Иванка Павлова

СЪДЕБНА ХРОНИКА

Когато фактите говорят,
и боговете мълчат.

Говорят фактите,
но с гласове различни.
Тираните опират нож
на гърлото им и диктуват.
А те - всесилните,
те - неподкупните,
уплашени като жени неверни,
проливат сълзи, пръсти кършат
и на врата на истината тъй увисват,
че тя лицето си отвръща отвратена.
Говорят фактите.
С различни гласове.
И капе кръв от тях. Прищракват
ключалки. Те запушват
ушите си за нечии ридания.
И стъпките им след това достойно
отекват по мозайката. Напомнят
звън на изстискани монети,
звън на подхвърлени монети,
на заповядващи монети звън.

БЕЗСМЪРТНАТА ПРИКАЗКА

Свалете си усмивката, господине -
така изрядно поддържана,
като току-що извадена
от раклата с нафталин.
Сложете я в джоба си,
до носната кърпа.
При кой ковач бяхте,
та меден гласецът ви станал?
Май доста добре изиграли сте
стария номер с Червената шапчица
и нейната бабка наивна.
Подут е коремът ви нещо.
Навярно пристигнал е късно ловецът.

А сега да отворя прозореца -
как трудно се диша,
където е минал подлец.

***
Груба сила, избуяла
в думи и черти,
едри мишци с мощ наляла,
властно шестваш ти,
жадна за пари и слава.
В погледа ти строг
дяволът рога подава
с маската на Бог.
Лактите ти са железни -
капе кръв от тях.
Даже висините звездни
те поръсват с прах.
Над гръбнаците превити
бодро крачиш ти.
Дремят мислите ти сити
и камшик плющи.
А с езици онемели,
с яростни гледци
от портрети посивели
страшните светци
Левски, Ботев, Караджата
гледат с гняв и срам
как си слага на устата
катинара сам
свикнал, примирен човекът,
как мълчи от страх -
уж свободен, а полека
станал робски плах.
И крещи кръвта пролята
с нечовешки глас,
че предава свободата
не един от нас.

***
Стринки и баби в сукнени дрехи,
с черни забрадки, с кални галоши,
спрели на завет под чужди стрехи,
димитровчета ще ти предложат.

Ще се опитат да те придумат:
“Вземи си, чедо, хубаво цвете!”.
И като пъстър огън ще лумне
в твоите градски длани букетът.

Токчета бързи, погледи хладни,
всеки в палтото си се загръща.
Някой е влюбен, друг пък е гладен,
трети забързан крачи към вкъщи.

Удрят крака да се стоплят жените
и презабраждат вехтите кърпи.
А не помръдват сякаш стрелките.
Есен е вече, пък късно мръква.

Ще ги подгони вятърът скоро.
Те ще си върнат в кофи цветята.
И ще се вслушват в техния говор
нощем в съня си само децата.

ИЗПРАЩАНЕ

Един уличен трубадур
с извехтяла китара -
върху пустеещия перон
на Пловдивската гара.
Скупчени на всеки прозорец -
по десетина слушатели:
довчера - чужди хора,
сега - негови приятели.
Четиридесет жени на поход -
спира от вълнение дъхът му -
присмехулни и ласкави,
обещаващи и недостъпни.
С погледи и с усмивки
докосват сърцевината му.
Звънва музика ненаписана
в големия живот-театър.
Влакът ще му ги отнеме.
Остават му разстоянието
и бялата превръзка на времето
върху една нова рана.
Той прегръща китарата -
вярната, отзивчивата.
“Аморе мио” - запява.
Завинаги си отиват.
В песента цял се потапя -
гласът му стига небето.
Ятото нежни лебеди
ще му разкъса сърцето.
Звънват релсите-ножове:
“Сбогом, лица надвесени!”.
Върху перона остават
китара, младеж и песен.

***
Не влязох никога през задната врата.
Изкачвах се нагоре по въже от вятър,
дордето разбера, че любовта
с една ръка прегръща, с другата пресмята.
Така ме освети жертвеността -
като душата на фенерче динено,
че не усетих близостта
на бряг ронлив и пропаст зинала.
От блъскане на немощни крила
в забрани, в идоли студени
сега звъня като стрела,
отучила се от летене.
Не съм виновна. Устоях
на присмехулници и жалещи.
Сестра на отчаянието бях,
но не живях съвсем нахалост.
Харесвам ли ви, или не - не знам.
Не може никой багрите да ми отнеме.
Затръшнете ли ми вратата, няма срам
да ме опали, нито ще простена.

РЕКАТА

Реката на живота ми премина
през тъмните гърла на долините,
през топлите извивки на пръстта.
Топиха в нея своите коси
брези свенливи, дъбове столетни.
Разбиваше се в сребърни фонтани,
когато в главоломни скокове
се хвърляше от каменните прагове.
Познава стъпките бездомни на страха,
смразяващия вой в беззвездни нощи -
големия вълнуващ ритъм
на дивата гора край нея.
И ето, стигна равнината:
коритото й е дълбоко,
водата - силна и прозрачна.
С морето скоро ще се слее.
Достъпна беше нейната вода
за меки бърни и за остри зъби.
Където мина, даде влага.

Тече реката на живота ми.
Почива погледът в зелено.
И в нейна власт е да измине
достойно и безшумно пътя
от тук до морския безкрай.

ЧЕСТВАНЕТО НА ПОЕТА

Дрънка на пианото презряла чужденка.
Зъзнат голи раменете на певицата.
А в салона, пуст като душата на самотник,
около стотина старци и старици клюмат.
Няколко актриси именити,
заблудили се, че е едно и също
да четеш велики думи и да си велик,
дълго и превзето страдаха на сцената.
После скриваха ръце в огромните букети
и се връщаха във истинския си живот.
А върху завесата, от бял огромен лист,
гледаха очите на поета: твърди,
уморени от прозрения и мисли.
Сто пъти поисквах да си тръгна
от онези, старостта които
е признала за достойни само
по количеството на годините;
които нямат право да докосват
на светците праведния свят.
Но оставах. Струваше ми се, поетът
с поглед ме осъждаше за строгостта ми
и прощаваше суетността на слепите
в скръбен размисъл за тяхната съдба -
в панаира дрипав на живота
в своя беден кръг да се въртят.

МОЯТА БЪЛГАРИЯ

Когато се научих да се вглеждам
внимателно с очите на душата,
заслуженото място да отреждам
за истинската стойност на нещата,

опитах себе си да опозная
и да открия своя земен корен.
Къде е първоизворът, не знаех,
но в мене българката проговори.

Сега си мисля: как кръвта се пали,
когато танцът български се люшне!
На края на света да съм, едва ли
могла бих да остана равнодушна.

С годините душата ще съзрява.
При трайните неща ще се завръщам.
Това, което българка ме прави,
е коренът, без който няма върше.

БАЛАТОНФЮРЕД,
11 СЕПТЕМВРИ 2005 Г.

Седя на пейка, недалеч от Балатон.
Сърцето ми прелива от тъга и обич.
Пред мене - езерното огледало
с изящни лебеди и бели платноходки.
Семейни двойки със колички се разхождат,
а влюбените нежно се целуват.
Тече животът - пъстър и пулсиращ.
Зад мене е алеята с дървета,
тук посадени преди време
от толкова различни чужденци:
Рабиндранат Тагор и Куазимодо,
Каяни, политици, учени,
оставили вълнуващи послания.
Така са с нас дори и след смъртта си.
Ще сложат думите им своя отпечатък
завинаги и в моята душа.
Пред мене - паметник: една ръка
с разперени към небесата пръсти
като отчаян вик за помощ
на давещ се човек. Навярно
за да напомня винаги на живите
за крехкостта ни, за преходността ни
и да ни прави малко по-добри.
Благодаря ти, Господи, за щедростта ти -
такъв невероятен ден ми подари.
На идване насам случайно срещнах
едно момиче с езерни очи,
некриещо сълзите си, което ме помоли
за книжна кърпичка, за да изтрие
размазания грим от своето лице.
Пред мене - чужденката - то изля
по детски цялата си горест,
защото любовта ранява
и даже белезите й болят.
А аз, грешейки постоянно,
на майчиния му език
лекувах раните му с думи,
с елея на човечността.
Не повече от час преди това
в старинния музей на Йокаи
самата аз сподавено ридаех -
там всичко е до болка истинско:
картините, предметите, портретите.
Духът на някогашния стопанин
навярно броди някъде наоколо,
прегръща стволовете на дърветата,
които с обич сам е посадил.
Благодаря ти, Боже, че ме върна
отново тука, в моята Унгария.
Дали не съм била унгарка
във някой прежен свой живот,
та ми е толкова уютно,
като че съм си у дома?
Цари мир в моята душа.
Напомнят ми за Льоринц Сабо
щурците с многогласата си песен.
Поетите са непораснали деца,
но колко са ни нужни, за да можем
да се завръщаме на детството си в храма -
пречистващ и даряващ ни покой.
Поете на Италия, Куазимодо,
поклон, че си побрал света
в три кратки стиха само:
Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от едничък слънчев лъч,
и ненадейно пада вечерта.