Стефан Коларов

Никола Фурнаджиев и неговият самобитен поетичен свят

Защитата на дисертация за един млад литературовед е несъмнено вълнуващо преживяване. Така беше и за мен, защото приключих времето на аспирантурата и подготвих своето изследване за „Творческия свят на Ангел Каралийчев”.

Седях на масата до проф. Тончо Жечев, директора на Института за литература при БАН, който ръководеше заседанието, слушах рецензиите и погледът ми естествено оглеждаше залата, в която седяха колеги и гости.

Забелязах на втория ред от дясно една вече не млада жена, с прибрани коси и миловидно лице, която много внимателно слушаше това, което се говори.

Когато официалната част приключи проф. Милена Цанева, дъщеря на моя научен ръководител акад. Георги Цанев, ме запозна с тази непозната дама, която ме поздрави със защитата: Надя Фурнаджиева.

Топлината от нейната непосредствено подадена ръка сякаш съм съхранил и до ден днешен. Остана ми един много трогателен спомен, защото Никола Фурнаджиев, който почина на 26 януари 1968 г., бях виждал само един-два пъти на литературни прояви.

Както имах и само една среща с Ангел Каралийчев, който беше тежко болен по времето, когато пишех дисертацията си за него - той почина през 1972 г. Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев са били много близки приятели.

Всъщност тяхното приятелство започва още в години, когато те са в началото на творческия си път.

Няколко месеца само след като преминава кървавата буря на Септември 1923, дейният издател, редактор и литературен критик Георги Бакалов започва да издава сп. „Нов път” и там на неговите страници публикуват ранните си творби Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и Асен Коларов, който редакторът прекръства на Разцветников.

Младен Иванов е псевдонимът, с който се подписва литературният критик Георги Цанев и който дава първите отзиви за своите другари.

Именно като сътрудници на това забележително списание, тримата автори издават дебютните си книги: стихосбирките „Жертвени клади” от Ас. Разцветников и „Пролетен вятър” от Н. Фурнаджиев, както и сборника с разкази „Ръж” от Анг. Каралийчев.

Измежду тримата гласът на Фурнаджиев се откроява със своята мъжествена сила, с плътния и ярък поетически изказ, с твърдото и непоколебимо отношение към изобразяваните драматични събития. Стихотворението „Конници” звучи като трагичен марш на въстаниците:

Конници, конници, конници, кървави конници
моя родино и пламнало родно небе,
де е народа и де е земята бунтовница,
де сме, о мое печално и равно поле!

Там изгоряха селата и пеят бесилките,
вятъра стене над пустите ниви сега,
конници идат и плаче земята родилката,
сякаш че плаче и пее, и иде смъртта.

Цялата първа стихосбирка на автора е пропита от тази болезнена и сурова емоционалност, която завладява непосредствено.

Впечатлява и образната релефност на стиха: „На слънцето запалената мутра гори над необгледните жита.”, както е в „Утро”, или: „Греят люспи във кръв и дълбоки зелени очи, и кафявия лъч от плътта на дъжда и на дявола.” в „Дъжд”.

С гражданския си атестат от това силно начало младият поет, роден на 27 май 1903 г. в Пазарджик, продължава своето развитие и своите нови идейно-тематични търсения.

Георги Цанев с право твърди, че Никола Фурнаджиев е един от най-самобитните български поети”. В книгите му „Дъга” (1928) или „По пътищата ти вървях” (1958) до „Най-трудното” (1964) е очертан един жив, непринуден и проникновен творчески път, посветен на родината и нейното развитие.

Има и стихове, в които неговият глас е загубил първичната си изразителност, с патетичност, която му е непривична, както е в книгата „Велики дни” (1950).

Той създава и произведения за деца и юноши, написал е редица статии, рецензии, мемоарни бележки. Новаторския му стих от 30-те години на миналия век е съхранил своята автентична сила и въздейства искрено и откровено.

Темата за България и нейната съдба е разработена с патриотична гордост. Особено живо се откроява в лириката му родния пейзаж - със свежестта на пролетта или дъжда, със златната светлина на слънцето, с планинския примамлив път или есенната тъга.

В стихотворението си „Поток” алегорично прави своя размисъл за преживяното, намира вълнуващ паралел между потока, който при извора е буен и „запенен лети”, а когато е „долу в градините” тръгва спокоен, усмихнат, полезен, със своята младост и късната възраст.

Неговите съчинения в четири тома, издадени от „Български писател” през 1970-1973 г., отразяват художественото му майсторство и завоюваните висоти.

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Моя майко и моя кръщелнице,
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз яздя през нивите
и по сивите улици тичам,
и разправям на моите биволи
с колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите
от безспирния бяг на земята.
Ний със всяко дръвче се прегръщаме
и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,
и дървета, и гробища черни
от безкрайните смели приумици
на вечерния вятър неверен.

Моя майко и моя кръщелнице -
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони.