Иван Д. Христов

Мария Филипова - Хаджи, „Прошка за България”, Изд. „ИМЕОН” - Пловдив, 2018 година.

Поетесата Мария Филипова - Хаджи е родена в странджанското село Ситово. Учила е руско - татарска филология в Ташкент, Узбекистан, както и руска филология и журналистика в Пловдив. Членува в Дружеството на Пловдивските писатели от 1992 година. Член е и на Съюза на писателите в Северна Гърция.

Автор е на няколко поетични книги и разкази на български и гръцки език. Редактор е на първият български вестник в Кипър. Преводач от гръцки на български и руски език. Участва в световни, гръцки и руски поетически антологии и разкази.

За нея поетът Любомир Левчев пише: „Поет и учител - това са символи , приложими за всеки истински творец… Това ми помага да почувствам по-добре лирическата съдба на поета - онзи, който ни прави не свои свидетели, а свои изповедници. Неговите грехове са неговите стихове. И ние го наказваме с нашата ответна обич…”

„Прошка за България” на Мария Филипова - Хаджи е стихосбирка на зрелостта, равносметка - житейска и творческа.

Книгата е искрена, изповедна и носеща съкровени послания към читателя. Поетичните творби в нея, според авторката „събират пътищата, които извървява по чуждите земи от 2000 до 2007 година.”

Късите миниатюрни импресии, които съпровождат всяко стихотворение са “биография на всеки стих, списван докато вятърът суши сълзите по стъпките” на поетесата.

На фона на митарствата се откроява линията на повествование. Писани през различно време, стиховете са лирична хроника на странстванията на авторката в Гърция, Кипър, Испания, Америка и отново в България.

Днес все повече в литературните среди се засилва интереса към така наречената емигрантска литература, която се налага сред читателите. Появяват се нови щрихи към народопсихологията на българина зад граница.

„Прошка за България” е най-значима творба на поетесата, която също можем да отнесем към тази много интригуваща днес тема. В стихосбирката се преплитат носталгия и много лаконичен разказ за преживяното от човека, намиращ се между двете реалности.

Разгръщат се мотивите за самотата и цената на преживяното. В стихотворението „Прошка за България”, писано в Пелопонес през 2002 година, дало заглавието на стихосбирката, Мария Филипова с изповеден и носталгичен тон споделя своята болка по родината: „Не те упреквам, майчице! / За нищо не ти се сърдя! / И няма да ти се оплаквам… / Добре съм. Имам хляб сега / и плодове, които нямат твоя вкус. / Но всяка нощ заспивам с твойто име.”

В стиховете стои „богатата биография на чувствата” на един „деликатен поет”, както я определя Левчев. Странстванията по света не пречат тя да остане земен човек, верен на родната си земя и на родовия корен. Срещаме се с носталгичното ежедневие на изгнаника, който „зад чужди врати все замръква”, а песента му е „една и съща: „Я кажи ми, облаче ле бяло…”

Това не са само житейски, но и духовни пътешествия, в които си дават среща - възторзи и покруси, разочорования и надежди: „С много пътища - трудни и леки - / мен отдавна светът ме погълна. / Ала помня онази пътека, / по която при теб, ще се върна” /стих. „Ситово”/.

Мария Филипова - Хаджи е пластичен и живописен поет. Стиховете й призовават към борба за морал, човешко общуване, право на хляб и свобода на избора. В някои от поетичните творби звучи стаен гняв от потискащата несправедливост, унизила днешния българин.

Въпреки страданията, болките и самотата, поезията не внушава песимизъм и безнадежност, макар че емигрантските неволи на Мария Филипова не минават без премеждия и изпитания.

През месец декември 2004 година тя е арестувана под претекст, че няма документи за пребиваване в Гърция. И трябва да докаже, че не е шпионка. В солунския затвор тя пише едни от най-съкровените си стихове: „В затвора Терми”, „Кола Христугенна”, „Солун” , „На бъдни вечер” и други.

За това свое премеждие поетесата споделя: „Най-хубавото нещо , което ми се случи в затвора, че не ми туриха „черен печат” в паспорта. Гърците бяха оценили романтичните ми стихове за тяхната страна.”

Поетесата не спестява истини. В нейните стихове е втъкана и истината за нерадостното българско битие. Гражданската й лирика е изтъкана от непримиримост срещу социалната дисхармония в обществото.

Стиховете са призив за социална правда и човешко достойнство, за любов към родната земя, от която колкото и да се опитваме да избягаме, все ни завръща при себе си.

Това ни внушава и едно от най-силните стихотворения в книгата „Пред гроба на баща ми”: „Земята връщат, тате… / Затуй дойдох и… / да ти кажа: / аз вече зная как се меси пита / и детски люлки знам да връзвам. / Не зная как се сее жито / и как се връзва снопи на хармана. / Земята ще ни върнат. / Не разбирам - / тя винаги е била моя. /А мене как ще върнат на земята? / Това е, тате, моята тревога.”

В края на стихосбирката са включени и някои от „писмата до Венета” от книгата й „Акрополи”, в които споделя „болките си по родината.”

Стихотворението „Писмо - 7″ ни трогва с чистотата на чувствата и синовната преданост на поетесата: „Родината е майка и прощава / каквото и където съгрешим. / Едно обаче: Господ да не дава, / духът си български ако сменим!”

Оригиналната композиция и носталгични нотки , лирическия поетичен рисунък, превръщат стихосбирката „Прошка за България” на Мария Филипова - Хаджи в урок по родолюбие, защото родината е тази, пред която благоговеем като майка.