по възможност, на строго изпълнение на законите, които вече ги има”.

Нищо друго не може да бъде перспектива пред Русия и да разреши проблемите, пред които е изправена. В. Г. Белински е материалист и позитивист, привърженик е на модерните либерални идеи за общественото устройство и по същество е атеист и противник на Църквата.

За него Църквата е „гражданска институция”, длъжна да участва в обществените промени и сама да се променя. Поради това изпитва неприязън към Православието, което за него е консервативно, ретроградно, чуждо на съвременния дух и повелите на деня.

Не са малко хората, заети с теоретични размишления или практически дела, които мъчително търсят най-ефикасните начини за ускоряване развитието на обществото и държавата.

Много често, за да не кажа почти винаги и то под напора на конкретни събития и неизбежни необходимости, нетърпението замъглява погледа в далечното бъдеще и решенията са насочени все към непосредствения момент.

Сега сме бедни и слаби - сега именно е нужно да се намери решение на проблема и се излезе от положението. И всеки, който се опитва да предложи други възможности и да предупреди, че настоящето е само един миг, след който настъпва вечността, бива обвиняван и изолиран от общото дело.

Икономическата и политическата криза изостря това състояние на обществения дух. В. Г. Белински е част от тази руска обществена прослойка, която е заразена с нетърпение и разчита на рационалните мерки.

За големия критик и мислител всичко, което е извън конкретните практически потребности, трябва да бъде отстранено, за да не пречи. Църквата според него стои извън тези потребности, защото не желае да се променя.

Западната църква е по-мобилна и чувствителна на обществените процеси и затова Европа се развива с такива бурни темпове и постига впечатляващи резултати; затова там човекът е свободен.

А в Русия цари мракобесие, беззаконие, терор; селянинът е роб на своя помешчик. Освен това Белински твърди, че „мистическата екзалтация” не е в природата на руския народ; че „в него има твърде много здрав разум, яснота и положителност в ума”.

Именно в здравия разум и яснотата на ума той вижда бъдещето на историческата му съдба. Т. е. че ще поеме по пътя на „рационална” и „неправославна” Европа.

Белински смята, че нищо от това, което Гогол твърди в своята книга, не е вярно и противоречи както на реалностите в Русия, така и на здравия разум.

Но тя нанася тежък удар върху усилията на демократично мислещите за премахване на крепостното право - този най-тежък грях на руското общество от ХІХ век. Тя обезсмисля и личните усилия на критика през целия му съзнателен живот.

3.

Гогол е смутен и разстроен от реакциите спрямо неговата книга. Срещу нея открито се обявяват революционните демократи В. Г. Белински и Херцен.

Изобщо, хората с про-европейска ориентация не споделят изразените в нея идеи, критикуват я и предупреждават за опасностите, които възгледите на Гогол и позицията му в този исторически момент крият. Интересното е, че техните противници не са единни в оценката си за „Избрани места…”.

Не на всички от тях се нрави този тип консерватизъм, проявен от писателя. Може би не толкова типът консерватизъм провокира тяхното недоверие и съмнение в правилността му, колкото неочакваната позиция на проповедник, на която застава Н. В. Гогол. Всички виждат в него великия писател и са раздразнени, че той предпочита по друг начин да представи и защити обществено-политическите си идеи.

Така или иначе книгата възбужда дискусии, които потвърждават необходимостта от появата й. Макар че обективно погледнато руската история не тръгва по пътя, който великият писател начертава в нея.

Напротив, дори все повече се отдалечава от посоката, която той й задава. Но това не означава, че тези идеи изобщо са погрешни или неприложими в реалния живот.

Точно обратното: в тях има разум и нравствена сила, които носят в себе си огромен исторически опит и социален смисъл. Те трябва да се познават, за да се прилагат. В какво се състои техният  смисъл?

В началото на книгата Н. В. Гогол е поставил своето завещание. Това изглежда странно и неприятно впечатлява отрицателите на книгата. Но не само те недоумяват защо е било необходимо нещо толкова лично и отнасящо се до частния живот на конкретен човек да се афишира публично и да бъде начало на такава важна за самия Гогол книга.

В писмо до майка си от 25. І. 1847 г. писателят обяснява защо го е направил: „Освен че беше нужно, за да обясни самото издаване на подобна книга, то (завещанието - б. м. П. А.) трябва да напомни на мнозина за смъртта, за която рядко се сеща някой от живите.

Бог ненапразно ми позволи да почувствам по време на боледуването си колко страшно му става на човек преди смъртта, за да мога да предам това усещане и на други хора. Ако наистина бяхте усвоили християнството както трябва, всички вие щяхте да знаете, че паметта за смъртта е първото нещо, което човек трябва да носи ежеминутно в мислите си. Докато човекът не се сроди с тази мисъл и не започне да възприема смъртта като очакваща го още утре, той никога няма да заживее както трябва, непрекъснато ще отлага всичко от ден на ден за по-нататък” (подч. мое. П. А.).

„Избрани места от кореспонденцията и с приятели” е книга на православен християнин, напомнящ на читателите си, че православната вяра трябва да е основата, върху която да изграждат живота и организират обществото.

Гогол тръгва от желанието си да внуши мисълта за смъртта, за да се открои значението на руската идея в неговия (на Гогол) вариант и проявление. Затова и завещанието не бива да се възприема като юридически документ, уреждащ имуществени и неимуществени сделки след смъртта на завещателя; то е размисъл на писател за смъртта.

Този размисъл трябва да подготви читателя за идеите, които ще бъдат развити в следващите страници. Когато постоянно мислиш за смъртта, за да се подготвиш за нея, житейските дела ще ти изглеждат по-лесни за разрешаване.

За християнина животът на земята е подготовка за вечния живот, изпитание и послушание, които той трябва да изпълни в Името Христово, за да заслужи всеопрощение и Царството Божие. С такава мисъл Гогол пише и издава „Избрани места от кореспонденцията с приятели”.

Ако и ние носим в себе си това съзнание и мисълта за смъртта, самата книга ще придобие друго значение и ще звучи по друг начин. Защото тя предлага да се замислим за големите неща, да търсим историческите измерения на политическите събития и да съизмерваме момента с вечността.

Решенията днес ще проявят последствията си в бъдещето. А тогава ще е трудно да се поправят прибързаността, конюнктурното мислене, повърхностния поглед.

Белински подиграва Гогол, защото смятал, че причините за корупцията във властта са в лекомислието и безотговорността на жените на чиновниците, тяхната суетност и алчност.

Това освобождава според него обществото от отговорност, а Белински смята, че именно обществените недъзи пораждат и отрицателните последици. Затова, за да се избегнат тези недъзи, трябва да се реформира обществото.

Революцията е средството за освобождаването от пороците и несправедливостите. Гогол не вярва в такива приказки.

Той е християнин и знае, че Иисус Христос не е обещавал „всеобщо спасение”, че спасението е лично и всеки сам трябва да го заслужи. Ако всеки поотделно не се стреми да се освобождава от греховете и прегрешенията и така да заслужи Царството небесно, няма да бъде възможно и преодоляването на общественото зло.

В писмото „Жената в обществото” Н. В. Гогол развива тезата за „властта на душевната чистота”, с която жената може да постигне много и да повлияе върху останалите”. „И колко ли добрини би могла да стори една красавица в сравнение с останалите жени!” - уверява великият писател.

Това е било смешно и глупаво за Белински, но колко по-смешно и нелепо ни изглежда на нас, днешните хора, това твърдение на Гогол. Колко далеч сме отишли и колко жестоко сме откъснали от добродетелите, които той проповядва и утвърждава в книгата си.

Важно място в книгата заема писмото „Руският помешчик”. Тук именно се откроява разликата на Гогол с Белински. Гогол смята, че недъзите на системата могат да се изправят с усилията на тези, на които е възложено да се грижат и управляват другите.

Хората трябва да видят и се убедят, че ги ръководят умни и справедливи водачи, загрижени за тях не от лицемерие, а съобразяващи се „с Божията воля, а не с някакви свои европейски или други приумици”.

Ето ключът към системата от ценности на Гогол, която В. Г. Белински не възприема и с която открито и непримиримо воюва. „Европейските приумици” тровят живота на Русия и отклоняват руския свят от верния път.

Русия не може и не бива да повтаря случващото се в Европа, да следва сляпо нейния опит и да прилага общественото устройство, което там се установява.

Тя е друга действителност и друга е нейната мисия. Затова за нея е по-разумно да подобрява и усъвършенства съществуващите форми, а не да ги отхвърля и заменя с европейски.

Вместо да копира сляпо, руснакът трябва да познава себе си и постоянно да се стреми да става по-добър. А когато помешчикът се отнася по човешки със своите селяни, ще ги стимулира самите те да се усъвършенстват нравствено.

Само нравственият и вярващият човек е способен да поддържа високо качество на живота. „Направи така, съветва Гогол, че всички да чувстват отговорност и цялото обкръжение на този човек да му въздейства и да не му позволява да се отпуска.”

Малко е нужно, за да се създаде обстановка, в която всеки да знае своето място и изпълнява дадените задължения. В средата на ХІХ век е изключително остро се говори за премахването на крепостничеството.

Гогол смята, че проблемът на Русия не е в самото крепостничество, а в отношенията на помешчиците към селяните, в неумението да се организира селската маса и да се създаде такава градивна нравствена обстановка, в която селянинът да не се чувства роб.

Белински не може да се съгласи с такава постановка на обществено-политическия проблем и гневно кори писателя за ретроградните и дори реакционни според него възгледи.

4.

„Избрани места от кореспонденцията с приятели” е книга-размисъл и за литературата и изкуството, за ролята и мястото на твореца в обществото, за социалното му служение и отношението му към властта и особено към монарха-самодържец.

Гогол съществено се различава в тези си размишления не само от т. нар. революционни демократи, но и от мнозина свои съмишленици. Обвиняват го дори в подмазване.

Разбира се, той отхвърля обвиненията като несъстоятелни и нелепи. За либералните мислители, оспорващи съществуващия политически ред в Русия всяка подкрепа за самодържавието е безнравствена и е осъдена от тях.

Но за Гогол „всяка власт е от Бога” и той разглежда монархическата система като основа на руската държавност и е оправдана нравствено от Господ. Той последователно мотивира тази своя убеденост в писмата, посветени на литературата.

„В лиризма на нашите поети, пише Н. В. Гогол в писмо до В. А. Жуковский, има нещо, което липсва у поетите от други нации, по-точно, нещо почти библейско - онова висше състояние на лиризъм, което е чуждо на страстните движения и е несъмнен полет в света на разума, върховно тържество на духовната трезвост.”

Две теми според него „са предизвиквали този близък до библейското лиризъм у поетите”. Първата е Русия. „Само при споменаването на това име погледът на нашия поет някак изведнъж се избистря, кръговратът му става по-далечен, разширява се, и той като че сам се обгръща с величие и се извисява над обикновения човек. Това е нещо повече от обичайната любов към отечеството.” (подч. м. - П. А.)

Руският поет осъзнава и изразява Божията предопределеност на Русия да бъде велика държава. Русия е „прекрасна нова сграда, която засега расте невидима за мнозина - това може да долови с всечуващото ухо на поезията само поет или човек с такива духовни прозрения, че да вижда „плода” още в „зърното”.”

Затова руската поезия е като пророчествата за еврейския народ, вписани в Стария завет. Само Русия пророкува, твърди Н. В. Гогол. „Защото тя по-отчетливо от другите усеща Божията ръка върху всичко, което се случва в нея, и долавя приближаването на другото Царство. Затова при нашите поети и звуците стават библейски.

“

От тук произлиза и втората важна тема за руската поезия и литература - „любовта към царя”. Гогол нарича властта на царя „пълномощна”, т. е. дадена от Бога, за да изпълнява народната воля. Царят е упълномощен да поведе страната към изпълнението на пророчествата за Русия. Затова е и пълновластен владетел - самодържец, „властелин е на върховното съгласие”.

Тази тема, формулирана от А. С. Пушкин, е подробно развита в трудовете на руските философи-славянофили  и консерватори. Царят въплъщава в себе си върховна власт и олицетворява чрез тази власт същността и предопределението на Русия.

Неговото място в държавната йерархия и отношението към него не могат да бъдат като към обикновен ръководител, какъвто утвърждава либерална Европа. Той е получил тази власт от Бога, а не с всеобщи избори и не временно - за определен период.

От тук идва и отношението към самата държава и към властта. Служението на държавата и властта е висша форма на участие в обществените дела, върховен дълг на всеки поданик. То не е кариера, а съгласие за съучастие в осъществяването на Божия промисъл.

Трудно е човек с либерално буржоазно съзнание, отричащ съществуващия обществен ред, тъй като го намира за несправедлив и потискащ свободата на личността, да разбере подобно съзнание.

Либерализмът възприема общественото устройство като принадлежност единствено на човека и на неговата воля, а не Бога. Гогол е вярващ и църковен православен християнин и знае, че човекът е немощен, ако не следва Божията воля и не изпълнява Божиите заповеди.

Гогол вижда в руската поезия и особено в творчеството на Пушкин въплъщението на идеята за монарха като Божи помазаник. „Нашите поети са прозрели висшето значение на монарха, усещайки, че той в крайна сметка неминуемо трябва да се превърне изцяло в любов, и по този начин всички ще разберат защо царят е образът Божий, както цялата земя признава това засега неосъзнато.”

В Европа обаче няма такова отношение към монарха. Там той е просто най-високопоставеният държавен чиновник, комуто хората, а не Бог, са възложили съответните отговорности.

Такова отношение към него не може да бъде любов и преклонение, а само служебно уважение и подчинения на закона.

В момента, когато обществото види, че монархът не си върши достатъчно съвестно работата, е готово да го замени с друг. Такова нещо според Гогол няма в руската действителност. Преклонението пред владетеля не е робско, не е сляпо, а е изпълнено с любов и доверие, тъй като е отредено от Господа.

Руският богослов и философ прот. Владимир Зенковский (1881- 1962) в книгата си „Н. В. Гоголь” (Париж, 1961) нарича Гогол пророк на православната култура”: „Значението на Гогол и на неговата книга все пак е изключително голямо. Гогол бе пророк на православната култура (и досега, впрочем, тя си остава само тема единствено на православните упования), т. е. на преработката на проблемите на културата  в светлината на Православието; на учението за свободата и съборността. За съвременниците на Гогол тези теми бяха нови и чужди; Белински не беше единственият, но и такива близки приятели на Гогол като С. Т. Аксаков, който се отрече от него. Цялото руско общество въстана срещу Гогол - в това число и руското духовенство - и това страшно потисна Гогол”.

Книгата „Избрани места от кореспонденцията с приятели” е проявлението на неговото религиозно съзерцания, на религиозния ренесанс в неговото съзнание, откровение на истините, до които той достига в своето нравствено и естетическо развитие.

„Вътрешна сериозност, ново чувство за отговорност пред себе си и пред другите, жажда да служиш на Бога чрез дадения му дар за творчество - това са началните черти на прелома, който Гогол смятал за „велик прелом” в своя живот” - отбелязва прот. Владимир Зенковский в цитираната вече книга за писателя. Гогол разглежда литературата като служение, а не като самоизява. Затова литературата е отговорност, която не всеки понася - дори и да владее словото.

Но служение в името на Бога и Църквата, а не просто на човека. Само тогава ще можеш да изобразяваш и показваш положителните примери и ще участваш в нравствените преображения на човека.

В писмото „В какво най-сетне е същността на руската поезия и какво я отличава” Гогол подробно развива тази своя теза. Той обяснява това своеобразие с особеностите на руската история и с осъзнатата от поетите потребност да служат на своя Божи дар, като „насочват човека не към сърдечни увлечения, а към висшата, умна духовна трезвост”.

Руският народ е вървял по своя исторически път, следвайки „думите на църковните пастири - думи прости и невисокопарни, но прекрасни в стремежа си да са на висотата на онова свято безстрастие, до което е отредено да се издигне един християнин”. Но не от тук извира, според него, „златкозвучната ни поезия”.

„Както, уточнява той, и съвременният ни граждански ред не произтича от началата, съществували по земята ни в миналото.” Гогол изтъква историческата роля на Петър Велики за това, че даде възможност на Русия да осъзнае своето място в историята и да извърши рязък обрат в развитието си.

Обратът бе възможен, защото благодарение на монарха-реформатор руският разум видя себе си в нов контекст, оцени го, но не го копира. Русия видя себе си с нови очи и успя да мобилизира вътрешните си сили, за да ускори хода на своята история.

„Русия изведнъж се обгръща с държавно величие, заговаря гръмовно и проблясва с отблясъка на европейските науки. Всичко в младата държава изпада във възторг, издало онзи вик на изумление, който издава дивакът при вида на докараните отвън бляскави съкровища. Този възторг намира отражение в нашата поезия, или по-точно - той я създава.” (подч. м. - П. А.)

Благодарение на „този възторг” Ломоносов поставя началото на модерната руска поезия и е първостроителят на руския поетичен език. Той създава и трайните традиции, които руската поезия следва векове наред и не им изменя. Прегледът, който Гогол прави на кратката история на руската поезия от Ломоносов до Пушкин и Жуковский, показва колко тясна е връзката между литературата и съзнанието за държавата и предопределеността на Русия в световните дела.

Тази връзка поражда и обществения й патос, преклонението пред човека и православния й дух. Върхът без съмнение е Пушкин.

В него „всичко е уравновесено, стегнато, съсредоточено, както у русина, който не е многословен при изразяването на чувствата си, но дълго ги пази и оплодотворява в себе си, тъй че от това продължително износване те придобиват силата на взрив, ако избликнат навън”.

5.

Книгата „Избрани места от кореспонденцията с приятели” е резултат от нравствено-духовното преображение на Н. В. Гогол. В края на 30-те години на ХІХ век, утвърдил се вече като един от най-големите руски майстори на словото, признат за родоначалник на т. нар. „натурална школа”, автор на забележителни произведения, той преживява вътрешен поврат.

Този поврат го кара да погледне на света с други очи и да осъзнае силата и значението на православната вяра. Светът не може да се преобрази по човешка воля и с човешките усилия без Божията помощ и намеса.

В епохата на започващата секуларизация в Русия Гогол вече е видял последиците й в Европа. Той се тревожи за съдбата на народа, заразен от новите идеи. Тази тревога просмуква цялата му книга.

Преди това обаче е видял и самия себе си и своето творчество като участник в отчуждаването от Бога. Това му нанася дълбока душевна рана, която го отрезвява. Нещо подобно по-късно ще се случи и с Ф. М. Достоевски след участието му в декабристкото движение, съда и каторгата

„В Русия още мъждука светлина, още има пътища и пътеки за спасение” - пише Н. В. Гогол в писмото „Страховете и ужасите на Русия”, но тези пътища не дават сами по себе си спасението. Необходимо е сериозно усилие, за да се излезе от затъването.

Там, накъдето върви Европа, е опасно.

Там няма спасение. Противно на привържениците на модерните вече либерални идеолози на „европейското бъдеще” на Русия, възможно според тях след политическата революция и отхвърлянето на съществуващия ред, Н. В. Гогол проповядва смирение и молитви за нравствено преображение на всеки един поотделно.

Спасяващия своята душа християнин спасява и държавата. „Всеки от нас е длъжен да спасява себе си в самото сърце на държавата. На кораба на собствената си длъжност и служба сега всеки е длъжен да се изтръгне от бездната, вперил поглед в небесния Кормчия.”

И още: „Сега всеки от нас трябва да работи не така, както би работил в предишната Русия, а като в друга небесна държава, чийто държавен глава е Самият Христос, и затова всичките си задължения, било към висшата власт над нас, било към хората, равни на нас, било към онези, които са по-ниско от нас и се намират под нас, трябва да изпълняваме така, както е отредил Христос, а не някой друг.”

В. Г. Белински смята всичките тези „проповеди” за „мерзки”. Неговият буржоазен ум, колкото дълбок и проникновен да е, мисли ограничено, понеже мисли нетърпеливо, когато разглежда обществените дела.

Той търси ключа към бързата промяна, водеща към усъвършенстване на общественото устройство и личността, на човешките взаимоотношения. Това е мислене на „разсичане на Гордиевия възел”, т. е. на рязката промяна в ядрото на проблема. Това ядро според този буржоазен ум е обществено-политическата система”.

Системата е порочна и трябва да бъде разрушена - това за него не подлежи на съмнение. „Никаква власт от Бога” не стои по-високо от материалното състояние на човека и ако тя пречи на човека, трябва незабавно да бъде разрушена и премахната. Защото тя е основната причина за неблагополучията.

И всеки, който я подкрепя и смята, че може да я подобри чрез постепенни еволюционни изменения, също трябва да бъде отстранен. Самата история се ускорява, за да достигне по-бързо своя край, където ще настъпи „раят на земята”. Този „рай” съществува в различни форми, давани му от различните либерално-материалистични или идеалистични теории и социални учения.

В крайна сметка той е тържество на разума и установената по волята на човека справедливост. Целта се постига единствено с насилие - иначе промяната не може да стане бързо и рязко.

Революцията е плод на разбирането, че причината за неблагополучията се корени в социалната система, а също и в убедеността, че човек е способен сам да премахне несправедливостта и да отвори пред себе си просторите на щастието. Вярващият църковен човек Николай Василевич Гогол смята, че това е невъзможно, че е непосилно и безнравствено.

Щом Русия е предопределена за висока мисия, преображенията трябва да стават по друг начин. Ако в душата на отделния човек е хаос, как ще има ред и хармония в народната душа?

„По-добре, подчертава Гогол, няколкократно да се разстроим от онова, което е вътре в самите нас, отколкото от онова, което е извън нас самите.”

Така може би ще намерим онова, което търсим; „ще минат още десетина години и ще видите как Европа ще дойде при нас, за да си купи не кълчища и сланина, а мъдрост, която вече не се продава на европейските пазари.”

За съжаление в спора за Русия надделява идеологията на В. Г. Белински, а не на Н. В. Гогол.

Времето сякаш обезсмисли книгата на Н. В. Гогол „Избрани места от кореспонденцията с приятели” и направи непотребна за новия читател. Но интересът към нея и оценката на нейните качества и необходимост за днешното общество все повече нарастват.

Няма как да е иначе, защото истините и съветите на великия писател неизбежно ще стават все по-актуални и ще придобиват все по-голямо значение.

Спорът за Русия продължава и се води също толкова ожесточено, както бе в средата на ХІХ век. Ала аргументите на Н. В. Гогол придобиват все повече тежест и накланят везните в своя полза.