Кънчо Великов

Моя древна земя, побеляла от кости и преспи,
моя гневна земя, почерняла от мъка и кръв -
дай ми оня бунтовен напев на хайдушките песни
и зеления пламък на знамето с български лъв!

Едва ли има българин, който да не знае, че авторът на тези клетвени слова, звучали по площади и празнични трибуни, стигали до високите върхове на българския дух, е Матей Шопкин.

Под свещените небеса на древната мизийска земя се е залюляла неговата рождена люлка. Той е роден на 29 септември 1938 г. в село Долна Липница, Великотърновска област. Завършил е строителен техникум във Велико Търново и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”.

Бил е секретар на Съюза на българските писатели, председател на Столичния съвет за култура, главен редактор на списание “София” и на алманах “Янтра”, Велико Търново.

Пише и публикува стихове от ученическите си години. Като войник издава първата си книга - “Двадесета пролет”. Автор е на повече от 45 книги - поезия, публицистика и стихове за деца. Съставител е на няколко поетически антологии.

Възпитан в духа на стародавните български традиции, закърмен с любов към всичко родно, той раздава сърцето и душата си чрез своите мъжествени строфи. Поетът винаги е бил искрен и чист пред народа си и пред съвестта си и винаги - с пръст в раната на жестокото и объркано време, в което живеем…

Матей Шопкин е носител на престижни национални награди. Негови стихове са превеждани на чужди езици. Най-новите преводи са на японски език.

Той е почетен гражданин на Велико Търново, Павликени, Димитровград и Костенец.

А от 2009 година му е присъдено званието “академик” и е действителен член на Българската академия на науките и изкуствата.

Това са, разбира се, заслужени признания, но поетът не твори зеаради ордени и звания. Той е една опъната струна, която трепти при на-слабия порив на вятъра.

Житейските бури, човешките съдби и превратностите на времето извличат от тази чувствителна струна музиката на Словото. То може да бъде светло и възторжено, да достигне до патетика, но може да бъде и минорно, тъжно и печално.

При всички случаи обаче това Слово е искрено и честно.

Във време, когато мнозина си хвърляха партийните билети и се писаха “дисиденти”, Матей Шопкин остана при своята вяра. Той не се включи в хора на отцеругателите, не се отрече от нито един свой написан стих.

В тези думи не влагам никакви партийни пристрастия, но това е факт, който съм длъжен да спомена, за да се знае и да се помни.

Стиховете на Матей Шопкин са написани на чист български език. Без витиевати слова, ясно и категорично той прави своите поетични изповеди. Чужди са му словесната еквилибристика и мъглявите метафорични образи.

Любовта му към земята и хората, към България е естествена и проста, каквато е песента на птиците. Тази любов намира израз в стихотворенията на поета, събрани в две от неговите стихосбирки “Съдба и песен” и “Признания”.

“Признания” е книга с посвещения. Стихотворенията, които поетът е посветил на свои приятели и колеги по перо, съвсем не са случайни. Матей Шопкин е вникнал в житейската и творческа съдба на човека, към когото е адресирана творбата му. Уловил е черта на характера, за което е необходимо тънко психологическо чувство.

Стихотворенията са писани през различни години и са посветени на различни личности. Може би най-топли като чувствителност и заредени с много обич са тия за родителите, съпругата, и децата. Тук бих посочил “Безсъница в София”:

О, мамо, мамо,
чуващ ли в пръстта? -
Безсъница душата ми разсича.
И пак шептя с пресъхнали уста:
Дано все още някой ме обича!

Същите синовни чувства владеят поета и в “Пустота”, този път към бащата.

Много сполучливи като психологически портрети са стихотворенията с посвещения на приятелите поети: Христо Банковски, Петко Братинов, Янко Димов, Лъчезар Еленков и други.

Запомнящи се са творбите, посветени на значими имена в родната литература , като Александър Геров, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Ламар, Георги Джагаров и др. В тази стихосбирка поетът Матей Шопкин е засвидетелствал своята обич и преклонението си към тях и за това тя е озаглавена “Признания”.

Другата лирическа книга на поета, на която по-обстойно искам да обърна внимание, е “Съдба и песен” - избрани стихотворения. Тя е дело на Университетско издателство “Св.. Климент Охридски”.

Първото стихотворение в нея е “Молитва от Ботев връх”. То е емблематично за поета Матей Шопкин. Тук, от тази висока географска и духовна кота, той произнася своята свещена молитва. В нея поетът изповядва изконната си любов към своите предци, към родната земя, към България:

Помогни ми за тебе да пея, да плача, да страдам,
с твоя вятър и с твойте жита и реки да шумя,
с твойте песни спокоен да влизам и в рая, и в ада,
с твойте песни - божествена, българска, моя земя!

В тази своя книга Матей Шопкин е събрал най-доброто, което е написал. Стихотворенията имат различна датировка. Като се започне от далечната 1960 година и се стигне до 2005г., това е един период от 45 години.

Ето защо “Съдба и песен” се явява своеобразен летопис не само на жизнения път на поета, но и на неговите творчески завоевания. Тук са стиховете от възторжената младост.

Стихове, които се рецитираха по студентски квартири и поетични вечери. Ще припомня някои заглавия, които са част и от моята младост. Едно от тях е “Монолог на младото вино”. Ето няколко стиха от него:

Между обръчите на бъчвите
аз се мятам
и в треска пламтя.
……………………….
Мога само
в мрака да буйствам
и да викам за светлина.
…………………………..
Но мислете за оня миг! -
Оня миг,
по-страшен от мълния,
в който обръчите ще строша.

Тук е и стихотворението “На гости у нищите”. То предизвикваше възторг в младите ни поетични души. Този бунт на поета срещу пошлостта и еснафщината намира израз в това великолепно стихотворение. То трябва да се прочете цялото, за да се усети неговата въздействаща сила.

В тези стихове от ранната си поетическа младост поетът Матей Шопкин воюва срещу лъжата и злобата. Воюва срещу гонитбата за постове и звания, воюва за един свят на светли и честни човещки взаимоотношения, воюва за Истината:

Светът е болен от лъжи
и честните умират рано!
А не една лъжа тежи
на моето човешко рамо.
(”Предчувствие”)

От това време е и много популярното стихотворение “Две витрини”, от което ще цитирам няколко стиха:

Две витрини!
И гледа към двете
Народното събрание.
Пред едната
със смешни пози
спират старци и гимназисти.
Пред другата
спира този,
който иска да се пречисти.

Към споменатите стихотворения бих прибавил още няколко заглавия като “Утринна молитва”, “Калоян”, “Възраст”, “При корена” и особено стихотворенията за Търновград, от които е незабравимата “Търновска балада”:

Янтра, янтърна, Янтра прастара,
Янтра вечерна с вечни води!
Пак над Царевец пламва пожара
на зелените летни звезди.

Но както прекипява младото вино, така прекипява и отшумява младостта. Идва времето на зрелите мъжки години. Време, в което поетът доказва своето място сред творците на поетическото слово в съвременната българска литература.

Отвоювали своя територия в поетичната държава на духа, стиховете на Матей Шопкин носят висок знак за качество. Тяхното авторство не може да бъде припознато.

Стихотворенията, писани през 80-те и 90-те години на миналия век, носят вече белега на една изстрадана житейска философия:

Помнете, мои предани другари,
помнете, мои злостни врагове:
молитви пред олтара на България -
това са мойте стари стихове!
(”Молитви”)

Подобни поетични внушения откриваме и в стихотворения като “Към България”, “Вечерен шепот” и “Корен”: “Но зная, че дори да падне мрак,/ в душата ми, до ужас изтерзана,/ ще найда сили, за да мога пак/ при моя роден корен да остана.”

Това, което се случва и продължава да се случва след тъй наречените “демократични” промени в България, не е спирало да задава въпроси и да тревожи поетичната същност на Матей Шопкин.

Тази тревога проличава най-добре в стихотворението “Тревожен повик”. То е една ярка картина на обществения живот у нас:

Един тревожен повик из ефира
като жестока истина звучи:
- Ей, българи, България умира!
Умира пред самите ни очи!

Безродници без милост я раниха,
безумци пя разкъсаха на две.
И в нейната съдба трагично-лиха
бушуват чуждоземни ветрове.

Същите размисли и настроения пораждат и стихотворения като “Полунощна молитва”, “Втори юни”, “Ботевска земя” и други. И когато го предават вчерашни другари, и когато го удрят удари на съдбата, поетът издига пред сърцето си единствен щит - добрата дума.

Въпреки превратностите на времето и ширещата се масова бездуховност, Матей Шопкин не е преставал да вярва в добрия жребий на България.

Тази негова вяра се крепи на здравия български корен, който е устоявал на “битки и кървави рани”. Поетът призовава и заклина: “Вдигни се!/И суров, и непокорен,/ стъпчи позора, злобите, лъжите./ Ти сам за своя път си отговорен/ и сам ще си заслужиш бъднините”. (”Народе”)

Всички знаем кой беше изписал тази дума с онези четири въпросителни…

В тази книга има стихове, които майките би трябвало да пеят над рожбите си нощем, защото любовта към изконните човешки стойности, към род и Родина се възпитаат още от люлката…

В новите стихове на поета, публикувани наскоро в печата, има едно стихотворение със заглавие “Кратка изповед”:

Да, още продължавам
над масата приведен
с перото си да браня
духа на младостта,
защото съм обречен
до своя дъх последен
да бъда предан воин
в полето на честта.

Да! Поетът остава верен воин “в полето на честта” и това не е гола декларация, житейско и творческо кредо.

Матей Шопкин продължава да твори вдъхновено и талантливо слово. Днес той е един от живите класици на българската поезия. С творческо дело като неговото заслужено би се гордяла всяка национална култура.