ЧУДОТО
От много време се чудя дали да ти разкажа тая история. Да си кажа правичката, още не съм се решил. И макар всичко да стана пред очите ми, все ми се струва, че е било сън.
А случката е от истинска по-истинска! Че как няма да е, когато…
Тъй започна приказката си дядо Ваньо, сетне се смълча изведнъж, огледа се насам-натам, подир което махна с ръка и рече:
- Сума време шетам из белия свят, Господ може да ме прибере всякога. По-добре да научиш истината от мен, а не от други хора - после въздъхна дълбоко и заразказва преживелиците си.
Бяха тежки времена. Робски. Едвам свързвахме двата края. И не стига сиромашия и робия, ами едно лято ни връхлетя и чума. И тъй ни тресна, че Павелско се смали двойно. Една къща не прерипна проклетията! Като захвана с косата, три месеца не спря…
Затуй и старите люде взеха да викат, че Господ ни е изоставил. Греховете на всеки били толкоз много, че възседнат ли Долнет камен, от него няма да видиш и педя. А канарата - ей къде е там долу срещу Свети Никола - си я бива: двеста крачки надлъж, а боят й - наполовина…
Морът го донесоха Кара Сюлеймановите юруци, като се върнаха с билюците от Беломорието. За една неделя овчарите се натръшкаха болни, а след втората взеха да умират. Подир тях пламна Турската махала, а за ден-два чумата плъзна из цялото село…
Тогава християните се юрнахме да се крием на Вис, а турците си останаха в село да ги цери ходжата. С какво ги цери той, какво им дава - сам си знае, но додето свърши морът, начесто гледахме от високото върволица към турските гробища.
Да, ама и при нас не беше по-друго…
Първо легнаха дечурлигата, които подмамени от многогласната омая на сребърните дизии на стадата, отидоха да ги срещнат горе на Маре и ги следваха чак до село.
Между тях бе и най-малкото ми братче, което първом го заболя коремът, сетне взе да го втриса и му посиняха бърните, а накрая заповръща кръв и кожата му потъмня дотолкоз, че около ноктите на пръстите му избиха тъмночерни петна.
Ей точно заради тях още в памтивека нарекли тая напаст черната смърт, както ни откри тогава столетникът дядо Вачо, преживял не един и два мора.
Петко обаче тъй и не преживя чумата… А беше толкоз малък! Изплака за първи път преди десет лета на Иверце, по време на жътва.
Когато текнаха мамините води, баба тутакси ме прати с бъкела за прясна вода на Маргарото. Макар да бягах с всичка сила, като се върнах на нивата, бебето вече огласяше къра.
Първом чух гласа му, сетне го видях - все едно гледах себе си в извора, дето налях водата. И начаса ми легна на сърцето…
Преди да се яви чумата, видях как грееха очите му, когато разбра, че есенеска тръгва в училището на поп Тодор. Но не тръгна, горкичкото, а склопи очи баш на празника /1/ на Светите братя…
Заровихме го на Чумина поляна, както нарекоха новото гробище насред скалите. Гробът му стърча два дена самотен, а на следващия до него вдигнаха друга грамада. Под нея оставиха Сево - братчето на Елица, аратл?к/2/ на Петко, с когото сновяха все заедно.
- За да не подхване нова зараза, не бива никой да ходи на гробищата - би тревога още в началото поп Тодор.
Затова подир опелото роднините се прощаваха с умрелия, а двамина гробари го слагаха на носилка от лешкови пръти и като си почиваха сегиз-тогиз додето стигнат поляната, го заравяха в изкопания гроб, сетне си връщаха пръстта, а най-отгоре туреха камъни.
На мен обаче не ми даваха мира Петковите очи, които до сетния му дъх се уповаваха, че мога някак си да му помогна… Както с лекота го правех по време на неговите игри.
Затуй ката ден подир обед скришом се измъквах от колибарското селище, възсядах един гол чукар на хвърлей място от грамадата му и с часове се взирах в нея…
За да теши мъка по без време отишлия си брат, край гробищата взе да идва и Елица. Тогава очите ни се срещнаха за първи път. Беше осемнадесетгодишна. Ненагледница и половина…
Един ден като се връщах от Чумина поляна, ме срещна дядо Вачо и ми рече:
- Ванчо, не бива тъй, дядовото. Много страдаш…
- Какво друго да правя, дядо Вачо? - повдигнах рамене аз. - Петко си отиде хептен рано…
- Вярно е - отвърна той, сетне неочаквано каза: - Но не отиде на лошо място…
- Как тъй не отиде ? - ококорих очи насреща му.
- Ако там горе беше лошо, все някой щеше да се е върнал - рече той, след което притури: - Да, ама ни един не го е сторил.
Дядо Вачо поседя малко, сетне пак подхвана:
- И друго да ти кажа. Додето душата е в един хомот със снагата, през повечето време страда. Щото видиш какъв е светът. Някой ти каже нещо накриво, тебе ти се окачи, притъмнее пред очите ти и аха да му рипнеш отгоре, но се овладееш навреме и го отминеш. Отминеш го, ама душата ти се стегне. Случи се пък да легнеш болен, снагата се мъчи, но и на душата не й леко. И тъй цял живот. Чак когато душата се отдели от тялото, става волна като пиле…
Кимнах с глава, а столетникът се усмихна благо и продължи пътя си. Подир разговора с мъдрия старец ми поолекна, но продължих да ходя край грамадите, които от ден на ден ставаха все повече и повече.
Защо ходех ли? Щото мъката ни бе сближила с Елица и очите ни вече си бяха казали най-важното…
Изглежда, че дядо Вачо бе подочул нещо за нас, щото след две недели като се видяхме, захортува:
- Някои имат очи за каматното, а други минават покрай него като ахмаци - сетне ме потупа по рамото, позасмя се и притури: - Едно време, като заергенувах, дядо все ми викаше: „Каматна мома и хубава борна/3/ се търсят на лошо място”. И излезе прав - навремето с мойта Благуна първом се скитасахме /4/ над бездната на Зареница…
След тия думи дядо Вачо взе да се смее, подир което стана сериозен и продължи:
- Чух, че и вие с Елица, а? - сетне като видя, че се смутих, рече: - Хубаво е, че сте намислили от една софра манджа да ядете. Дано илядите!
Да, ама насетне стана тъй, че галеницата ми се разболя…
Не беше чума. Някаква незнайна болест, която тъй я сграбчи, че никой не можеше да й помогне. И за има-няма две недели тя се озова на смъртен одър…
Една сутрин по първи петли, както си бях подал главата през една дупка в колибата й, отгдето я гледах ката вечер, стана най-лошото…
С очите си видях как тънката й снага се кани да се раздели с душата. Изглежда грозницата с косата бе до нея, щото ненагледното личице на Елица се дръпна ужасено и тъй се разкриви, че и да искаш не можеше да я познаеш.
Гърчещо се до преди малко от неистова болка, тялото й отпървом се изопна като лък, сетне се поспря за миг, подир което бавно-бавно се смъкна на постелята и взе да гасне. Изглежда в тоя миг душата й литна, тъй като лицето й наново се разхубави, а в края на очинките й незнайно защо заблестя влага…
В това време майка й писна, а подир нея екнаха всички други. Останал без капчица упование, изскочих от скривалището и побягнах накъдето ми видят очите.
Макар че не бе чумава, още по обед я понесоха към другото гробище, което направиха нарочно за нея. Щом оставиха ковчега й до зиналия гроб и поп Тодор захвана да я опява, стана нещо, от което ми щръкнаха косите. Като се огледах наоколо, видях, че не само аз бях уплашен, щото всичко живо бягаше кой къде види.
- Щооо бяяягат? - бавно-бавно промълви Елица, възправила се на лакти…
Сетне дядо Ванчо неочаквано спря да разказва, затуй нетърпеливо му рекох: „Какво стана после?”. Той се позасмя, подир което продължи:
- Щом чумата свърши и слязохме в селото, подир половин година Елица вече беше оздравяла напълно, тогава ми довери:
- Когато се озовах там горе, видях един човек, облечен с дълга до глезените бяла дреха и сандали на бос крак. Косите и брадата му бяха бели, досущ като на пречистен на огъня лъскав бакър. Той ме погледна в очите и рече: „Не бой се, Елице. И аз бях мъртъв, ти също ще оживееш!”, сетне ме докосна с два пръста по челото и изчезна, тъй както се и появи…
- Самият Иисус Христос те е благословил! - не се сдържах накрая аз.
Година подир чудото двамата се оженихме и ни се народиха една камара деца, а последното от тях бе майка ти, Ванчо…
- Ей това е истината! - тъй свърши своя разказ дядо Ваньо и все едно ме катурна в бъчва от Голям трап, но сетне като ми дойде акъла, доволен попитах:
- Значи имам нещо от Спасителя?
- Всеки от нас има, дядовото - поправи ме той.
——————————
/1/ Става дума за черковната им прослава на 11 май, въведена още през 12 век.
/2/ аратлик (тур.-ар.) - приятел, побратим
/3/ борна (диал.) - борина
/4/ скитасвам (диал.) - забелязвам
