НАШИТЕ МАЙЧИЦИ ПРОСЯТ НА УЛИЦАТА
Да минеш край човек, който проси, е цяло изпитание. Такива вътрешни монолози, такова чувство за вина и желание да се оправдаеш пред себе си, такъв срам, че не си проявил милосърдие или че си се откупил пред съвестта си с някоя дребна пара!
Всеки път в душата ти се разиграва една малка драма. Като компютър умът ти отчита: Млад или стар е просещият? Здрав или болен? Защо е излязъл на улицата? Тича ли подире ти, или смирено разчита на твоята отзивчивост?
Към коя социална категория принадлежи? Не е ли измамник? И твоето въображение ти рисува картината на живота на онзи, който протяга ръка.
За себе си ще призная, че най-голяма болка изпитвам за просещите възрастни селянки или за жените, излъчващи усещането за безизходна примиреност, сякаш дълго гладували и най-накрая надмогнали срама да покажат на света, че са забравени от държавата и са изоставени от децата си.
Нашите майчици просят на улицата..
Докъде стигнахме? Страна, в която няма любов, грижа и уважение към възрастните, е обречена. Сцените на наглост и грубост към пенсионерите в превозните средства; липсата на милост към тях от страна на децата им; мизерните средства, обричащи ги на бавна смърт чрез гладуване и студуване - това е вина, за която скъпо ще платим.
Както се държим днес с родителите си, така утре нашите галеници ще постъпват с нас.
Държавата е безучастна.
Вестниците патологично крещят чрез заглавията си за насилия, жестокост, безчовечност. И ни един глас какво и как да се направи, за да бъдат избавени от мизерията и самотността онези, които са ни отгледали с обич и преданост. Докога нашето правосъдие ще бъде сляпо и глухо?
Няма ли най-сетне Парламентът да намери законодателни механизми да застави немилостивите синове и дъщери да се погрижат за родителите си? Едва ли ще се чувстват комфортно онези, които са пренебрегнали синовния си дълг, ако на работните им места се получат снимки на просещите им родители.
Полуизбавило се от едни беди, нашето общество се е втурнало към т.нар. пазарно стопанство. Често си мисля, че светът е измислил това понятие, за да скрие зад него гузната си съвест, защото става дума за узаконен грабеж. Инициатива - да. Да се трудиш, да печелиш според труда и способностите си - да. Да бъдеш материално и духовно независим човек - да.
Но нали тъкмо по пътя на пазарното стопанство човечеството е стигнало до шепа милионери и милиардери и до милиони гладуващи и умиращи от недохранване?
Нима преуспелите са хиляди пъти по-способни, по-работливи от останалите и имат повече стомаси? Как спят спокойно? Жестовете на милосърдие ли дават мир на душите им?
Не са ли те, волно или неволно, пример за подражание, който изкушава поколение след поколение да прекрачва моралните библейски норми в името на успеха и парите?
Грехът на тези благоденстващи люде е толкова непростим, че ако могат и поискат да го осъзнаят, сигурно биха полудели. А каква връзка имат тези мои разсъждения с темата за просещите ни майчици, оставям на всеки читател сам да прецени.
