Христо Борина

Иван Лазаров (творчество и творби. Написал скулптора Димитър х. Иванов.
Поч. „Полиграфия”, 1934. 4-о, 120 стр., цена 100 лв.).

Книгата на Димитър х. Иванов под горното заглавие е щастливо допълнение към историческите работи на Андрей Протич върху съвременното българско изкуство, излезли миналата и тази година.

В същото време тя е редом с книгата на Мавродинов върху делото на проф. Ж. Спиридонов, едно похвално начало - една от първите монографии за творчеството на отделен български художник.

Дано това начало бъде последвано и от други; без отделни изучвания в която и да е област, не може да се дойде до пълен исторически преглед.

Разглежданата книга ще извърши и една широко образователна служба, като запознае нашето общество, а при случай и чужденци, с творбите на най-даровития и най-самобитен български скулптор.

Макар още млад, проф. Ив. Лазаров в своето развитие е извървял доста дълъг и плодовит път и стигнал до напълно зрели творения, които заслужават нарочно и по-вдълбочено изследване.

Роден в 1889 г., завършил учението си в Софийското Художествено училище през 1912 год., Лазаров завладя вниманието и обичта на ценителите в изкуството още с първите си работи на сюжети из балканската война.

Които преживяха вълненията на онова паметно време, никога не ще забравят Лазаровите групи “Те победиха”, „Очакващи”, „Пленници”, “Майка”.

Още незакрепнал в изкуството си, в тези свои първичета младият художник даде израз не само на своите лични настроения, а и на чувствата и мислите на всички българи.

Онова, което Ив. Вазов казваше тогава с вдъхновените си песни, Лазаров го казваше с глинените си фигури, и думите му, пълни с възвишена човечност, отиваха право в сърцата.

И той изведнъж стана известен; в неговото лице българското общество почувствува нов призван творец. Така, още с първите си стъпки Лазаров намери посоката, която извежда към ценни завоевания.

Споменатите негови работи, към които трябва да причислим още „Вампир”, “Юда”, “Змей” и др. бележат първия период в развитието му: сюжетът, идеята поглъщат всичкото му внимание.

Редом с това, обаче, все по-силно почват да го занимават въпросите за формата като изразно средство.

Той съзнава, че не е достатъчно да има що да кажеш, и че за да се стигне до съвършенство и трайност в изкуството, ръката трябва да владее формите до съвършенство.

И се отдава на изучвания, за които свидетелствуват статуите му “Дамски бюст”, “Голо женско тяло”, “Болният”, „Исихаст”, „Торс”, скулптурите на разни животни и др.

Вторият периодъ в творчеството на Лазаров се характеризира с редица произведения, които откриват вдълбочен стремеж към свой стил.

Художникът се впуска към нови изучвания, като върви от частното към общото, към типичното.

Не го задоволява вече създаването на верен и хубав портрет на г-ца X или У, на д-р Берон, на Раковски, на Кръстевич, Софр. Врачански, Изворски, кн. Богориди и др.

Той се стреми да улови и представи българина и българката като национален тип, създаден от специалните условия, в които живеят и работят; тип различен от типа на другите и особен при всяко положение.

И изработва онези чудно хубави и изразителни глави на селянки и селяни (в книгата на стр. 3, 65, 67, 69, 71), статуи на жени (стр. 77, 79 и 91) групите “Еснафи” (стр. 85) и “Смеещи се жени” (стр. 1), които са първата редица класически произведения на българската склуптура.

С тези свои произведения Ив. Лазаров стига до зрелост, която намира още по-пълен израз в по-голeмите и по-сложни творби „Скръб”, “Тъга”, “Прокудени”, „Молещи се”, “Жени”, в паметниците на Яворов, Дебелянов и митроп. Симеон; в барелефите „Плачещи жени”, “Св. Георги”, в “Кариатиди” и др.

Тези дела, съвършени от формална и техническа страна и внушителни със своята монументалност, независимо от размерите си, завладяват преди всичко с настроението, с чувствата и мислите, които от първи поглед извикват у зрителя.

Делото на Ив. Лазаров бележи висотата, до която се е издигнала днес българската скулптура.

Това именно е накарало неговия съученик от Художественото училище Дим. х. Иванов да напише и издаде книгата си, по повод на която пиша тези редове.

Текстът на автора е кратък; х. Ив. не се впуска в подробни издирвания, нито в успоредици, поради което изложението му страда откъм пълнота.

За да изтъкне по-силно значителността на Лазаровото дело, трябва да се каже какво са направили други преди него и едновременно с него.

Но нека бъдем благодарни и на това, което Д. х. Иванов ни е дал с искрена обич към представения художник: то е добро начало и за самия него, който сигурно не ще спре на тази точка в монографията си.

Заслужава да се отбележи, че книгата е придружена с един много характерен портрет на Ив. Лазаров - перорисунка от Дим. х. Иванов, който за тоя род работи притежава особена дарба.

Книгата завършва с резюме на немски и френски езици.

——————————

сп. „Гребец”, бр. 1, 1934 г.