Борис Йоцов

Слово, произнесено по случай 25-годишния юбилей на СБП

Уважаемо събрание!

Всеки един народ обича да се вглежда в изминатия път, отправил взор към своите подвизи, защото в тях той търси себе си, защото чрез подвига той е проговорил пред света, той е разкрил дълбоките тайни на своя дух, той е посочил най-върховните моменти от своя истински живот.

И обикновено се казва, че подвигът на меча, подвигът на кръста и подвигът на словото, извикват смирено преклонение, преклонение затова, защото този именно подвиг най-ясно, неопровержимо подчертава божествената природа на човека.

И народ без подвизи не е народ. Народ, който има зад себе си подвизите на своите чеда може да се гордее и може да вярва, че ще пребъде във вековете.

А такъв един народ не е ли българският, няма ли той зад себе си подвизи славни, величествени, подвизи, които осмислят неговия живот и които му сочат пътя на утрешния ден?

Наистина, тяхното число е огромно, наистина, не са малко тези български синове, които са извършвали в името на нацията и в името на нейните най-светли идеали възвишени подвизи?

Не е ли българският народ извършил подвизи и запълнил страниците на своята история? Между тези подвизи стои подвигът на българското слово, подвигът на българина, на словото.

И, ако ние хвърлим поглед към хода на това слово във вековете, пред нас ще се открият множество образи бледи, горди, героични, които са воювали за българското слово.

Ние ще почувстваме в това множество българският писател, неговият образ, ще почувстваме изобщо извършеното от него досега.

И не може да не схванем, че боравейки със словото, той върши национален подвиг, защото словото, речта не са ли най-яркият белег на народността?

Не е ли словото, което бележи проявата на нацията в Историята и което й обещава победи в бъдещето?

Подвигът на българския писател е национален, защото боравейки със словото, той борави в душата на народа, борави в неговия, живот, борави в най-съкровеното в неговата природа.

Няма нация без литература, няма нация без писатели.

И, ако българският писател дори не би искал да бъде национален, по силата на обстоятелствата, че той изхожда от родна среда, от нашия бит, че в него говори кръвният извор на нацията, че трябва да бъде национален.

И не е ли именно той, който във вековете е разкрил българския дух, българското сегашно и минало, който е чертал изгледите за бъдещето?

Не е ли той, който е разкрил хубостите на българската земя и величието на българския дух и чрез своите произведения, в които е трептяла неговата вдъхновена душа, той е принудил своя народ да се вглежда в себе си, да поиска да се опознае, да се осъзнае като нация, която има свое минало, която има свои идеали и която има воля да се бори за тях?

Не е ли именно българският писател, който внушава на своите сънародници в неговите книги да търси този народ хубавото и прекрасното, което е създал, и любовта, която той е влял в това хубаво и прекрасно, защото любовта ражда велики дела.

И българският народ в своя устрем неспирно е творил и създал ценности, благодарение ценната помощ на българския писател.

Той му внушава да обича своята земя, да я брани и да бъде готов да мре за нея; той му внушава да вярва в своята звезда, да бъде горд в страданията и изпитанията в дни на исторически усилия, да намери сили в себе си, за да поведе борба и да осъществи това, което е най-скъпа и най-свидна негова мечта.

Не е ли наистина това и един национален подвиг да изведеш един народ от неговата материя, да пробудиш в него духа, да го осъзнаеш, да го втурнеш в историческия път и да му поставиш задача за осъществяване, да се осъзнае този народ и да почувства себе си като носител на божествени тайни и откровения?

Съзнавайки себе си като нравствено същество, българският писател успява да хвърли на народната нива идеи светли и чисти, идеи нравствени и в същото време да поиска да буди нравственото същество у българина, да пробуди неговото нравствено битие, да го възвиши.

И ние наистина чувстваме как българският народ се вслушва в словото на българския писател, защото знае, че това, което той казва, това наистина иде направо от сърцето, че това са идеи, които не са взети от чужбина, че това са идеи, които са се родили в нашата действителност, често пъти между кърви и сълзи, идеи за човечност, идеи за правда и справедливост, идеи за свобода и народност, идеи, които са кръв от кръвта ни.

Та не е ли българският писател, който посочи още в зародиша на българската култура, каква е ролята и значението на българската реч?

Още когато българският народ влезе в историята и с меча, и с кръста, той влезе и със словото.

И словото, което българският писател грабна от българския народ, той го направи щит за отбрана на народността, той го направи средство за божие просветление и национално оформление.

Българският народ чрез това слово още в първите стъпки на своя културен живот се изрази като нация и се наложи на света в ония тежки и тъмни времена, наложи се като народ, който има вече свое духовно просветление и който има своя задача в най-близките тъжни моменти.

Българският писател не остави българския народ и в моменти на най-тежко черно робство.

Българският писател не позволи да загасне речта на българския народ, когато над неговата глава вилнееше ятагана.

Той работи сам, унижен и оскърбен, работи за унижения и оскърбения свой народ и запази словото, защото чувстваше, че в словото запазва народността му, запазва миналото му, запазва най-важното - бъдещето му.

Когато отново възникнаха черни облаци над черната земя и целият народ като воин развихри нечувана и невиждана мощ по балканите, българският писател се втурна в бурята, не остана назад.

И нещо повече, неговото слово кънтеше в окопите, неговото внушение блестеше по върховете на ножовете, той беше с тях и бодърстваше с тях чрез една песен, чрез един разказ, чрез внушение от нeголеми произведения; той поддържаше духа и чертаеше пред техния героичен поглед и широките граници на нашето отечество.

Българският писател създаде българската реч.

Тази именно реч, той я пази като своя и знае, че всяко постижение е постижение на народа, всяко завоевание е проблясък на българския дух.

И произведенията, тия произведения, които е създал ни са така скъпи и мили, затова защото в тях намираме себе си и затова защото те са се сраснали с нашето народностно битие.

Тия именно произведения не са ли най-ярките паметници на една вдъхновена творческа мощ и същевременно указания, че народ, който може чрез своите вдъхновени синове да твори такива художествени ценности, има право на слънце и простор.

Българският писател наистина се е показал на висотата на онова, положение, което му отрежда признание и призвание.

Той е следвал неотклонно повеленията на миналото и се е вслушвал внимателно в подсказванията на сегашното.

И чудно ли е, че българският писател е бил винаги там, дето е бил и народа му, и че той никога не е бягал от изпълнението на своята скромна гражданска и човешка задача?

Не виждаме ли го ние в затвора, в тъмница, на бесилка? Не е ли във въстанията, не е ли във войните, не е ли в ежедневните борби за идеали?

Той е навсякъде, защото желае да отдаде на своя народ изцяло всички свои сили, своите завети, политически и нравствен идеализъм, цялото свое същество, защото е дълбоко убеден, че без българска нация той няма никаква стойност.

А и българският народ го следва, защото знае, че чрез людете на словото той брани своята духовна независимост и той се приближава все повече и повече към ония народи, които държат палмата на първенството в културните състезания.

Така българският писател е вършил делото, което наистина се нуждае от признание, едно дело, което ни е скъпо, което ни е ценно, защото е с нас, то е в нас.

В това дело е сложена частичка от нашата душа. В това дело, колкото и засега скромно, тлее величието на един творчески дух и величието на един творчески народ.

И българският народ наистина може чрез своите писатели да проявява и да изяви себе си.

Та не е ли това Кирил и Методий, та не с ли това Климент, поп Богомил и Патриарх Евтимий; та не е ли това Паисий или Раковски, Ботев или Вазов, Влайков, Кирил Христов или Яворов?

Да продължавам ли още, да попълвам ли празнината?

Та не са ли това людете, чрез които българският народ е проговорил в миналото и сегашното и чрез тях е изявил своята неотменна воля да бъде и пребъде във вековете?

(със съкращения)